Седмокракият

Звукът от загиващите снежинки, смачкани между грайферите на алпийски обувки, отекваше в бялото. Скърцащият под всяка крачка сняг караше кожата на Григор да настръхва. Всички косъмчета по тялото му, без неговото изрично съгласие, щръкваха и електрически заряд преминаваше по гърба му. Момчето кривеше стъпала в опит да стъпва по-леко и безшумно, но безкомпромисните уверени крачки на останалите от групата пред и зад него го изкарваха извън равновесие. Григор не погледна надолу нито веднъж. Продължи да върви. Всички крачеха напред. Не бяха спирали от часове. Момчето беше четвърто в колоната, зад него се движеха още двама. Григор най-накрая отмести глава от синьото яке на човека пред него. Спомни си как с Йо му го подариха за миналия рожден ден. Не беше мръднало, въпреки че Ясен обиколи с него всички планински хижи в страната. Очите на Григор се приковаха към хоризонта и видя как спътниците му издишаха запъхтяно. Умът му започна трескаво да рови из сравнително богатия си речников запас в безуспешен опит да открие научния термин за парата, която напускаше устните на останалите от групата.

– Дъхоблаци – промълви Григор.
– А? Каза ли нещо, Гриша? – обърна се към него Ясен.
– Не – изстреля той и спря да гледа втренчено към устите на останалите.

Не беше научният термин, който търсеше, но пък звучеше поетично успокои се Григор. Погледна назад и видя същите дъхоблаци да се реят из въздуха край главите на почиващите си зад него. Това беше първият път този ден, в който момчето се замисли за природата като част от хората. Сигурен беше, че има съвсем простичко научно обяснение за дъхоблаците, но то вече не го интересуваше. Гъшата кожа от скърцащия сняг бе изчезнала и той се чувстваше топло и уютно, навлечен в три ката дрехи. Напусна колоната и завъртя глава по острите върхове наоколо. Почувства се странно жив. Сякаш му предстоеше върховно изживяване по маршрут, който изкачваха за четвърти път тази зима. Мальовица винаги му влияеше така. За опитните алпинисти и старите планински катерачи 2729-те метра на Мальовица бяха безсъдържателно приключение, но за Григор всяко качване беше като епичен преход през Толкиновия Карадрас. Момчето затвори очи и мислите му го отнесоха надалеч.

Когато беше малък, Григор си представяше планините като величествени исполини с грамадни хребети за рамена, със стръмни и непроходими склонове, изграждащи телата им. Съзерцаваше ги с часове от балкона си. Нищо между четирите стени на стаята му не представляваше достатъчен интерес, че да го отдели от терасата. Прекарваше голяма част от дните си във фантазии как ги докосва, говори с тях, изучава отблизо. Обект на детските му фантазии беше Стара планина, която прегръщаше градския пейзаж отвъд балкона на квартирата. Макар малкият двустаен апартамент да беше панелка от соца, момчето обичаше стария столичен квартал, в който живееше. От единия край на терасата винаги го чакаха югозападните била на Балкана, а от другия постоянно ремонтираният булевард с име на известен български писател. Когато застанеше в средата на пътното платно, момчето виждаше златните куполи на „Александър Невски“. Твърде често автомобилните клаксони любезно го подканваха да се разкара от булеварда, но момчето не спираше да се захласва по златото, в което се вливаше сивият стар асфалт.

– Да тръгваме – провикна се водачът на колоната – малко остана.

Гласът на Станислав сграбчи ума на Григор и го върна обратно в подножието на Мальовица. Станислав бе най-опитният сред тях. Винаги водеше групата. Той подготвяше всички маршрути. Намираше в коя хижа да отседнат, избираше пътеките, преценяваше силите на останалите и решаваше кой връх ще покорят този път. Даваше начало и край на почивките. С Григор нямаха много общи неща. Стан, както го наричаха всички, беше практичен младеж с техничен ум. Като тийнейджър беше поставил неофициален рекорд за най-бързо нареждане на кубчето на Рубик с една ръка. Обичаше да ремонтира разни неща. Редовно намираше изхвърлена стара техника из улиците на София и се опитваше да ѝ вдъхне живот. Караше я на вилата на баща си, край Самоков, и заедно с него човъркаха по дънни платки, жички, чипове и какво ли още не. Бяха сглобили цяла стена с домашно кино и озвучителна система от улични съкровища. Една от малките страсти, които споделяха с Григор, беше необяснимото привличане към Мальовица. Доста често спореха. Най-вече за значението на изкуството и литературата в живота на хората. Григор беше влюбен в творческите напъни на човечеството, а за Стан сглобеното от подръчни материали дистанционно на LED светлините, с които беше опасал домашното кино, беше по-голям признак за прогреса на човечеството, от която и да е книга, драскач, картина или рисувач, както обичаше да нарича любимите писатели и художници на Григор. Мальовица обаче ги смиряваше. И двамата. Веднъж продължиха да спорят по време на цялото изкачване. В момента, в който стъпиха на върха, гледката наоколо им затвори устите. Те се спогледаха, усмихна се един на друг и забравиха за всички добре подготвени необорими аргументи. Познанството им, те рядко си позволяваха да използват емоционална дума като приятелство, не беше от конвенционалните отношения, които виреят на по бира или кафе. Спорове и планина. Това им беше отровата.

