Пътят водеше към върха, но… водеше и към малкото, уютно село надолу.
Пътищата винаги водят натам, накъдето сме тръгнали.
А аз бях тръгнал към върха на планината, защото отдавна исках да стъпя там, за да докажа на моя приятел че мога. Той винаги беше критичен към мен и възможностите ми, а като приятел смяташе че има пълното право да ми казва какво мисли директно в очите.
Разбира се, това ме засягаше, но както подобава на приятел, кимвах с глава и бързо му прощавах откровенията. Вероятно искаше да ме размърда, да ме провокира, защото след като момичето ми ме заряза, аз изпаднах в дълбока апатия и самосъжаление.
Да, чувал бях и от други хора клишето че “планината лекува”, но винаги съм смятал че така говорят, за да оправдаят екстремното си влечение.
След две седмици приятелят ми щеше да празнува рожден ден, та реших към обичайното подаръче да му подаря и ново мнение за мен.
Приготвих фотоапарат и всички нужни за планината неща, за които се информирах в един планинарски форум и потънах в родопската гора.
Той беше се изкачвал много пъти на този връх, но опитът му беше почти професионален, а аз се колебаех дори когато трябваше да походя до някое по-отдалечено място в града.
От него знаех че просто трябва да следвам пътеката и маркировката и след около три часа се стига до върха. Родопа не изглежда страшна планина, по-скоро излъчването й е като на любяща майка. Но точно в усещането че сме в сигурна и любяща прегръдка се крие възможността да се озовем неочаквано в голяма беда.
Стоях под върха и се питах дали наистина искам да се изкача горе.
В крайна сметка взех решение и бавно поех стръмната пътека сред смълчаните борове.
Те дори не ми обърнаха внимание, защото бяха твърде заети да разговарят с времето, или да се опитват да докоснат небето. Дърветата са истински, живи богове!
А горите са храмове, в които можем да осъзнаем своята крехкост, но и собственото си величие.
В тези зелени храмове можем да осъзнаем че животът не са отделни капчици, вляни във всяко едно същество, а колосален и монолитен празник от емоции, изразяващ себе си чрез хората, флората и фауната.
Животът в мен е същият като живота в теб, едно цяло са.
А когато осъзнаем това, започваме да ценим и уважаваме всяко живо същество.
Защото в него вече ще можем да видим част от самите нас.
Но като се върнем обратно в града и ни залеят с обичайните подозрения, клевети, използвачество и завист, изпитваме неудържим копнеж да се върнем отново в храма на гората, за да си припомним кои сме и какво сме. Затова в гората лоши хора няма да срещнете, а само ведри и пречистени хора. Особено в магичната, напоена с легенди и история Родопа планина. Стигнах до един сложен участък, в който и маркировката ясно упътваше да се изкатеря по една двуметрова скала. Това препятствие ме разколеба.
Винаги можех да поема по обратния път, които ми обещаваше сладка почивка на дивана с лаптоп на коленете и лек блус от музикалната уредба.
На всичкото отгоре, докато се колебаех пред скалата, леко заръмя.
Почти се бях обърнал, за да поема надолу по пътеката, когато се засрамих.
Бях стигнал почти под върха, а слаб дъждец и малка скала ме изплашиха.
В такива моменти човек има нужда от мотив. Но… какъв мотив имах аз?!
Бях тръгнал да докажа на приятел че мога да покоря един връх.
Всъщност, кое кара хората да мислят че като преминали по конкретна пътека и са достигнали до маркирана на картата им географска точка са покорили върха? И сега аз съм тръгнал да покоря родопски връх. Родопа не я покориха ятаганите на турци и еничари, макар да я удавиха в невинна кръв… а аз за три часа ще покоря един от върховете й. Нелепо!
Покоряваме нашите представи за “връх”, покоряваме собствените си цели, покоряваме всякакви върхове – в спорта, в изкуството, в живота. Но никога няма да разбера онези, които твърдят че са покорили връх в планината. На този връх изобщо не пука за тях и защо толкова настървено се снимат на него хората. Той е съществувал преди да се появим, със сигурност ще съществува и след последният човек. За него няма никакво значение че си точно ти, а не монголски селянин или хрупкащо трева зайче. Но ние много обичаме да сме важни, да властваме и да притежаваме. И когато се приберем от върха с три гигабайта снимки и клипчета, изваждаме си най-якото селфи на хартиена снимка, избираме скъпа рамка и я заковаваме на стената. Като глава на глиган или сръндак,
но в нашия случай сме си заковали “покорен” планински връх. Не върхът сме покорили, а на снимката ни има една покорена наша амбиция. Това вече е трофей, с които наистина имаме право да се гордеем. Изкачих скалата и продължих напред, следвайки маркировката.
Вече имах мотив! Но той не беше просто да се изфукам пред моя приятел,
а да покоря една моя амбиция. Предчувстах колко горд щях да се чувствам.
