Тя ме зове. Чувам я нощем, когато хаосът в главата ми утихне. Когато положа глава на възглавницата и притворя очи, нейният глас нахлува в ума ми. „Татко, ела, спаси ме!“ Моето малко момиче…
Когато чуя този глас, ставам и си наливам водна чаша уиски. Ръцете ми треперят и обикновено разливам по масата, но не обръщам внимание. Всичко, за което мисля, е да сложа край. Понякога си мисля за пистолета. Но после отпивам дълбока глътка и парещото чувство в гърлото ми заглушава гласа ѝ. После надигам чашата пак и пак. Докато вече не мисля за самоубийство. Докато не я чувам повече.
Казвам се Виктор. На 36 години съм. И съм алкохолик.
В отдавна забравеното минало бях планинар. В онази част от него, която никога не мога да забравя, бях баща. Но студената гръд на планината отне дъщеря ми. Сега тя лежи някъде там, далеч, далеч, където не мога да я достигна. Мога само да чувам гласа ѝ. „Татко, ела, спаси ме! Татко, моля те…“ Знам, че още ме чака. Знам, че само пистолетът, който лежи заключен в чекмеджето, ме дели от нея. Но не смея да дръпна спусъка. Защото, ако има свят някъде там, отвъд, не смея да се изправя пред нея. Как бих погледнал дъщеря си в очите с ясното знание, че съм виновен за нейната смърт.
Беше навръх Коледа. Дали Витлеемската звезда е греела на небето, не мога да кажа. Знам само, че следвах традицията на семейството ни – на Коледа да изкачим връх Ботев. Но този ден жена ми не дойде. Бяхме се скарали. Затова се изкачвах само с дъщеря си.
На Ботев обикновено се разкрива страхотна снежна гледка, истинска феерия от красота и могъщество. Обичам да се качвам там и да наблюдавам света. Знам, че има и по-високи върхове, но този ми е любим. Не мога да кажа защо. Катерех го още от малък с баща си. Може би това ме караше да продължавам да се връщам тук отново и отново. Но тази сутрин всичко се обърка.
Не бях пил. Тогава не пиех. Но мислех за изневярата. За жената, в чиито прегръдки щях да се сгуша привечер, докато жена ми и дъщеря ми ме очакват вкъщи. За лицето ѝ, за усмивката, която ме разтапяше като восък, за нежните светлинки в очите ѝ. Те ми нашепваха обещание за гореща и тръпчива любов. Любов, която за миг замъгли света ми. Затова твърде късно осъзнах, че Мая е изостанала. Може би ме е викала, може би е зовяла името ми, но аз така и не чух.
Огледах се. Светът се срути отгоре ми. Главата ми се изпълни с ужаса на всеки родител, изгубил детето си от погледа си. Тя беше едва на осем. Още хлапе. Невръстно дете, изгубило се в планината. Започнах да викам името ѝ.
Търсих я. Валеше сняг и той бе заличил следите ѝ. Кой знае колко време я е нямало зад мен. Едва дишах, едва се заставях да продължа, вместо да се срутя на земята и да вия от болка.
Най-сетне открих следи. Те свършваха внезапно току пред пропастта.
Долу обаче нямаше никой. Нямаше го нежното телце на Мая. Нямаше я екипировката ѝ.
Но имаше прясна купчина срутил се сняг.
Започнах да ровя като луд. Хвърлях сняг отгоре си, но въобще не му обръщах внимание. За мен имаше значение само Мая. Само и единствено тя. Не знам колко време е минало преди да я открия. Знам само, че търсенето продължи цяла вечност. Най-сетне напипах малка ръчичка. Сграбчих я и задърпах като бесен. Извадих дъщеря си изпод купчината сняг. Замръзнала. С широко отворени очи, в които се четеше ужас. С широко отворени очи, които вече не виждаха. Връх Ботев се оказа лобното място на дъщеря ми.
Здравейте, казвам се Виктор. И съм алкохолик. Пия, защото загубих единственото ценно нещо, което имах. Загубих го, защото в планината нямаш право на грешки. Аз обаче сгреших. Задето я изпуснах от поглед и оставих ума си да ме отнесе на място, където не трябваше да бъда. Вината е изцяло моя.
Повече никога не се качих в планината.
