„Най-трудното е да слагам краката точно в стъпките му, без да залитам“ помислих си, докато се влачех, газейки снега последен в групата. Раницата ми вече тежеше, въпреки че беше почти празна.
Чувам другите пред мен да си говорят, но силният вятър отнася думите им, които залепват за близките скали и остават там, като вестник на предното стъкло на кола. Дори не мога да попитам колко време остава. Взели сме само най-нужното и вървим с умерена крачка, ясно е, че няма да почиваме.
След двадесетина минути се разреждаме – изглежда водачът е преценил, че има опасност от лавина. Сещам се за мита, че в лавиноопасен регион е добре да не се издава звук. Започвам да си мрънкам погребалния марш под носа. Заедно с него излиза и крива усмивка, която саркастично се лепва на лицето ми. Превалваме следващото било, и усмивката остава от другата му страна. Вместо обичайния камънак се изправяме пред непрогледна белота.
Водачът припряно навлиза в мъглата. За съжаление трябва да спазваме дистанция, движейки се бързо. Снегът е дълбок, а стъпките ни изчезват за секунди, засипани от вятъра отлепил се от скалите, който ни удря игриво на пориви, като парен локомотив. Не се вижда нищо на половин метър напред.
Ако имаше повече време, може би бих останал тук за момент. Съзнанието ми беше като мъглата. Безкраен бял чаршаф, опънат от вятъра до краен предел. Всяка гънка, всяка мисъл беше изчезнала от него. Но бързахме, така че правех крачка след крачка, целейки стъпките в снега. Стараех се да спазвам темпото и да не мисля много за болките в краката и потния ми гръб.

След десетина минути за малко загубих другите, но видях силуетите им да изплуват от мъглата, заедно с около 5 метрово скално възвишение с лек навес, което беше идеален заслон за кратка почивка след бързото ходене. Двамата бяха застанали под него и Водачът обясняваше нещо на Втория, ръкомахайки. Стигнах до тях и се наведох, за да разтрия колената си, когато всичко се разтърси.
Сирената виеше, сякаш от небето, от скалите, от земята, отвсякъде. Запуших ушите си, но звукът минаваше през ръцете ми и се впиваше, пулсирайки в червено, директно в мозъка. Сигурно беше направил дупки в дланите, сега главата ми щеше да се напълни с мъгла и завинаги да вперя поглед в белия чаршаф, който вятъра ми беше понесъл. Щяха да ме увият в него, да го запалят и когато снегът се стопи, горящото ми тяло щеше да се спусне заедно с ручейчетата надолу, чак до дъното на безкрайните пещери под краката ни.

Всъщност ясно е, че за съжаление това никога нямаше да се случи, защото работата ни далеч не беше толкова проста. Така разсъждавах, докато не чух глухия тътен от склона над нас. Инстинктивно допрях гръб до скалите и докато лавината, предизвикана от безумния вой на линейката в небето, падаше пред очите ми, извърнах поглед настрани. Опитвайки се да успокоя учестеното си дишане, едвам различавах другите в сумрака. През падащите пред нас снежни късове и облаците над тях се чуваше оживения разговор на лекарите, ритмично потракванe , някаква жена пищеше.
„Трябва да побързаме, мамка му!“ чувам репликата на Водача по-скоро в главата си, от колкото с ушите. Кимам към другите от групата.

След минута последните напластени буци сняг скърцат над главите ни. Вятърът довява кривата ми усмивка отзад склона, тя се залепя обратно на лицето ми и го целува, но без сарказъм. Почесвам се по врата. Хубаво било да си щастлив.
Лавината всъщност не е толкова голяма, че да не можем да се справим, но ако не беше това възвишение, щяхме да сме доста загазили. Водачът, катерейки се по смачкания сняг, не се бави и за миг. За момент виждам само силуета му в гръб. Всичко е размазано и тъмно, но слънцето го огрява през разредената мъгла, като прожектор в театъра.

Тръгваме пак нагоре, когато тракането се връща. Този път, изглежда за постоянно. Светлината от небето започва да пулсира на равни интервали. Ние вървим в синхрон, дишаме в синхрон, съществуваме в синхрон. Трак-трак-мрак. Трак-трак-мрак.
С последни сили стигаме върха. Вятърът ме бие в очите и реже дробовете при всяка глътка въздух. Главата ми е пълна с бяла мъгла, а дробовете – с черен вятър. Няма да ме увият в нищо и няма да отида никъде. Заради обветрянето тук няма сняг. Водачът е извадил малка лопатка и бързо копае дупка в замръзналата пръст. Ние пристъпяме от крак на крак, като пред обществена тоалетна.

