Той се рее волно над величествените заснежени върхове. Носен все по-нависоко от могъщите си криле почти забравя, че е роден на земята и понякога трябва да се завръща при нея. Там тече водата, която пие, и се скита плячката, която лови. Смъртоносните му нокти са напълно безполезни при полет и кротко се гушат под меките пера на широко разтворената му опашка.

Почти цялото искрящо синьо небе лежи под него. От безкрайно далечното слънце го делят само тесните ивици на белите перести облаци, назъбено нарязани от невидимия вятър. Извитият хоризонт се къпе в нежна мъглива мараня и примамва неудържимо. Натам, където земята и океанът се сливат в тънка бледа дъга от разреден въздух. Към вечно недостижимия край на света.

Орелът надава горд крясък и вледененият му дъх оставя бързо чезнещи струйки в мразовития въздух. Накланя се леко наляво и присвива криле, умело плъзгайки се настрани. Въздушният поток разрошва връхчетата на дългите му кафяви пера и те нервно потрепват. Далече под него планинската верига мудно пълзи назад и изпълва златистите му ириси със зашеметяващите гледки на своята сурова красота. Слънцето не е господар тук, защото нито появата му, нито нощното му отсъствие променят с нещо мъртвешкото безразличие на замръзналия свят.

Свиреп порив на вятъра издухва валма сняг от ръба на хребета и ги завихря в пухкави къдели. Озарени от полегатите слънчеви лъчи, късчетата лед пламват в огнени нюанси, сякаш целият връх гори. След миг мразовитият пожар разпалва и отсрещния скат с бледорозовото си сияние. Изгубила търпение лавина се откъсва от склона и се втурва надолу с едва доловим тътен. Белите й талази поглъщат самотните дървета и покриват голите скали с дебели преспи. После плахото ехо заглъхва и отново всичко притихва.

Събрало топящите се води на огромен ледник, в долината между два склона се крие полукръгло езеро. По-голямата му част лениво си почива в сянката на планината, но по огряната от слънцето изумрудена повърхност игриво се гонят малки вълни. Белите им гребени проблясват между масленозелените отражения на исполинските борове. Заоблените камъни, струпани на ръба на скалния отвес, не могат да спрат устрема към свобода на тесен пенлив водопад. Той смело се хвърля в пропастта и полита надолу, разбивайки се на фини пръски. Всяка капчица улавя лъч светлина и сияе в свой собствен цвят, а всички заедно се сливат във феерично ярка дъждовна дъга.

В малкото клокочещо ручейче се вливат нови и нови притоци и прерастват в буйна пенлива река. Водите й се стремят да се върнат в океана точно толкова страстно, колкото орелът копнее отново да види своята орлица. И макар че пътят е дълъг, стръмен и труден, препятствията само усилват решимостта на влюбените. Задъхани от нетърпение, те стремглаво се втурват напред.

Искрящият от белота терен се променя бавно и неохотно се разделя с неприветливата си усмивка. Стръмните планински склонове остават все по-назад и орелът се снижава, следвайки течението на реката. Постепенно тя се успокоява и забавя ход, а пенливите й бързеи оредяват. Топят се и се смаляват късовете лед, носени от утихващите вълни. Водата вече не лъкатуши толкова много между скалните зъбери на дълбоко изсечените клисури. Бреговете се снишават, а завоите стават по-плавни и по-широки.

През изтъняващата снежна покривка плахо надигат глава първите треви. Обилно напоявани от реката, те избуяват в тучни зелени пасища. Отделните ниски храсти плавно прерастват във все по-високи дървета, които се скупчват нагъсто. Сякаш нямат търпение да споделят премеждията си и да се порадват на близостта си. Не след дълго се вплитат в обширна гора от исполински стволове, протягащи клони към небето. Застинали в стремеж да го докоснат, дали наистина вярват, че биха могли?

Слънчевата светлина деликатно се процежда през гъстите корони и си проправя път към малките поляни между тях. Спуска се меко надолу, за да не събуди заспалите дървета. Не идва за тях, а за да вдъхнови дъхавия аромат на цветята, трелите на птиците и танците на пеперудите. Да рисува със сенките на листата, да пее с бълбукащите поточета и да сияе в ефирните крилца на водните кончета и пчелите.

Орелът съзерцава величието на ширналата се пред очите му гледка с изумление, което граничи с недоумение. Как е възможно две толкова различни красоти да съществуват така близо една до друга? Как е възможно едновременно да се отричат и да се допълват взаимно? Как е възможно животът да тича, скача и лети редом до смъртта, разделян от нея само от мигновеното замахване на клюн, зъби или нокти? Как е възможно отчаянието да пуска корени в същите сърца, в които цъфти и надеждата?

Широко разперените криле на орела улавят възходящите въздушни потоци, родени от ласкавата топлина на земята. Тук е много по-лесно да се лети. Животът кипи навсякъде и дори непристъпните доскоро небеса се изпълват с пъстроцветни пърхащи птички и веселите им песни. Самотата остава далече назад, сграбчена от ноктите на високите заснежени върхове. С всеки следващ мах релефът наоколо става все по-познат, приветлив и любим. Вече се вижда и отвесната канара с родното гнездо, преливащо от нетърпеливите за полет крясъци на едва оперилите се орлета. Най-после си е у дома и дългият му полет придобива смисъл.

Нежна като милувка на майчино крило се спуска нощта. Отраженията на звездите танцуват по уморените речни вълни и се унасят от ромона на приспивната песен на водата. Слънцето бавно чезне зад тъмнеещия хоризонт. Притваря оранжевото око на залеза и потъва в сън, за да се завърне на заранта и пак да пробуди света за живот. Отново и отново…