Но минути след като поех по склона на върха дъждът внезапно се усили.
Това ме принуди да потърся бързо подслон, защото дъждът започна да преминава в порой. Веселото поточе край пътеката за около трийсетина минути се превърна в бучащо чудовище. Представих си какъв мощен водопад е вече двуметровата скала, която изкачих на идване.
Родопа не искаше да ме нарани или изплаши. Просто тя беше твърде голяма и велика, за да осъзнае моята крехкост и съществуване. Но хората сме свикнали да мислим че точно ние сме най-важното нещо в цялата вселена. Че слънцето, луната и звездите са създадени с едничката цел да ни светят и да украсяват небето ни. Че животните са само месо, а природните ресурси са даденост, която ни се полага. Хората обичат да са важни и да имат фенове, които ги аплодират и възхваляват.
Ако останат без фен-клуб, човеците с настървение започват да се рекламират и напрягат всичките си таланти, за да си намерят фенове.
Тази страст е и добро, и лошо. Добро е, защото чрез нея имаме този възхода на науката и изкуството. Лошо е, защото ни прави арогантни и забравяме изконно човешки ценности и морални устои.
Ставаме самовлюбени и егоистични същества, деволюиращи отново до онези клети хорица, които сред мрака на заблужденията са били убедени че са център на вселената и най-великото творение в битието.
В ситуации като моята се чувстваме разочаровани и огорчени, защото разбираме колко мънички и нищожни сме пред природата.
Истината и реалността понякога толкова ни шокират, че срутват световете ни, изживяваме катарзис, а някои от нас… не го преживяват.
И ето ме сега, великият човек, командваш цяла технологична микровселена с върха на пръста си, сврян в малка пещера която съзрях случайно с периферното си зрение встрани от пътеката.
Е, поне бпх на сухо, но треперех от стреса и уплахата.
Страхувах се че дъждът няма да спре, а превърналото се в буйна река поточе не позволяваше да се върна обратно. Тук ли щях да нощувам?!
Дъждът не отслабваше, а небето ставаше все по-черно и страховито.
Бях на около три километра от крайната ми цел.
Но понякога колкото и да ни се иска да продължим към целта, се налага да спрем, или дори да се върнем малко назад. Защото ако не го направим, това би могло да бъде последната ни цел, а след нея имаме и други да гоним.
Затова трябва да се щадим и да поемаме премерени рискове.
Безразсъдното вървене напред на всяка цена е за глупците, но и за онези,
които с ясно съзнание са поели към последната си цел.
Тъй като те нямат други цели след тази, безразсъдството им е разбираемо.
Но аз не бях от тях! Защото исках да се върна вкъщи, да се потопя в комфорта на дивана и интернет, и да си страдам по зарязалото ме момиче.
Изкарах нощта свит на кълбо в пещерата. Ще ви спестя подробностите около тази безсънна нощ. Но без телевизия и интернет мозъкът ми с почуда се върна към самостоятелно мислене и ми представи една различна гледна точка за живота ми, за делата ми и последните събития около мен.
Пробуди се и един позабравен мой спътник – съвестта ми.
Внимателно ми показа грешките ми, укори ме, посъветва ме и ми разказа колко много часове живот съм продал на дисплеи и клавиатури.
Така разумът и съвестта ми не само че ми показаха на какъв хал бях,
но ми дадоха и безценни решения и съвети, създадоха ми нови цели.
Толкова святи и важни за мен, че когато пукна зората аз не продължих към върха, а бързо тръгнах обратно към дома.
Фотоапаратът ми беше празен, без нито една снимка.
Но се връщах възроден, пречистен и с ясна идея какво и как да направя.
След като два дни спах и осъзнавах случилото се, аз посетих моя приятел.
Разказах му приключението си, а той ме слушаше внимателно.
Когато свърших с разказа, той ме погледна и с усмивка ми каза:
– Казваш че не си успял да се качиш на върха, но не е така.
Изкачил си един друг, много по-важен връх. Преоткрил си себе си!
Родопа ти е дала дъжд да се измиеш, а с реката те е спряла да избягаш.
Много хора изкачват върха на планината, но този връх, които ти си успял да изкачиш малцина са успявали. Сега вече знаеш какво и как.
Затова върви, и изживей този живот не както дойде, а както трябва!
Скоро всичко около мен се подреди логично и хармонично.
Събитията вече бяха предвидими, различавах добро от лошо, можех да мечтая и знаех как да следвам мечтите си. Приех виртуалното и всичките му технологични джаджи като помощник, а не като огромен океан от символи, погълнал личността и реалността ми.
Няколко пъти след това с моя приятел се качвах на този връх и се насладих на родопската панорама и новите хоризонти. Но онзи дъждовен опит да изкача върха на планината и нощта в малката пещера край пътя запомних завинаги. Така, както се помни рожден ден.