Колоната се движеше устремено напред. Стан я водеше, а Григор, както винаги беше към края ѝ. След като потеглиха отново, всеки път, в който мигнеше, пред очите му се появяваха синьозелените багри на планинския масив, който наблюдаваше като малък от балкона. За секунда се телепортираше обратно на прашната тераса. В единия ъгъл стояха две стари сини газови бутилки, опасани с червени ленти, на които пишеше пропан-бутан марка „Б“. До тях беше подпряно старото му счупено колело, което той упорито отказваш да остави до кофите за боклук в края на блока. Отвъд всичко това го чакаше планината. После отваряше очи отново и се озоваваше в колоната, заобиколен от скърцащ сняг. След миг пак беше на терасата. После обратно в подножието на Мальовица.

– Чудесно. Мое лично мигащо перпетуум мобиле, подхранвано от детски спомени и това отвратително скърцане – изнедоволства Григор.

Беше се появил вятър и никой не го чу. Спомените на Григор не го оставяха на мира. Колкото повече порастваше, и със смяната на пет-шест столични балкона, толкова по-малко време отделяше да съзерцава планината. Очите на момчето все по-често гледаха надолу – към улицата, паркиралите коли, пешеходците, които пъплеха наоколо като малки мравки, бързащи да се върнат в мравуняка. Клепачите му тежаха и му беше все по-непосилно да погледне към планината. Минаха години от последната фантазия за планински исполини, на която Григор се беше отдал. Вече не даваше карт бланш на развинтеното си въображение. Беше се върнал в апартамента с балкона от детството си и един късен следобед излезе, за да изхвърли обелка от един попрезрял портокал в кошчето за боклук. Нещо в небето примами очите му и той вдигна поглед да го потърси – източника на това необичайно блещукане. След малко Григор осъзна, че нищо в небето не блести. Нямаше пулсиращ източник, от който извираха цветовете над покривите. Някой просто беше запалил небето. Наситените ярки цветове скриваха синьото – нюанси на оранжево пълзяха във всички посоки. Те извикаха спомен от детството на Григор – нектарините, с които майка му редовно пълнеше панерчето на кухненската маса. Големи, зрели, силно ароматни и сочни, блестящи като гледжосани. Той продължи да гледа към небето и въпреки че не беше виждал папая извън рафтовете в супермаркета, цветната експлозия му напомни за плодовете на папая – плътно оранжево с по-светла окраска в края. Безформени облаци се пързаляха по необятното синьо. В края на хоризонта, където бетонният градски пейзаж срещаше планинските гори, танцуваше разкошен меланж от всички тези цветове, пронизвани от остри пурпурни ивици.

– Разгневен художник – промълви пак Григор, но вятърът под Мальовица се засилваше и отнесе думите му далеч от ушите на останалите от колоната.

Григор се върна обратно в спомените си и продължи да се наблюдава отстрани. Как вдигна поглед и след толкова години отново видя планината. Същите хребети, които с часове наблюдаваше като дете. Същите. Стояха си точно там, където ги беше оставил. От папаите в небето до скърцащия сняг под грайферите на обувките на Григор минаха почти пет години. Пет години, които той прекара в срещи с исполините от своето детство. Оказа се, че те не могат да говорят, но детските фантазии придобиха други измерения. Промяната у Григор настъпи постепенно. Не беше книга или филм. Бум! Момент на просветление, след което главният герой хуква в неясна посока. Точно както обикновените хора биха направили, след като са се полюбували на красив залез, той се прибра от терасата. Дните се търкаляха един след друг. Небето се върна към обичайните скучни сини багри, мравките продължиха да паркират колите си, да бутат детските си колички, да носят торбите с праз лук, стърчащ от полиетиленовите пликчета, и каквото още е било на промоция в супермаркета, а повикът на планината отслабваше като далечно ехо. Една събота Григор се събуди и ехото се беше върнало. Не само че се беше върнало, а и думкаше силно и неукротимо в гърдите му. Знаеше, че е време. Усещаше всяка клетка в тялото си пълна с енергия, готова да избухне. Нуждата да бъде другаде беше твърде голяма, за да я прибере от терасата. Папаите над планината изплуваха отново в съзнанието му и Григор тръгна. Обиколи всички планини край София и така се запозна със Стан, Ясен и останалите от групата, която все повече се приближаваше към табелата на връх Мальовица. Срещна ги по пътеката към Черни връх. Бяха единствените в една топла неделна утрин, които тичаха към върха. Любезните кимвания при разминаване се превърнаха в споделена леща, сок от бъз и (няколко) тройки кюфтета.

