Оставаха няколко седмици до Коледа. Калина украси елхата, опакова подаръците за племенниците и сестра си, сложи ги под елхата и си наля чай. Годината беше щедра на събития за младата журналистка. В информационния сайт, за който работеше, се радваха на находчивите ѝ материали, а от едно издателство ѝ поръчаха да напише криминален роман. ,,Но как, аз нямам опит, аз пиша детски книжки”- чудеше се Калина, обаче отиде на срещата. Мъжът беше хубав, строен и тя забрави, че искаше да се откаже.
– Здравейте, госпожице! Аз съм Матей. Радвам се да Ви видя. Чета Ви с интерес и мисля, че Ви очаква добро бъдеще.
– Благодаря за милите думи! – Калина се изчерви и глупаво се усмихна. – Вие писали ли сте криминални романи?
– Не, аз не съм писател – усмихна се на свой ред красавецът. – Издател съм. Но знам една тайна: за да напишеш добър криминален роман, освен логика и майсторско перо, трябва и да познаваш смърта.
– Съветвате ме да убия някого ли?
– Не – отново се усмихна Матей. – Но мога да Ви запиша в нашата ловна дружина. Ще изкарате курс, ще получите ловен билет, ще държите оръжие…
,, Ще видите и усетите смърта” – думите му още отекваха в съзнанието ѝ.
Беше започнало да се здрачава, когато клаксонът на колата му я накара да грабне сака и хукне по стълбите.
– Ще Ви настаня в къщата на баба Рада. И хубаво да се наспите, че рано ще ставаме.
Баба Рада я нагости и постла леглото ѝ. Калина не успя да дремне. Въртя се цяла нощ, а когато започна да се съмва и петлите да пропяват, стана, взе газения фенер и разгледа къщата. Тя беше на два ката, с голям двор, високи дувари, кошара и клетки за животните.
– И градина имам голяма, от другия край. – Баба Рада пържеше яйца в кухнята.
– Много ви е хубаво селото. Казват, че е най – хубавото в Странджа. А къщите ви са накацали като гъбки по склона.
– Убаво е, я! Седай, чедо, да апнеш. Ама белязано.
– Защо белязано?
– Преди години придойде реката и наводни къщите на три села, лани пламнаха дърветата в гората на билото, а преди месец изчезна щерката на бай Данчо. Малко дете, на осем години. Къде ли не сме я търсили! Ясновидка казала на майка хи, че ша я найдем, ма как? Жената побеля за една нощ от мъка, а бай Данчо ходи като жив призрак… всяко кътче на планината е преровил. Айде, стягай се, че сега ще дойдат да те вземат.
Вървяха през полето, покрито с бяла слана. От онази, която прониква и през най–здравите ботуши. Мъж на средна възраст с маскировъчен костюм записа имената им, прочете ловната бележка, определи в коя част ще се ловува и всички заградиха пусията.
Калина се падна при гоначите, а Матей – при вардачите. Гоначите с викове подканваха дивите прасета, а вардачите дебнаха с пушките, готови да ги отстрелят.
– Не те ли е страх, че може някой да те застреля по погрешка? – Калина трябваше да говори, защото трепереше от страх.
– Не!- отговори ѝ дребен селянин с овнешки калпак. Той вървеше до нея и държеше кучето. – Отначало тръгнах на лов да покажа, че съм ербап, че не ме е страх, след това заради момчетата, от мъжка солидарност. Фуках се с ловни трофеи, украсяват дома с кожи. А сега, когато изчезна Цветето, за да убия този, който я отмъкна.
Калина стискаше с премръзнали пръсти чешката зубрьовка и хълцаше. Пукнаха първите изстрели. Кучетата подушиха кръвта и започнаха да лаят, а глиганите да квичат. Шарик – кучето на бай Данчо се озъби, отскубна се и се втурна с всички сили. Бай Данчо хукна с викове след него.
– Ето го моето Цвете! Ела, на татю Цветето!
Бай Данчо бе коленичил, подхванал нещо бяло и го люлееша в прегръдките си. Шарик лаеше тъжно около него и целуваше краката му. Мъжете оставиха пушките, свалиха шапките си и взеха да се кръстят.
– Моля те, не отивай там! Гледката е ужасяваща! Не може да се опише!.. – Матей прегърна Калина и двамата заплакаха.
– Кой ти стори това, детето ми! Кой видя мома в тебе, че ти стори това! Кой изрод, Господ да го убие!!!
Мъжете се приближиха. Искаха да бъдат с бай Данчо в мъката му.
– Вижте бе, хора, избол ѝ е очите, да не го познаем!… Изрод, ти деца нямаш ли? Как ще те занеса на майка ти? Какво да ѝ кажа, Цвете? Тя само повтаря: Цветето си играеше в двора, а аз храних кокошките? Цвете, Цвете, колко си студена!!! Татю ша та стопли! Помниш ли, кат беше малка, песни ти пеех. А ти все не заспиваше. Още една песен, тате, само още една!..
Чуха се сирени и ловците направиха път на полицаите.
– Господине, дайте тялото, да се погрижим за него.
Бай Данчо стискаше телцето.
– Не мога, старши! Не ми я вземай! На майка ѝ ще я нося. Тя я чака. Ние ще се погрижим за нея. Като бебе съм я повивал, в коритото съм я къпал, на нозете си съм я люлял…
Бай Данчо плачеше неутешимо, а Шарик ближеше лицето му…
– Защо бе, Господи, защо?!! Кому сторих лошо? Какво разбра Цветето от тоз живот… С бяла рокля ще те погребем, с бяло венче на главата, нищо че не си чиста…
– Смъртта е настъпила вследствие счупване на врата. Не е удар с предмет, а счупено с ръка, има синини от пръсти – каза съдебния лекар. – Ще вземем тялото за аутопсия.
Изнасилена, с избодени очи… Вратът счупен с ръка… – повтаряха ловците и клатеха глави.
– Ах, неговата вяра!- изрева бай Данчо. – Наката – съседа ми, той прекършваше вратовете на агънцата, така, с голи ръце. Той е бил ! Той е!
Бай Данчо зареди пушката, дръпна Шарик и изфорсира двигателя. Напразно мъжът с маркировъчните дрехи се опитваше да препречи пътя му:
– Недей бе Бай Данчо ! Недей да ставаш зян! Ще го хванат, ще го съдят, ще лежи в затвора!
Вятърът отнесе думите му, а колата се изгуби по стръмния скат. Само един изстрел отекна отдалеко и ехото на планината го повтори.