1
Завързвам усмихнатото личице с манга очички, най-малката от всичките ми плюшени играчки, за раницата и я вдигам. Надявам се да не се скъса, това е старата ми училищна раница с магически момичета от когато бях в прогимназията. Сега не само учим онлайн, но и когато трябва да се разходя до художествената, тикам книгите в папката с рисунки. Тичам надолу по стълбите, закъснявам, естествено че закъснявам, а Кайжи ще ме вземе с колата си и не може да спре да ме чака по средата на улицата.
И сама се чудя как не ми остана време да си направя сандвичи преди дванайсет, колкото е сега, ама така става като ще прекарваш цял ден с Кайжи, най-готиното момиче, което знае името ми. Тя е приятелка на брат ми Виктор, една година по-голяма от мен, но е истинска актриса, и в София. Дългата история е, че тя трябва да изпълнява предизвикателството на брат ми, за да си получи подаръка за рождения ден, а то е да зърне връх Мусала. И да, той има работа, защото е тъпата седмица, а тя работи събота и неделя, затова отивам аз. Прекрасно, десет точки в касата на Мелия.
Заклевам се, трябва да питам брат ми как успява да стане в шест за планина. И как в шест и петнайсет е навън. Аз докато проспя три аларми, се изкъпя, си изсуша косата, си сваря кафе и си преровя гардероба за джинси, които не са толкова тесни, че да не мога да ходя в тях, стана сто часа. И то без да се гримирам, а просто ми беше физически невъзможно да изляза от нас, без да си сложа малко молив за Кайжи.
Заставам на бордюра, стиснала презрамките на раницата. Не съм закъсняла все пак, отварям си телефона и Кайжи ми е пратила локация и още „паркирах тук, хайде побързай“. О, не.
Намирам Кайжи на паркинга пред съседния брок, седнала на багажника на абсурдно червената си кола и пушеща цигара. Носи къса черна пола от някаква дебела материя и съвсем изрязана бяла блуза, въпреки че е петнайсет градуса. Косата й този път е стегната на висока опашка и въпреки това стига до раменете й, и рядко, но е естествения й рус цвят. Взирам се в дясното й рамо, където има огромен белег сякаш от разрязване с нож. Никога не съм я виждала с голи рамене преди.
– Мелия- Кайжи скача от колата и изпуска цигарата си. Гледам безмълвна как я стъпква яростно в края, преди да я изхвърли в близкото кошче.
– Хайде, давай тая раница в багажника или на задната седалка, и да потегляме.
– Не знаех, че пушиш- промълвявам, докато й подавам раницата.
– Без никотин са.
– А с какво, трева ли?
Кайжи ме гледа стреснато.
– Тъпа шега- казвам.
– Искаш ли да караш?
– Може, ама – Кайжи затваря страничната врата, след като си е извадила бежов суичър.
– Супер. Понеже ми се спи. Ключовете са отпред. Телефонът ми също е там, ако ти трябва навигация.
Вярно е, че имам книжка, както съм дванайсети клас, устата ми още е отворена на ама-то. Мога да карам двеста и петдесет километра, докато Кайжи спи.
2
Кайжи се върти, докато спи, ту си вдига краката на седалката, ту се обляга назад в наклонената облегалка, ту се свива до прозореца, вече се чудя защо просто не се нагласи отзад. Но не се събуди нито веднъж, на какво ли парти е била предишната нощ.
Подминаваме табелата на Боровец. Не знам къде отиваме, затова отварям телефона на Кайжи, той е без парола, и в приложението за навигация последното търсене е лифт „Ястребец“. Изкушавам се да й погледна снимките, но не го правя. Пък и може да е есен и курортът да е празен, не е добра причина да не гледам в пътя.
Веднага щом паркирам, слава Богу че не е успоредно, Кайжи се протяга и ме прегръща над скоростния лост.
– Мерси, вече мога да съм хубава и енергична.
Толкова сме късно, че никой не събира пари на паркинга. Излизам, взимам си раницата и се оглеждам. Надолу има огромен хотел, целият облицован в почерняло дърво, а около паркинга има малки триъгълни къщички, ресторанти и магазинчета. Чакам Кайжи да се преоблече, накрая застава пред мен в удобни платнени панталони с множество джобове, и с високи, направо ловджийски ботуши. Подава ми шише вода:
– Може ли в твоята раница?
– Ти няма ли да взимаш?