Чуваме първия импулс, точно когато дупката е готова.
Пип!
Водачът се изправя. Вятърът свири през очните орбити на черепа му, но дали е погребалния марш, не знам.
Пип!
Чувам боботенето му, и виждам как се опитва да ми обясни нещо с жестове.
Пип!
-Какво?
„Извади шибаната саксия!!!“ чувам директно в главата си.
Пип!
Трескаво свалям раницата и се опитвам да разкопчая катарамата, но вятърът я е набил с лед. Слагам я между шепите си и започвам да духам вътре.
Пип!
Пип!
Вадя саксията. Всичко изглежда е наред. Вероятно щяхме да имаме проблеми, ако лавината не ни беше пощадила.
Чувам странен звук. Космите по цялото ми тяло настръхват и миг след това някъде наблизо скалите избухват. Точно до мен е паднала мълния. Коленете ми треперят, клекнал до раницата вече нямам сили да стана. Подавам саксията на Втория, за да мога поне да се подпра на бедрата си, след което се изправям. Забелязвам, че изкопаната дупка както винаги е перфектна. До мен пада втора гръмотевица, извръщам се настрани за да се предпазя от скалите, които ме удрят по лицето.
Пип!
Обръщам се към дупката, държейки растението с вече оголени корени, в ръка.
Пип!
Слагам го в дупката и чувам тътен от недрата на планината.
За момент мъглата се разсейва и през няколко върха от нас виждам как Времето делово приближава по планинската верига, като ядосан иконом в голямо имение, където не сме добре дошли. Въпреки че не може друго, освен рутинно да продължава напред, и от тук се вижда напрежението по лицето му.
Пип!
Първия тласък винаги е най-зверски. Растението вече е стигнало до водна жила, и когато я изсмуче цялата, много често стават най-големите срутвания.
Пип!
Трябваше да сме по-бързи, мамка му! Ако Времето ни хване тук и тримата ще се превърнем в част от небитието. Но вече е късно за бягство. Сега разчитаме само на растението да си свърши работата.
[UN14] Корените му изпълват празното пространство, разкъсвайки отвътре цялата земна твърд, превръщайки я в кал и натрошени камъни, които изригват около нас. През цепнатина до нас избива гейзер, водата дими. В струята виждам отчупени парчета сталактити, които изхвърчат като каменни копия във въздуха.
Пип!
Мъглата съвсем се вдига. Въпреки вятъра зимното слънце успява да стопли гърбовете ни и виждаме, че около нас пръстта се е напукала и цепнатините започват бавно да се разтварят. Втория вика нещо, но естествено никой не го чува. Взирам се в цепнатината между краката си, която знам, че е дълбока колкото целия връх. Корените са проникнали до дъното и сега с лекотата, с която повдигат плочките по тротоарите, ще изравнят планината със земята.
Пип!
Времето вече е съвсем наблизо наближава, когато целият северен склон натрошен на скални късове, сякаш на забавен кадър, изхвърча във въздуха. Пак се чува онзи странен звук и от небето пада огромна мълния, която прави един от тях с големината на камион, на сол. Не виждам корените отдолу, но виждам огромната наводнена пещера, в която се свлича част от склона на който се намираме. Под натиска на скалите калната вода избива, завлачвайки със себе си всичко наоколо. Тътенът е невъобразим. Докато всичко около нас се тресе, от небето се чуват крясъци на някакви хора. Водачът така се радва, че ме хваща за раменете, подскача като малко дете и ме прегръща. Успяхме. Бяхме убили последния удар на сърцето му. Този път Съдбата ни се усмихна. Не бяхме подвластни на Времето, защото този човек и неговия свят вече бяха наши.

Втория ни обгръща с разкъсаното си от вятъра наметало. Триединството е запазено, всичко потъва в мрак.

В манипулационната беше тихо. Чуваше се само равния писък на апаратурата, вече безпомощна пред още топлото тяло.
-Час на смъртта 18:43. – промълви лекарят, избърсвайки първо челото си, а после и кръвта от електрошока с ръкава на престилката – Почивай в мир.

Планината е в сърцето
и сърцето в планината
Аз отивам там, където
животът тича заедно с вятъра

Всеки връх е част от пулса
миг, осмислящ времето
през което пак сме хора
без да се преструваме