Щастие в шишарка

 

Витоша… магична и тайнствена. Една планина, която умееше да привлича само с поглед, макар да нямаше очи. Никога не промълвяваше нито дума, а само слушаше, макар без уши. Но слушаше от всичко. Любимият ѝ звук несъмнено бе този на ветровете, танцуващи различни хора и пеещи народни песни. Ветровете бяха не по – малко магични, защото носеха у себе си така необходимата свежест, предавана по възможно най – нежния начин. Но да се върнем на планината. Тя бе обгърнала в прегръдката на вечността толкова дървета, колкото капки бе погълнало и морето в дълбочините си. Дървета, носещи у себе си история за миналото и жажда за настоящето, подкрепени с мечта за бъдещето. Времето бе слънчево, но прохладно. Слънцето огряваше божествената Витоша, която се радваше на палавите и непрестанни лъчи. Открояваха се безкрайните и тясни пътечки, виещи се като ситното шопско хоро. Те бяха единствените места, където природата бе отстъпила пред човека и бе направила място, но може би така тя се откроявше повече и усещайки липсата ѝ, изпитвахме нуждата от нея. Героите в тази картина бяха две приятелки – Ана и Йоана, които тръгваха на поход, но една среща преобърна представите им за магия. Двете приятелки тръгнаха към величието на тази голяма купчина от всевъзможни гори, за да се потопят в нея. Имаха нужда да почувстват мащабността на българската природа, танца на ветровете и полюшването на листата, които скоро щяха да намерят своя покой в дълбините на снежната покривка, а родителите им – дърветата, да съберат дъх за нов живот и надежда за вечност. Моментът настъпи. Прекрачиха портата на истинския живот и не се поколебаха да се впуснат в него.

– Ани, стига си ходила така бързо, искам да спрем и да хапнем. Моля ти се, краката ми ще рухнат след още две крачки. – изтощена промълви Йоана.

– Ох, омръзна ми с теб все едно и също. Уж тренираш, а не можеш един поход да издържиш. Да си бях дошла сама! – гневно и с раздразнение отговори Ана.

– Добре, хубаво. Ще направим така: ти отиди до края на пътеката и бъди щастлива, но аз трябва да хапна и да си почина, за да мога все пак да се върна вкъщи днес.

– Окей, така ще го направим. Обаче ме чакай тук, защото като те знам каква си, ще се загубиш след първото дърво.

– Ха, ха, само ти така си мислиш. Разхождай се и след половин час идвай обратно при мен! Ясно?

Ани с жизнен дух тръгна към края на пътечката. Гората около нея беше гъста, а слънцето рядко намираше място, през което да провре лъчите си и да донесе светлина. Ани бе авантюристка по душа и за нея бе по – важно да се слее с планината напълно. Пътят бе влажен и кален, но и обсипан с шишарки. Различни видове. Те носеха едно чувство на уют, което момичето не бе срещало никъде.

На края на мистичната пътечка Ани чу говор, но не долови нито дума. Не обърна особено внимание, тъй като бе наясно, че в този хубав ден не само тя и Йоана са на поход във Витоша. Продължи, а в главата ѝ мисли не съществуваха. Цареше един вътрешен мир и така чаканият покой за душата ѝ. Краят дойде, а беше толкова нежелан, но дойде. Ани се почувства странно. Усети нещо, което никога преди не бе и нещо, което никога не можа да обясни. Почувства се като последното парче, попълващо пъзела на планината.

Реши да поседне да един привидно сух камък, който от едната страна бе прободен от различни зелени тревички и една калинка, разхождаща се по тях, а другата страна на този камък бе в тайна. Слънцето не я огряваше. Виждаше се само един ярък мрак. Под неговата мантия можеше да се крие всички – живот, смърт, или просто една празнина, която с времето да бъде запълнена от силата на планинската мощ.

– „Господи, открих те в природата!“

Това бяха единствените думи, промълвени два или три пъти от Ани. Тя бе изпаднала в транс, но транс, който можеше да ѝ даде много, дори целия свят, а може би щеше да ѝ даде възможността да създаде нов свят или иначе казано – цялото душевно богатство на световете.

Можеше… но непознатият глас отново се разнесе из природната картина. Ана реши да го последва, но понеже той бе кратък, тя се постара да го запомни за дълго. Гласът идваше от запад. Любопитната го разбра, защото натам в далечината слънцето се бе приготвило да се оттегли на заслужена почивка. Момичето се запъти натам и на недалечно разстояние, може би около 7 – 8 метра видя сянка. Тя не се изплаши, тя сякаш видя в този черен образ най – светлото и щастливо същество, което бе зървала.

– Ехо… кой сте Вие? – с еднакво количество мистериозност и желание попита тя, вървейки тихо към съществото, но въпреки това шумните листа и шишарки, които тя настъпваше я издаваха.

– Здравей! Не съм „вие“, сам съм, но се чувствам цял. – излезе пред Ана едно непознато момче, нито по – голямо, нито по – малко от нея, което хвърли малко пред нея шишарка, с която да привлече вниманието ѝ. В другата си ръка държеше една мокра книга.

– Здравей! Извинявай, че те притесних. Просто те чух да говориш и помислих че може да имаш нужда от помощ. – вече спокойна разясни облекчената девойка.

– Помощ? Помощ! Личи ти, че не идваш тук често. – засмя се момчето.

– Да, не идвам често, но това не е повод да се смееш. Очевидно имаш нужда от помощ, имайки предвид поведението ти.