– Вики не ти ли обясни? Няма нужда да минаваме дори една крачка, само се возим догоре, снимаме се с върха, пием едно кафе и обратно към Ямбол. Най-лесното предизвикателство на света.
– Тогава защо са ботушите?
– Е за снимките. Не изглеждат ли яко?
– Много.
Не знам дали Кайжи ме чу, понеже вече се е устремила към касите. Крача широко, за да я настигна.
– Значи два билета. По двайсет и пет е единия- казва глас отвътре, Кайжи е по-висока от мен, трябва да се изправя на пръсти, за да погледна над рамото й.
– Какво!- възкликвам и ровя панически за портмонето ми. Нищо, което не си купувам онлайн, не струва толкова – Дали приемат карти?
– Вече платих- обръща се Кайжи- това е моето предизвикателство, не се безпокой. Някога возила ли си се на лифт?
– За първи път ще ми е.
– И на мен.
Маркираме си картите и Кайжи отпрашва към тоалетната. Отгоре се чува трясъкът на машините, качвам се. Баща ми е механик, така че разгадавам предназначението на повечето компоненти. Методът, по който кабинките автоматично си отварят вратите, а после с рязка засилка се закачат със стоманени челюсти на въжето, е омайващ. Чудя се колко голяма противотежест е скрита в търбуха на станцията, огромен хидравличен цилиндър й помага в опъването.
– Хайде, че утре имам представление и искам да се наспя.
– Не спа ли досега?!
Кайжи не ми обръща внимание, докато трескаво цъка по телефона си и си мрънка:
– Кой знае колко сигнал ще има горе…
Качваме се двете от предната страна на кабинката, за момент се уплаших, че както е заровила лице в екрана, тя ще се качи отзад, което щеше да е най-унизителното нещо на света. Ролката се плъзга по металната пластинка над нас, и вратата се завърта и е затворена. Секунда-две и се изстрелваме бързо напред във въздуха. Летим, а не мога да се върна назад.
3
Като минава първоначалната паника, че ще паднем още следващия момент, се обръщам към Кайжи. Тя гледа с неподправено изумление първо боровете, чиито клони са зелени отдолу догоре заради просеката, после виещия се черен път и двамата колоездачи, които са спрели, свалили са си каските и си лафят. Движем се бързо нагоре, минаваме покрай стълб, през който въжетата минават отдолу, и започваме да изкачваме истински склон.
– Колко е забавно да гледаш всичко отгоре!- възкликва Кайжи и съсредоточава погледа си върху мен. Имам чувството, че ме забелязва за първи път, откакто тръгнахме. Сякаш със зелените си очи, които не мигат, се опитва да ми предаде мислите си. После телефонът й извибрира, и прави три бързи скролирания, после го пъха обратно в джоба, и го изважда пак, за да напише дълъг текст. Качва си краката на перваза отпред, където пише да не се стъпва, и се потапя в зоната.
Отново съм сама, поглеждам през надрасканата пластмаса. Обръщам се назад, курортът се шири из гората, на центъра огромните хотели, като камъни в зеленото езеро, и като паяжина пътища с по някоя вила, превърната в хотел. На заден план Самоков и полето, откъдето идват най-вкусните картофи. Трябва да вземем на връщане. На хоризонта буца, която може да бъде само Витоша, и живачните на следобедната светлина води на язовир Искър. Ще си кажа, че си заслужават километрите само за това, но момичето, което дори се е облегнало на рамото ми, без да забележи, дойдох заради нея. Какво ли искам.
Изведнъж се разтрисаме и сме на междинна станция, бученето на двигателите е всепоглъщащо. Това е сърцето на лифта, но нямам същата енергия да разглеждам. Вратите се отварят, залива ни хладен полъх. Започвам да се надявам интернетът на Кайжи да прекъсне, за да си говори тя най-после с мен. Мисля си за прехвърлените думи досега, после и за кратките ни разговори в миналото, докато изпращам брат ми до някой бар, където ще ходят, а аз не мога да стъпя, понеже още нямах осемнайсет. Изглежда, тя винаги има какво да каже, а аз се мъча да измисля остроумни отговори. И си говорим за гримове или дрехи. Сега може да си говорим за машини.
– Поледни какъв огромен двигател!- казвам- Този е за горната половина на лифта. А там отзад е втория за долната.
– Само ме разиграват- промърморва Кайжи и реално си пъха смартфона обратно в широките панталони, като изключва нотификациите с нервно движение- каза ли нещо?
