Има един тип мъгла, който като се спусне и така покрива земята, че не можеш да разпознаеш нищо и никого пред себе си. Най-лошото за Яна беше, че тя стоеше в средата на тази мъгла и не знаеше какво да прави.
Дори не можеше да си спомни откъде идва и накъде се беше запътила. В главата й беше абсолютно празно, сякаш някой нарочно беше изтрил всички спомени и тя помнеше само името си и че е тръгнала нанякъде. Но накъде – тя нямаше идея.
Освен че не можеше да си спомни, тя и не усещаше нищо. Нито топло, нито студено. Ощипа се – в главата й се появи спомен, че така хората проверяват дали сънуват, но не усети нищо. „Може би това е сън“ – замисли се тя.
Но колкото и да се опитваше, Яна не можеше да се събуди. Мъглата продължаваше да обвива всичко наоколо и въпреки старанието си да си спомни нещо за себе си, главата й беше празна. Знаеше само, че е Яна и че трябва да върви напред.
И тръгна. През мъглата. Нямаше път или пътека, но нямаше и нещо, което да я спре, така че тя крачеше и пробиваше мъглата около себе си. И изведнъж чу глас:
– Добре дошла. Радваме се да те видим.
Яна се обърна и мъглата се беше по-разнесла. Не достатъчно, за да разбере къде се намира, но дотолкова, че да види очертанията на сгради и фигурите на хора. Които седяха на маси, сякаш на площада в центъра на града. Точно в средата на мъглата. Именно оттам беше дошъл и гласа:
– Извинете, кои сте вие? – попита тя.
– Ние сме си ние – Петър, Живко и Калина. Живеем тук. А ти коя си?
– Яна. Така мисля. Но не знам повече за себе си.
– Няма и нужда да знаеш. И ние не знаем нищо за нас. Само че сме тук и какво е тук. Добре си дошла.
– А какво е тук? – попита Яна.
– Тук е новият ти дом. По-добре седни и всичко ще ти обясним.
Яна беше учудена, но седна. А Живко започнаха бавно да разказва:
– Не се учудвай и не се изненадвай, но ти си тук по една специална причина. Ти си умряла. Затова и не помниш нищо от живота си досега. Никой от нас не помни. Това е част от хубавото на това да си умрял.
– МОЛЯ? – извика Яна и подскочи от стола – Как така?
Тримата я успокоиха и тя отново седна. А Петър продължи:
– Не се притеснявай. Ще мине малко време и ще свикнеш с мисълта. Но и не е важно да си спомняш. То най-вероятно няма какво да си спомниш.
– Защо ? – попита Яна
– Знаеш ли, когато човек умре, той отива на различни места.
– Да – рая или ада. Това кое от двете е. Май е адът.
– Не.
– Значи е раят?
– Не. Това е трето място. Виж – за да отидеш в рая или ада, трябва да си направил нещо и да бъде отсъдено по делата ти. Ако си постъпил зле – отиваш в ада, ако си постъпил добре – в рая. Ако обаче не си направила нищо значимо – няма как да бъдеш оценена и ето те тук – в града на хората, които нищо не са направили.
– Как така? Какво искаш да кажеш? – Яна беше тотално объркана.
– Ами така. Всички ние – които ни виждаш и още много хора като нас, сме прекарали живота си спокойно. Без напрежение. И без да правим нищо. Без да поемаме отговорност и да взимаме решения. И сега не можем да понесем последствия за тях. И това е чудесно.
Петър приключи и Калина му взе думата сякаш бяха репетирали това дълго време:
– В нашия град можеш да живееш вечно и никога няма да се измориш. Ние непрекъснато сме тук. На тези маси. И дискутираме. И говорим. И имаме на разположение всяка книга и всеки филм и всяко друго произведение, на което да се насладим. Ако трябва да съм честна, не знам как изглежда раят, но тук е по-добре. Със сигурност.
Яна тихо заплака и Калина я прегърна:
– Не се тревожи. Ще свикнеш. Просто стой при нас и ще видиш колко е прекрасно тук.