– Малко остана. Почти сме там. Ще видите после как ще ни влязат горещият чай и бобът. Поръчал съм на хижаря да ни запази. Като се върнем долу ще се размажем – гласът на Стан беше дълбок, ясен и пълен с веселие.

Истината беше, че всички, включително и Григор, нямаха търпение за паница топъл боб с препечен хляб. Направиха последна и кратка почивка. Днес, по време на почивките, никой не обелваше и дума. Всички просто бяха там. Сякаш се бяха синхронизирали – един друг и с планината. Абсолютното спокойствие на бялата самота, която споделяха, не изискваше думи или шеги. Григор се влюби в тишината там горе. Сети се за думите, които бяха впечатлили Стан, от книгата, която намериха забравена в една от хижите преди няколко години. Едни от малкото, ако не и единствените, които имаха силата да приковат Стан за стол и да го накарат да чете нещо различно от технически упътвания: „Всичко се влива тук в неделими и неизмерими течения“. Навсякъде другаде беше шумно, забързано, хаотично. Тишината в планината приветства. Мека прегръдка, която спаси Григор от непрекъснатото жужене на всекидневния живот. Съвсем скоро колоната се озова на върха. Около хиляда метра денивелация в зимни условия. Не много епично. За Григор обаче никога не ставаше въпрос за метрите. Не ставаше въпрос и за случилото се досега. Нещо друго в този ден върна Григор към детските фантазии за планински гиганти и огньове в небето.

Той се приближи към новопоставената табела на върха – две дъски с различна форма, на които беше издълбано 2729, а под метрите пишеше вр. Мальовица. Над тях бяха струпани камъни и здраво закрепена плочка с метална част, на която бяха изрязани името на върха и височината. Григор прокара пръст по метала и преброи осем винта. Свали раницата от гърба си, седна и си пое дълбоко въздух. Издиша и се загледа в дъхоблаците пред лицето си. След малко придърпа раницата и започна да рови за бутилката с вода. Устните му бяха изсъхнали и напукани. Точно тогава го видя. Седем крака – четири отляво и три отдясно на тялото, с малки косъмчета, стърчащи във всички посоки. Тъмносива горна част на тялото, покрита с още повече косъмчета. Григор напрегна очите си и се приближи на няколко сантиметра, но ги различи на фона на снега. Долната част на тялото беше оцветена в пъпешово зелено, наситено жълто, като шарките на пчела, и черно като беззвездна нощ. Хоризонтални линии в перфектен унисон. Една под друга, една под друга, безкраен парад на красота. Григор нямаше идея как е попаднал там.

– Дали не съм си го носил през целия път нагоре… – зачуди се на глас.

Момчето забрави за водата, която търсеше, и застина като вкаменен. Точно като първия път, в който му се наложи да покани момиче на танц. Усещаше, че няма право да прекъсва малкото създание, но не можеше да свали очи от цветното му тумбесто тяло. Чудеше се какво ли се беше случило с осмия крак. Дали беше участвал в славна битка? Дали беше излязъл победител, или пък беше избягал като страхливец и случайно е намерил подслон в раницата му? Неговите познания за паяци се изчерпваха до преброяването на краката им, но фантазията за опасен и радиоактивен паяк се промъкна в крайчеца на ума му. Багрите по малкото тяло бяха пленили Григор с контраста, който създаваха с белите ширини край тях. Той и паякът. Той и Григор. Момчето се приближи още повече и видя две малки и черни блещукащи петна. Не успя да види ясно останалите очи. Паякът си стоеше там, гледаше си собствената работа и се чудеше същите неща за Григор. Зелените, жълти и черни багри продължиха да гледат момчето неподвижно. В тези няколко секунди седмокракото създание тестваше Григор. Никой не отстъпи, нито мигна. Наоколо бе тихо. Двамата бяха потънали в собствено измерение, а всяка секунда се проточваше като ден. Скърцащ шум от подметки, които подскачаха върху снега, разсея Григор. Изведнъж тумбестото тяло реши да се обърне и влезе в страничния джоб на раницата. Григор си спомни, че искаше да вземе бутилката с вода. Извади я бавно, отпи и я върна също толкова внимателно.

