Седнах на земята. Пред мен ниските облаци покриваха долините. Далеч долу те приличаха на море. По-високите части се врязваха в тях като пръсти на полуостров. Отпих от термоса. Постепенно успокоих дишането си. Погледнах отново по цялата дължина на местността пред мен, пих и станах, за да тръгна обратно надолу.
Слизайки по склона си мислех за стъпките си и как не трябва да са тежки. Насипът свърши и аз стъпих в долната част на билото. Беше покрито с кафяво и жълто, както и цялата долина в далечината отвъд. На тази височина нямаше сняг. След малко видях каменист израстък на билото. Реших да си направя почивка там.
Лежах на камъка. Високо в небето самолет бавно оставяше бяла линия. Облаците бяха малки и бледи. На запад те ставаха плътни, покривайки върха. Легнал сред камъните, едва усещах вятъра. Звуците наоколо бяха приглушени. Хвойна растеше от едната страна на каменната издатина. Обърнах глава към долината. Там дърветата изглеждаха почти лилави, без листата си. Станах и се изкачих на най-високия камък. Останал без завет, вятърът ме бутна силно. На няколко крачки от мен на земята забелязах долната челюст на животно. Това ме накара да почувствам известно разделение на мястото с друго същество, което беше решило да живее и да умре тук. Огледах района, по-скоро за да го запомня като картина, която да превъртя през следващите седмици, и слязох от каменния израстък. Два часа по-късно вървях през гората. Беше започнал да вали ситен дъжд и по боровите клони се чуха капки. Миришеше на изпарения от смола и сух студ.
В палатката приятелите ми лежаха около газовата бутилка. От поставената над бутилката тенджера заизлиза пара. Седнах и си сипах от супата в канчето.
– Водата кипна. – каза Филип Русев.
Погледнах Анет. Тя спеше в чувала си обърната към стената.
– Направих чая. – каза Филип и остави телефона си на земята.
– И на мен ми се препи нещо. Върнаха ли се?
– Тъкмо сега преди малко се прибраха. – каза Филип. Той обходи палатката с поглед, после добави – Поразхвърляно е тук. Забравих, че трябва да ходя до едно място утре. Купиха едни играчки, които продавах; да ги закарам. Чистим, да има за нови, нали идват сега празници, да изчистим да има за новите играчки. Тук поне от…продаваме едните, после от социалните мрежи купуваш други. После като му омръзнат – пак. С каквото разполага – с това. Пари за играчки не се дават. Като продадем нещо и после с парите се купува друго.
– Това е добре. – казах аз.
– От малък търгува.
– Ама той ли го прави това или майка му?
– Е, майка му. Той отделя сега. Вече нещо като не му харесва и го отделя – това няма, онова няма, това няма, това няма, Анет прави снимки, продава ги и после той си избира, с майка си гледа там, избира си, или нови си купува, ако му харесва нещо и така. За да му се купи нещо, нещо трябва да се продаде, и той вече нещо като не му харесва го продаваме, да влезе нещо друго. Разчиства. И сега нали чака от дядо Коледа подаръци да донесе, трябва да се изчисти малко. Само малката…тя всичко на всичко има пет кукли и това е. На половината дето им е изкарала очите.
Филип се изсмя тихо и погледна Анет машинално. Погледнах я и аз, после казах:
– Вади им очите?
– Ами да, не знам, нещо не й харесват. – каза Филип. – Дърпа ги, скуби ги, маха им крайниците.
– Това не е хубаво. – потиснах смеха си аз и вместо това се ухилих.
– Така й харесва сега – развеселен отвърна Филип Русев. – аз какво да направя.
– Да не са мъжки кукли?
– Не, женски, съблича им дрехите, иска да са голи, маха им косите, изважда им очите, ръцете, крака, крайници.
– Не звучи добре.
– Какво да прави детето, ще я правим доктор сигурно.
– Хирург.
– Хирург.
– Ами, те не процедират точно така. – казах аз.
– Тя ще е от тези хирурзи, които ги обезобразяват.