Отне й време да приеме своето положение. Искаше да избяга, но скоро осъзна, че няма накъде. Мъглата така и не се вдигаше и стоеше постоянно над града. Накъдето и да тръгваше, стигаше до същия площад, същите маси и същите хора. После започна да крещи. От яд и от мъка. А после да се моли. Но мъглата поглъщаше всеки плач и стон. Оставаха площада, масите, хората…
Яна се примири. И прие, че ще остане там – сред мъглата. Взе си стол и седна при останалите. Като че ли наистина не беше толкова лошо. Имаше всичко, от което се нуждае. Каквото си пожелаеше – го получаваше. Имаше забавления, разговори, хора, храна, всичко.
***
Дните минаваха един след друг. В града сред мъглата няма как да прецениш дали е ден или нощ, но няма и значение – защото всичко течеше в спокойния си ритъм. Яна не помнеше кога беше пристигнала, но вече се чувстваше част от града. Междувременно бяха дошли и други хора и тя помагаше на Петър, Живко и Калина в посрещането. Бяха станали четирима. Петър, Живко, Калина и Яна. Всичко беше прекрасно и спокойно.
До един странен ден. Денят, в който Яна видя нещо различно.
От едната страна на площада започваше стръмна пътека. Мъглата някак не успяваше да я покрие съвсем и от стръмната пътека влизаше примамлива светлина. Яна се учуди и се обърна към останалите:
– Каква е тази светлина? Каква е тази пътека?
– Това е планината. Тя винаги е била там – отвърна Живко.
– Не съм я виждала досега… Може ли да се отиде натам.
– Може – отговори Калина – но не ти трябва. Който е тръгнал, не се връща тук. И няма смисъл да се тръгва. Тя е опасна. И стръмна.
Яна не можеше да свали поглед от пътеката и светлината, която тя излъчваше. Останалите видяха вълнението ѝ.
– Стига си гледала натам. Какво ти липсва тук. Няма смисъл да тръгваш по тази пътека. Само ще загубиш – надпреварваха се да я убеждават те.
– Сигурно сте прави – съгласи се Яна.
Минаха дни. Месеци. Години. Яна продължаваше живота си в мъглата, но пътеката някак странно я привличаше. Как е възможно да я забелязва чак сега. Какво ли ще стане, ако тръгне. Възможно ли е да се върне, веднъж тръгнала?
Няколко пъти беше готова да се затича по нея, но реши, че няма как да остави удобството и комфорта на града в мъглата. И така и оставаше – на масата на площада при другите.
Но един ден нещо се случи. И тя не разбра как, но краката й я понесоха. По стръмното. През мъглата. Тя вървеше без да вижда, без да знае накъде отива, крачка след крачка само напред и нагоре.
Изведнъж Яна започна да усеща. За първи път от години. Усещаше умора. Краката й започнаха да я болят. Стана й топло. А после и студено. Тя не беше изпитвала от толкова време нищо и тези нови усещания я уплашиха. Тя се замисли да се върне. Но не можеше. Краката й сами вървяха, въпреки болката – все по-нагоре и нагоре. Тя беше жадна, гладна и уморена. А мъглата я обгръщаше все по-силно. И изведнъж…
Изведнъж нещо ярко я заслепи. Яна започна да мига и мина поне минута преди да успее да се съвземе и да види къде се намира. Тя беше на върха. Под себе си виждаше мъглата, която се разстилаше от едната й страна, но от другата слънцето светеше и разкриваше прекрасна гледка. Яна беше уморена, изтощена и жадна. И просто седна. И се усмихна. Беше забравила как точно се прави това и първоначално лицето й придоби странна гримаса, но постепенно засия. Тя си пое дълбоко въздух и издиша. И пак. И пак. И се обърна към гледката.
Не знайно защо – дали от умората в краката или от прекрасните полета, върхове, обляни от слънчевите лъчи, но Яна застина в продължение на часове. Там, на върха, с гледката пред себе си – тя беше в рая.
А в очите й се появи един неповторим блясък – толкова силен, че проби мъглата надолу и за миг освети всичко в полите на планината. Включително и площада. И масата. Около която Петър, Живко и Калина и всички други в града продължаваха да седят. Светлината на нейната радост ги озари за няколко секунди, но те не я отразиха. Бяха твърде заети да не правят нищо.