Чувстваше се по-лек надолу. Не зърна паяка отново. Може би седмокракият беше герой, а не дезертирал страхливец. Може би беше решил да остане в съблазнителната безкрайност на бялото небитие там горе. Понякога Григор се чудеше дали не трябваше да остане с него. Много пъти се питаше дали да се върне и да потърси пъпешово зеленото, наситеното пчелно жълто и черно като беззвездна нощ телце. Знаеше, че няма да го намери, но беше сигурен, че ще открие нещо друго. Нямаше и капка съмнение.

*Три години по-късно*

Григор изхвърча през входната врата и прескочи тротоара. Озова се на улицата. Погледна наляво и тръгна натам. Прелетя през две пресечки и се озова до поликлиниката. От години виждаше една и съща баба да плеви малката градинка до стълбите и да мете тротоара. Беше се навела, по-надолу отколкото годините ѝ позволяваха, и събираше листа в малка желязна лопатка, която изсипваше в черен чувал. Движеше се трудно. Покрай нея профучаха група невъзпитани хлапета, които подритваха стара футболна топка. Едното я ритна с все сила, тя се удари в бордюра, полетя нагоре и уцели чувала. Разсипа всички листа на земята.

– Аре, бе, бабо, пасни насам – подвикна ѝ едното хлапе – к‘во я гледаш тая топка?!
Бабата с мъка завъртя цяло тяло към децата и след малко каза:
– Не мога, бабе. Мина́ мойто време ‘га можех да ритам топка – горчива усмивка се разля по лицето ѝ.
– Виж ѝ зъбите, брат, половината липсват – закискаха се хлапетата.

Топката се търкулна обратно към тях и те продължиха да тичат надолу по улицата. Григор усети, че стоеше неподвижен. Опипа джоба на якето си и се увери, че е на сигурно. Провери ципа и хукна в посока булеварда…

Една ръка плахо се пресегна и треперещият показалец натисна звънеца. Старият дрънчащ звук отекна в тъмния апартамент. След минута се позвъни отново. Кънтеше из целия коридор, а оттам звукът се разпръсваше към хола и кухнята. Звънтеше като в куха дървена кутия. От вътрешната страна на вратата се чуха крачки. Ясен и Стан стояха отвън и инстинктивно направиха крачка назад. Майката на Григор вкара ключа първо във вътрешната врата, после във външната и бавно я открехна. И двете изскърцаха. Беше облечена в тъмнолилаво с черен шал на врата. Двете момчета се спогледаха.

– Извинявайте, че ви притесняваме, ама Григор тук ли е? – попита Стан.
– За малко го изпуснахте. Ей сега излезе – в гласа ѝ звучеше странна топлина.
– Каза ли къде отива?
– Не.
– А да е взимал нещо със себе си? Как беше облечен? – намеси се Ясен.
– Със зимното яке и обувките за планина. И – жената се поколеба, но вдигна куп документи, които държеше в ръка – взел е трудовата книжка от папката с документи, която му даде началникът на баща му след погребението.

Григор седеше в края на автобуса, който се лъкатушеше по планинските завои. Беше пъхнал палец между страниците на синята книжка. Там беше сгъната и заповед за прекратяване на трудов договор. Под причина пишеше „смърт на служителя“. Григор разтвори книжката. На първата страница нямаше снимка. Само грозен серифен шрифт с главни букви, който гласеше „ТРУДОВА КНИЖКА №43“. Григор четеше работни позиции, за които не подозираше. Баща му беше умрял старши продавач-консултант, а в главата му се въртеше отново и отново образът на безочливия погребален агент, който се опитваше да му продаде най-скъпия си ковчег. Направен от дъб.

– Изтънчена изработка – му каза агентът – Най-доброто, което ще намериш на пазара. Човекът заслужава да го изпратите на последното му пътешествие в красива дървена лодка.

Григор си спомни мазната фалшива усмивка, която се разливаше пред очите му пак и пак. Момчето влезе вътре в себе си, заглуши нахалния тънък гласец, скри се далеч от агента, тялото на леглото отсреща и от собствените си мисли. Избра най-евтиния дървен ковчег. Шофьорът на автобуса нацели дупка по пътя.

– Какво да правя с всички тези страници и сини печати? – промълви Григор.

Той побърза да избърше дясната си буза и затвори очи. Седмокракият се появи, а край него имаше само планински хребети и сняг. Григор седеше на най-задната седалка в празния рейс и чу тих, равен глас:

– Донеси ги тук.

Над автобуса, отвъд ронещия се асфалт и гъстата иглолистна гора, папаи се търкаляха по небето и синьото отново беше изчезнало.