Ухилихме се и двамата.
– Е, какво да правим, щом така й харесва. – каза той. – Да тръгваме, да мога да отида да занеса на тази жена, че тя е, мъжът й е до късно на работа, а пък иска да ги вземе тези играчки. Там, в махалата е, на десет минути от вкъщи. Дано се приберем навреме, да мога да закарам на тази жена играчките.
– Ти веднага ли ще ходиш да караш играчки?
– Не, не, тя каза някъде след шест и половина мога да ги закарам. – каза Филип.
– Тя къде живее?
– Ами, там някъде в района е, на двадесет минути от вкъщи. Няма кола жената, пък много иска да ги вземе, а пък мъжът й работи нощно време. Те са два чувала. Два черни чувала за боклук, пълни там с разни играчки. И се спазарили там с Анет, да отида да ги откарам.
Стори ми се, че светлината от лампата съвсем леко отслабна.
– Лампата…знаеш ли какво се сетих? – отсякох аз, загледан в нея.
– Не.
– Тази лампа ние я дадохме после на Иван, защото той я беше платил; искаше да я продава в eBay.
– Коя лампа? – в недоумение попита Филип.
– Не лампа, ами главата на душа.
– А, панела. И? Дали сме му я да я продава?
– Нали бяха две.
– Да, две.
– И едната не беше това, което трябваше да е, и той си я взе, за да я продава в eBay.
– Той дали я е продал – не е ясно. – каза Филип.
– Сигурно. – отвърнах аз.
– Платил ли я е?
– Да.
– Щом я е платил, да си я продава там. А панела? А другата…другата са я взели…са я дали на клиента.
– Да. – потвърдих аз.
– Е, добре. Значи са я разкарали от там. – каза Филип. – Последно като ходих имаше много капани за катерици. Поръчвали са от някъде, но са върнати. Игнат беше струпал капани за катерици.
– Къде за последно? В офиса ли?
– Кога ходих…да, в офиса, ходих като оставях тракерите. Миналата седмица. Миналата седмица мисля, че ходих и капани за катерици колкото искаш има.
– Може да ловят нещо. В офиса. – подхвърлих аз.
– Не, бяха отзаде нахвърляни. Такива…големи клетки за катерици.
– Аз съм ги поръчал най-вероятно.
Стените на палатката запляскаха по-здраво под усилилият се вятър.
– Той Игнат ми разправя – каза Филип. – някакъв, който имал фобия от катерици и те постоянно му ходили в двора, и този всяка седмица звънял Игнат да ходи да слага капани. И давал луди пари плащал, и Игнат ходи, пуска ги, ама те пък влизат, там парк имало наблизо и там в парка влизат.
– Той ги пуска наблизо, да може да ходи постоянно. – с насмешка казах аз.
– И този за една…ама почти там по седмицата по два или три пъти ходил. Ама този имал фобия. Като види катерица и направо го хващали лудите.
– Той как излиза от тях? – попитах аз.
– Ами, не знам. Като види катерица в двора и не излиза. То това е животно толкова безобидно.
Умълчахме се. Погледнах Анет, която продължаваше да спи.
– Какво може да ти направи катерица – мислеше на глас Филип Русев. – Може най-вероятно да те зарази.
– Най-вероятно го е страх, страх го е най-вероятно от болести. То няма от какво друго да те е страх.
– Да. – каза Филип. – Защото тя катерицата, тя е като лисицата. Ако те одраска, ако те ухапе, може да те зарази.
– Толкова да му е ценен живота, че да се пази чак от катерици. – казах аз.
– И този лудият колко пари плаща и няма проблеми, плаща си да ходят да му ловят катериците в двора. Ама Игнат, какво да прави и той, да изкара малко пари на компанията пуска ги в комшията и те пак там.
– По-добре катерици, отколкото на тринадесет метра да се катери за гълъби.
– Нали стълба повече няма, значи няма да се катери повече.
