Ако никога не отидеш в гората, с теб никога нищо няма да се случи, и твоя живот така и няма да започне.
– Клариса Естес
Погледнах нагоре и смръщих вежди. Гъстите, дебели облаци се влачеха тромаво по мрачното небе. Черните тела на враните се виеха в кръг и отвреме- навреме в далечината се чуваше лая на някое куче, което се беше изгубило из гората. Тежък и влажен въздух се настаняваше все по- дълбоко и по- дълбоко в дробовете ми с всяко следващо вдишване.
Миришеше на земя и есен. Идеалното време за лов.
– Ще вали, така като гледам.
– Може.
– Нищо, добре е за рибата. – Вуйчо ми каза и хвърли пак въдицата.
Кимнах мълчаливо и очите ми проследиха къде пада стръвта. Оставихме примамката и зачакахме. Мъглата се стелеше ниско над дърветата и имах чувството, че влагата се просмукваше в косата ми, а дрехите ми започнаха да натежават.
Тогава се взрях в тинестата вода. Обратно ме гледаха същите очи- тези, които още от както бях на десет и идвахме тук шареха по повърхността на езерото и мислех, че ще са достатъчно бързи, за да набележат плячката. Пак те- просто вече лицето принадлежеше на възрастен.
Отнякъде се чу вой и в главата ми изплуваха още спомени за миналото и за баща ми. За първия път, когато ме взе с него на лов и на разходка в гората. За планината такава, каквото той ми я разказваше.
- Прицели се добре- беше казал.
Спомних си как вдигнах пушката, толкова беше тежка тогава, почти колкото дрехите, които носих- и се прицелих.
Броях на ум до три. После започнах отначало.
– Недей да се колебаеш. – неговият глас казваше тихо и спокойно- Аз нали съм тук. Хайде.
И все ми напомняше, че не трябва да позволявам на ръката ми да трепери. Никога.
Не само когато сме изправени пред нещо непознато- не трябва да позволяваме страха да ни води. Същото било и като вървим по непозната пътека и зпланината- понякога не знаеш къде ще те отведе, но това не значи, че не трябва да я последваш.
– Май не кълве нещо- вуйчо ми се размърда пак, вече по- нетърпеливо. След малко
махна с ръка и си затърси цигарите.
– И без това трябва да тръгваме скоро, – казах, – другите ни чакат.
– Да чакат. Може да останем още малко, има време.
Понечих да отговоря, но нещо във водата се размърда и дръпна кордата.
– А, не. Чакай! Хванали сме нещо.
Направих крачка напред. После друга.
Студеният вятър ме прониза , когато стъпих на мекото дъно на езерото и краката ми потънаха в тинята. Тръпките от студената вода запълзяха нагоре въпреки ботушите, които носех и сковаха краката ми. После още тръпки запъплиха нагоре, докато не стигнаха ръцете, китките, пръстите ми.
– Ама тя наистина е много голяма- Вуйчо ми подвикна някъде зад мен. –
давай, твоя е.
Извадихме я. Рибата се гърчеше и мяташе неуморно. Не от страх- животните не ги е страх в такива моменти– а защото нямаше да се предаде. Дори накрая.
– Дали да не я пуснем- предложих и преди да получа отговор, ноктите, които бях
впила в хлъзгавото тяло на рибата се отпуснаха и тя се върна обратно във водата. Отначало не мърдаше. Изглеждаше така, сякаш за първи път се намокря и за момент си помислих, че може да сме закъснели.
Приведох се леко, а рибата направи разко движение и изчезна с плясък някъде в мътните дълбини. Вуйчо ми ме погледна учудено, но изражението на лицето му бързо се замести от широка усмивка.
– Знаеш ли, баща ти щеше много да се радва да те види пораснала вече.
– Не знам, сигурно. – усмихнах се и аз, но по- тъжно- Дали да не тръгваме вече наистина, да не стане късно?
Вуйчо ми кимна. Събрахме си нещата и се отправихме към колата.
Откакто баща ми почина, идвам на това място всяка година- има едно много малко езерце, ей там, в любимите Родопи, което никой вече не помни. Не знаеш че е там- вървиш си сред безброй високи и достолепни дървета, които са там от началото на света, а те в един момент се отдръпват и ти разкриват водата.
Моят баща повече би се зарадвал да ме види тук в деня на годишнината, отколкото някъде другаде.
Преди си мислех, че баща ми повече е искал да има момче- и че затова като бях малка все ме водеше в планината с него.
После разбрах, че единственото, което е искал, е било да ме научи и да ми предаде всичко, което знае; за онези неща, които човек може да разбере само когато е сам сред природата.
Никъде другаде- изправен срещу сили, много по- големи и стари от самия него.
Край