Мисля си дали да се тросна, но тогава трябва да прекараме остатъка от кратката ни екскурзия в мълчание.
– Знаеш ли защо са сложили и двата двигателя на лифта на междинната станция?
– Не, защо?
– На горната половина е тук, за да не прекарват захранване до върха на планината, а за долната половина просто харчи по-малко ток, като е от горната страна и издърпва, а не избутва кабинките. Пък и като са на едно място, може един техник да наблюдава и двата.
– Въй.
– Гледах едно предаване по Дискъвъри- усмихвам се глупаво- Разказваха за най-високия лифт в Европа, до Егюи д’Миди. Във втората половина няма нито един стълб и висиш на километър над планината.
– Ти какво ще учиш всъщност? Нещо инженерно?
– Дизайн. Момичетата могат да имат по повече от един интерес, нали? Не помниш ли, картината на брат ми като принц дето виси в стаята ти е от мен.
– Наистина ли? Много е добра, реално. Цветовете са тип-топ. И има толкова детайли на заден план. Лицата на всички придворни ми изглеждат все едно са истински.
Мисля си, това са хората от класа на Виктор, ама идеята на цялата картина е малко шантава.
– Мерси. Как мислиш, имам ли шанс за художествената академия?
– О, сто процента.
– Ще бъде много яко, ако и аз мога да дойда в София.
– Може да висиш на толкова много места! Докато обиколиш всички барове, дето предлагат поне три различни безалкохолни коктейла, половината ще са ги затворили и ще са отворили още толкова нови.
Карам Кайжи да ми разкаже за всичките заведения, и така си говорим за задушни, тъмни, с разтрисаща гръдния кош музика кътчета, и цяла тълпа хора от всички краища на България, чиито приятелски връзки не мога да нарисувам на цял лист хартия.
4
Време е да слизаме, препъваме се, докато бързаме. В станцията е хладно, но като излизаме навън и се ориентираме до дървената платформа за наблюдения, усещам как кожата ми изгаря на момента. Кайжи изважда защитен крем от панталоните си и с умерени движения покрива всеки сантиметър от лицето и врата си. Явно като актриса е наистина внимателна за такива неща. За щастие без да пита, ми подава крема. Когато съм готова, тя стои облегната на парапета и е насочила телефона си към върховете в далечината. На екрана се изписват имената, Мусала е вдясно, прилича на египетска пирамида, част от камъните на която са изпаднали. Двете с Кайжи поглеждаме истинската Мусала, а не пикселизираната, изглежда и близко и далеч. И въобще не е толкова висока и страшна, както на снимките.
– Какво ще кажеш?- питам- Изпълни предизвикателството, нали?
– Не очаквах да е толкова заселено. Тук долу виждам два ресторанта, после всички тези лифтове изглеждат глозно без сняг, нали? А онази къщичка в далечината приложението е отбелязало като хижа Мусала, и има още хижа Ледено езеро отгоре, някъде в оная посока. Естествено има и наблюдателница на върха. Не знам какъв беше смисълът, дори самата планина не е красива, всичко е само камъни.
– На мен ми харесва- казвам плахо- Не е ли готино като се качваш, да има от къде да си купиш една Фанта.
– Предполагам. Е, избери си поза, понеже се снимаме.
Кажи обръща телефона като за селфи, и изважда най-широката усмивка, коята съм виждала. Кара те да гледаш лицето й и това е най-приятното занимание на света. Разбирам как си е намерила място в театъра без никакво обучение.
Притискам се до Кайжи, за да може в снимката да влязат върха, ботушите й и моето лице. Трябват ни три снимки, докато физиономията ми не е кринджава, но за сметка на това три косъма образуват паяжина на челото ми.
5
– Колко време имаме реално?- питам.- Може да пообиколим наоколо.
Кайжи не отговаря веднага, а се обръща на пети, за да разгледа на 360 градуса.
– Не знам. Колкото останем тук, ще ми вземе от съня, но от друга страна, ще се оправя и с три часа.
– Три часа ли? Нямаше ли да участваш утре?
– Два през нощта си е утре щото ще спя преди това. Мда, ама трябваше да дойдем днес. Представи си, че следващата седмица има мъгла.
– По-добре да се връщаме тогава. И аз имам разни работи, дето не е зле да ги свърша до утре.
– Да бе. Ти си такава, че щеше да си ги приключила преди да тръгнем. Не ме мисли, хайде кажи докъде искаш да отидем?