– Как може да си помислиш, че може да имам нужда от помощ. Слушай да ти разясня! Това е планина, това е природа и хармония. Най – доброто три в едно, което можеш да опиташ някога. Тук никой няма нужда от помощ, защото в планината хората намират спокойствие и уединение, което ти вече ми……

– Да, и се извиних, какви глупости ми говориш?

– Не ме остави да довърша, но разбра какво щях да ти кажа. Това е нещо като супер сила, която планината дава на нейните обитатели. Нека довърша… Хората, които са тук нямат нужда от помощ, момиче. Помощ им трябва, когато слязат обратно долу в шумния и противен град. Неслучайно София е долу в ниското, а Витоша величествено се издига над нея. Тук, където е природата, е величието. По – висока е, следователно по – близко до Господ. А както ти самата каза три пъти – открила си Господ в природата.

– Не мисля, че е учтиво да подслушваш чужди разговори. – каза сърдито Ани.

– Точно така, права си! Но ти чу също моя глас и именно това те доведе тук при мен. – с усмивка отвърна момчето.

– Така е, прав си. Аз съм Ани. Ти кой си? И защо си сам?

– Красиво име, смея да твърдя, че може да се сравнява дори с красотата на планината. Всички ме наричат „него“, защото не разбират моите страсти като тази, в която се намираме в момента. Но името ми е Пан.

– Ооо, като Питър Пан. Колко сладко.

– Ха, ха, определено не. Кръстен съм на бога на гората и полето – пояснява със спокоен тон Пан.

– Явно съдбата наистина е проработила в твоя случай. Щом името и страстта ти са свързани, явно си голям късметлия. Иначе не отговори на въпроса ми. Защо си сам? – с двойно по – голямо любопитство повтори въпроса си Ана.

– По същата причина, по която си и ти сама. Искаш да се насладиш на това богатство. Да нахраниш душата си. Да напиеш очите си.

– Говориш точно като госпожата ми по литература. Толкова правилно, използваш метафори, олицетворения…

– Не, не! Дори не знам какви са тези неща. Говоря така, както се чувствам, а се чувствам така, когато съм щастлив.

– Тоест аз не съм нарушила щастието ти? – попита с лека усмивка момичето.

– Разбира се, че не. Ти допринесе за него. Вече ми позволи да ти споделя моето виждане за планината. Никой досега не ме е изслушвал и ти благодаря.

– Аз благодаря, че ми довери своите мисли. Със сигурност съм нахална, но би ми било много интересно, ако споделиш и какво четеш в момента. – доста дружелюбно помоли тя.

– Разбира се, Ани. Чета „Един щастлив самотник“ на Уилям Джонсън. Това е любимата ми книга, макар след петото ѝ падане в локвите да се чете трудно, но я знам наизуст. Описва моята ситуация до преди да те срещна – един самотник на име Ландън, радващ се на една планина, която все искал да посети и най – накрая успял. Думите, които си ме чула да изричам са думите на героя. Той има само 2 реплики в цялата книга, а друг герой е само природата. Идеята е, че Ландън не е имал думи, с които да изрази това, което се е разкрило пред очите му. Нещо подобно на твоето: „Господи, открих те в природата!“ – Пан отговори на Ани сякаш не просто бяха приятели от дълги години, сякаш той намери човека, който ще допълни пъзела на живота му, така както Ани бе запълнила пъзела на природата в планината Витоша.

Двамата младежи решиха да тръгнат към пейката, на коята преди повече от два часа седна Йоана. Стигнаха, но Ани не намери приятелката си. След като разказа ситуацията на Пан, той ѝ отвърна, че уговореното време между тях двете от половин час отдавна е изтекло. Попадналата в капана на времето Ани, почувства вина, но не съжаляваше, защото тя бе убедена, че в лицето на Пан тя е открила нещо, дори по – вълшебно от планината, върху която започна тяхната история.

Двадесет години по – късно семейство Ана и Пан Маринови бяха щастливи, но не като самотниците, търсещи утеха във величието на планината, а като хора, открили щастието в споделянето с любимия човек. Роди им се син. Единодушни в решението си, кръстиха това дете Петър – Пан, но не на зеления герой от анимацията, а на баща си Пан, за да наследи любовта и страстта към природата, където любовта на родителите бе започнала, а добавиха Петър поради две причини – първата от които беше с цел това дете да бъде под закрилата на апостол Петър, а втората причина бе основана на значението на това име, а по  – точно – камък. Камък като този, на който за първи път майка му долови гласа на баща му. Животът им продължи заедно, но това, което ги сплоти не е еднаквата кръв или общият покрив, а блянът за Витоша, който никога няма да изгасне.

Нека не забравя да разкажа как изглеждаше Витоша в този съдбоносен есенен ден. Слънцето бе останало в един пресен спомен, но спомен, който ще грее над вечността. Прохладата се бе превърнала в студ, но за него имаше решение. Топлината в дома на семейство Маринови компенсираше за целия студ на света, дори и за този във въображаемите места.

Много туристи си взимат някакъв сувенир от местата, които посещават. Нашите герои също го направиха. Взеха си онази кална шишарка, с която Пан привлече вниманието на Ани, защото без нея нищо от това нямаше да бъде реалност. Днес Пан и Ани се радват на старините си, гледайки внуците си.

Щях да забравя да спомена! Петър – Пан и жена му – Ирина, се запознали през един есенен ден, докато били на поход в планината, но не в коя да е планина, а тази на нестихващия живот и надеждата за вечността – Витоша. Ирина оцелила сина на семейство Маринови с една проста, но съдбоносна шишарка. Именно така един цял род намерил своето щастие в шишарка.