– Е, ще му купят. – казах аз. – То е прекалено студено и ветровито за това, обаче като се стопли малко и те пак ще започнат да кацат, ще му купят нова стълба и ще започне пак да се катери. Най-вероятно пак ще му я откраднат, после или вана ще му откраднат, после пак ще му се купи, и кръговрат.
– Те само вана дето не са му крали на него. – каза Филип. – Ами той сега не си ли държи вана на паркинг?
– Не можа да намери. Достатъчно нисък не можа да намери. Висок му е вана, дори и без стълбата пак е висок.
– А, тези щели да дойдат в седем. – отвърна Филип, загледан в телефона си. Остави го на земята и каза: – Обръснах кестена, сега ми е студено на ушите и на главата.
– Който няма дълга коса и брада. – подиграх го аз.
– И брадата малко, направо да не повярваш. И снощи жена ми и тя ме гледа, вика “ти да не си нещо…какво ти стана, каква е тази брада?”, ами брада. Като някое стригано магаре. Кога стрижеха магаретата? Сега, нали така?
– Не знам кога е.
– Е, приличам на човек де. Няма да плашим децата. – каза Филип и се усмихна.
– Като човек чувстваш ли се?
– Ще се покажа после на майка. Тя като ме види така…
– Остригал си се.
– Ами, малко да такова, да ми подиша кестена. – каза Филип. – Те нали знаеш, като обираш короната на кестена и растат повече плодове дава. Тъкмо ще имам повече такова, повече злоба.
– Как като я обираш; като й режеш клоните? – попитах аз.
– Да, като едно дърво, нали знаеш, като го пръскаш дава повече плодове. Или го ашладисваш, да можеш да смесиш. Примерно портокалите, не, лимоните ги ашладисват с портокали да може самия лимон – става по-голям. Пак си имат вкус на лимон, обаче лимоните стават по-големи. Аз като бях в Испания го научих от този моят шеф там. Нали поддържахме градини, имаше такива дворове с лимони, портокали, и ашладисваше портокалите и слагаше лимон, и ги мажеше с катран, нали да може да се запечата, и те вече се таковат…дървото става цяло. И изкарва…лимоните стават по-големи и по-сочни. Да, там се научих да ашладисвам лимони.
– Ама само лимон или на всичко? – попитах.
– Не, лимони, портокали, мандарините също го правиха. Нали например мандарините да са по-големи, самата мандарина – режат клон от портокал и го ашладисват на мандарината, и те го правят. То си има, значи трябва да е колкото се може по-отдолу, на еди-си-колко там…например ако отрежеш по-долните клони, на четири-пет пръста след пъпката. Значи трябва да оставиш пъпка да има. И след пъпката – ашладисваш. Интересно е. Поне ще ми остане за…знам ли, някой ден може да ми се наложи да ашладисвам.
– За свое дърво. Ще посееш един кестен. – казах аз.
– И така, интересни работи научих при този. Той доста, защото ме видя, че съм такъв, попивам и не ме мързи, и доста работа ми показа, ме научи. Там научих как се прави такава суха зидария.
– А това действа ли за тези гори, за обикновените дървета?
– А, също.
– На същия принцип.
– Например имаш някоя джанка в двора – продължи Филип. – обаче искаш да…някакъв друг плод, то си има там кои дървета са, може да са…има там разни такива, то си има книги и други неща. Има, има интересни работи.
– Ашладисването е присаждане.
– Да. – каза Филип.
– Е, ти не го присаждаш.
– То е все едно правиш трансплантация, човек. Те…Просто е – присаждаш някакъв друг сорт. Както нали правят ашладисване на гроздето, по същия начин. Но искат, примерно, искат да добавят и някакъв друг сорт към самия корен и ашладисват, режат, правят, струват, то става. Например гроздът е голям, обаче пък няма…не е толкова сочен. Добавяш друг сорт.