Кайжи ме е обезоръжила. Хем ме пренебрегва, хем знае такива неща за мен.
ꟷНе, наистина. Какво ще кажеш- вече съжалявам, че си отворих устата без да дообмисля- може да пием горещ шоколад ей-там?
– Хайде.
Приближаваме се до къщичката с дървени маси, с голяма реклама на шоколади и още една на кока кола. През зимата сигурно се пълни до козирката от скиори, сега само две пенсионерки си нагласят очилата и си показват снимки на телефоните.
– Ти шоколад? Или кафе, ама само 3в1 предлагат?- като по чудо Кайжи е зад мен този път.
– Навих се на шоколад.
Шоколадът е от пакетче и само многото захар го спасява.
ꟷЗдрасти, а супер- Кайжи поставя телефона на масата и цъка високоговорителя- Звъннах на Вики.
– Хей, сестричке. Забавляваш ли се?
– Аз да, ама не гарантирам за приятелката ти.
– Не се безпокой, ние се разбрахме отдавна. Тя можеше да си смени предизвикателството по всяко време. Е, как ви се струва, момичета?
– Много път- коментира Кайжи, докато се мръщи на фалшивия шоколад,- но Мели ме остави да спя, което беше готино. Но пък още не знам как кара.
– Щях да ви врънкам да се поразходите до хижата, но лифтът затваря в четири и половина. Е, няма да станате първи планинарки още сега, е…
– На Сара предизвикателството беше да заговоря всички хора, които ме погледнат от единия край на Витошка до другия, мисля че твоето печели.
– Значи можеше да го измисля по-добре. Ще се видим тая вечер, нали?
– Не закъснявай, понеже четката за грим ми трябва.
– Аз трябва да затварям. Мели, мой ред е да правя закуска. Какво искаш?
– Палачинки.
– Как ли си знаех. Ами до после. Чакат ме пет човека.
– Айде- викаме с Кайжи и тя натиска червената слушалка. И веднага на екрана й изникват няколко текста. Тя ги преглежда, но не отговаря на никого. Ръга си телефона в джоба, където пъхна и крема, и ми хвърля бърза усмивка.
– Нали пак ще караш на връщане? Ще се занимавам с тях тогава.
– Няма проблеми- казвам. За миг ме удря отново тъпото усещане, че само правя услуги на Кайжи, но може би тя мрази да шофира и е добра в други неща, като да оцелява на невъзможен график и да е полезна на цял приятелски океан.
– Хайде аз ще поема половината и ще ти се реванширам друг път- отстъпва Кайжи.
– Ами да се прибираме.
6
На слизане в кабинковия лифт основно мълчим. Сега като си тръгваме, само искам да гледам още и още. Никога не съм виждала толкова пластове облаци, памук, дантела, белтък от яйца на очи. Снимам си ги, за да мога да ги нарисувам по-късно.
– Може ли водата ми?- Кайжи поема бутилката от мен и пие замислено- Дали си гладна?
– Нищо не си нося.
– Може да си вземем нещо от долу.
Пак потъваме в мълчание, аз наблюдавам геометрията на боровете, не знаех, че повечето шишарки са направо на върха. После мама се обажда да види какво правя, тя няма нужда да знае за днес, с измъкването от училище и най-вече понеже ще караме по тъмно. Казвам й, че ще се прибера в девет.
Когато се спускаме по стъпалата на долната станция, се чувствам измамена, че още пече слънце. Сякаш си тръгваме, а партито още е в разгара си. Не съм по ходенето, но ето, можеше да сме на мястото на децата на бъгита от съседната реклама.
Изглежда уличната храна не е на мода в Боровец и трябва да се примирим с кроасани от магазина и две кофички с малини и боровинки за пътя навръщане. Редуваме се да си бучим с пластмасовите клечки, когато Кайжи изтърсва:
– Ти какво ще правиш следващата събота?
– Не знам. Свободна съм.
– Искаш ли да дойдеш да се разкарваме из София? Може да спиш у нас в квартирата. В неделя съм заета, но… Или да дойда пак до Ямбол? Да ми покажеш как рисуваш?
– Това би било супер- и после устата ми се отприщва- за квартирата де. Какво ще кажеш да отидем на онова място със странните съставки за шейкове? И с кой може да ме запознаеш?
– Ами те всички се оказаха изпозаети. Така че ще сме ние двете. Нещо против?
Има хиляда начина да кажа не.
Така че сега, дали може да се брои, че с Кайжи сме приятели?