Филип Русев млъкна и се втренчи в лампата, след това погледна Анет, която се беше размърдала. Той придърпа спалния чувал над краката си и дръпна ципа бавно, опитвайки се да не вдига шум. Не отместих поглед от него, докато не се намести и не се загледа в тавана. Дъждът барабанеше слабо по платната. Проверих Анет – тя отново беше потънала в съня си. Заседях се известно време заслушан в дъжда и във вятъра, който сега беше отслабнал и не плющеше по палатката с голямата си сила, но все още се завърташе някъде между скалите по високото и виеше..
– Този чай топъл ли е? – казах аз и вдигнах термоса от земята.
– Да.
– Анет ли го прави?
– Да. Анет го прави.
– Обичам го почти врял. Ще го стопля още малко. – казах аз и прелях малко от термоса в канчето си. – Харесва ми да пия много горещ чай в такова време.
– Че на кого не му харесва?
– Че колко хора харесват такова време? Хората са всякакви.
Филип се умълча. Погледнах го.
– Не трябваше да се качвам без вас. – казах.
– Глупости. – рязко отсече Филип. Сега ме гледаше. – Тогава още повече щеше да ме е яд.
Присегнах се и отпуснах газта. Когато парата започна да се вдига от канчето, Филип беше заспал. Изпих чая и излязох. Вятърът беше стихнал съвсем. Отдалечих се на няколко крачки и ме обзе силното желание да погледна нагоре, въпреки че тази вечер беше безсмислено да се надявам на гледката, за която бях се сещал на няколко пъти през деня. Все пак изключих челника и се огледах за пролука, но не можех да видя дори част от Млечния път. Отново включих челника и се изпиках. Спалният чувал шумолеше, докато се намествах в него. Спрях да се движа и стана тихо, звуците отвън започнаха да изпъкват. Заслушах се във вече едва доловимото плющене на палатката и все по-ясните шумове на движещата се гора. Филип започна да хърка. Изсмях се на ум и скоро след това заспах.
Когато се събудих, стените на палатката прозираха под светлината на ранното слънце. Едното й крило се отмести на страна и вътре влезе ярък лъч. Филип Русев пристъпи през входа й, видя че не спя и каза:
– Добро утро.
– Добро утро. – отвърнах от чувала.
– Времето е прекрасно.
Надигнах се и се присегнах за обувките си.
– Как си? – попитах.
– Много по-добре.
Филип Русев сложи чай на газовата бутилка и седна от другата й страна. Той огледа земята около нея, взе брадвата ми и избръсна няколко косъма около лакътя си. После я допря до ухото си и каза весело:
– Чува ли се морето?
Разтърках очи. Взех несесера си и бутилка вода, и излязох. Навън Анет, обърната срещу върха, разтягаше ръце над главата си. Небето беше чисто. Наплисках очите си със студената вода и лапнах четката за зъби, след което се приближих до нея. Анет Мирчева се извърна към мен и ми се усмихна широко. Очите й бяха сини и търсещи. Повдигнах крайчеца на устата си в отговор, продължавайки да четкам зъбите си.
– Виж, дърветата са изсъхнали горе. – посочи Анет някъде встрани към подножието. Проследих пръста й. – Това е бял бор, изяден от върхов корояд. Започва да яде върха и слиза надолу.
Загледах върхарите отсреща.
– Схваната съм като астронавт. – каза Анет след малко и продължи да се разтяга.
Изплюх пастата на земята.
– Да, мускулите им атрофират. – отвърнах аз с полупълна уста.
– Не това, костите им се втечняват. – поправи ме тя.
– Костите им стават по-чупливи.
– Направо се втечняват и трябва да се учат да вървят наново. – каза Анет. – Отнема им няколко месеца. Затова не могат да седят дълго време горе. Да си горе, в космоса, а той да те превръща в нещото, от което си произлязъл първоначално – водата. – добави с насмешка тя.
– Трябва да има някакво съпротивление.
– Какво искаш да кажеш със съпротивление?
– Зъбите на изпадналите в кома изпадат, понеже не ги ползват.
– Това е забавно. – каза Анет. – Излиза, че трябва да има съпротивление, за да има живот.
– Да. – отвърнах аз и погледнах чашата си. – Отдавна не бях пил от този чай.