А тя ме зове. Чувам я вечер, когато шумът на деня престане. И пия. За да забравя. Да забравя леденото телце на Мая. За да не мисля как да сложа край на този Ад. С един куршум. С един спусък.
На 36 години съм. И съм алкохолик. Дъщеря ми беше едва на 8, когато загина на връх Ботев. За всичко съм виновен аз. Може би не заслужавам да живея повече. Не знам. Знам само, че нея я няма.
…
Жадно надигам чашата с уиски, когато телефонът ми звънва. Поглеждам екрана и виждам име, което не съм очаквал да зърна повече. Обажда се Алекс. Какво ли иска пък той? При това, в осем вечерта. Не ми е звънял вече две години. Та изобщо кой ли ми звъни. Понечвам да отхвърля обаждането, но се разколебавам. Телефонът настоява. Въздъхвам тежко, оставям чашата и вдигам.
– Ало – изричам, като се старая да звуча трезв.
– Викторе, трябваш ми – изрича като скоропоговорка и не ме оставя да питам защо. – В планината се е изгубило дете. Организираме спасителна акция. Но много от хората ни са болни или под карантина. Проклетият Ковид. Затова ти звъня. Ти познаваш планините като собствения си дом. Можеш да ни помогнеш – гласът му звучи отчаяно.
Затварям очи.
– Знаеш, че не съм се качвал в планината от пет години – възразявам.
– Това не значи нищо. Планинарството не се забравя. Хайде, човече, става въпрос за дете. Знам, че е кофти да те моля за това. Заради Мая и така нататък. Но нямам друг избор. Ти си от най-опитните. А и си най-близо.
– Къде се е изгубило детето?
Той млъква за миг. Тишината се сгъстява и ме захлупва. Знам какво ще каже, още преди да го е изрекъл.
– На връх Ботев.
Сърцето ми напуска тялото ми и го оставя бездиханно. За малко да откажа, но чувам гласа ѝ: „Татко, ела, спаси я!“
– Прати някой да ме вземе. Пил съм. Не мога да карам.
– Идва при теб след двайсет минути – и затваря.
Ставам и си правя кафе. Силно, двойно, пълно със захар. Отпивам от парещата течност и тя прогаря гърлото ми. Оставям я да изстине и започвам да ровя в гардероба за старата екипировка. Тя се е разпръснала по дъното му и се налага да я събирам и изтупвам от паяжините и праха. В ъгъла виждам малка синя шапка. Нейната. Сълза се плъзва в очите ми, но не мога да плача. Не и сега. Не мога и да пия. Затова оставям багажа си в коридора и доизпивам кафето. След малко ми звънят. Пред блока са. Ставам, обличам се, нарамвам раницата и тръгвам.
Пътуваме бързо. Няма друг начин. Всяка минута е ценна. Снегът е затрупал пътищата и продължава да се сипе. Джипът почти поднася на последния завой, но Калоян го овладява умело и натиска отново газта. Той е опитен. Някога ми беше приятел. Сега не смее да ме погледне в очите. Нито да проговори. Затова пътуваме в тишина.
Мириша на алкохол, но главата ми се е избистрила. Слава Богу, че не се напих прекалено. Пристигаме, Калоян спира рязко и изгрухтява нещо неразбираемо. Слизаме от колата и вадим багажа. Ръцете ми се вледеняват от студ. Декемврийска нощ, която се очертава дълга и тежка. Не знам дали Витлеемската звезда грее на небето, но съм сигурен, че съм попаднал в Ада. Своя личен Ад.
Калоян ми маха с ръка и ме повежда към заслона. Влизам вътре и откривам обичайния хаос. С тази разлика, че вече не познавам никой от присъстващите. Някога щях. Но това някога остана далеч, далеч назад. Сега непознати мъже и жени, екипирани до върха на ушите, току влизат и излизат, обменят по няколко думи, после продължават по задачите си. В дъното, до високата камина, виждам Алекс. Той вдига глава и ми кимва. Подканя ме да се приближа.
– Е, какво е положението? – питам го.
– Лора, на седемнайсет – той плъзва нейна снимка към мен и аз хвърлям бегъл поглед. – Била на преход с приятели по случай рождения си ден. Общо трима души. Качили се горе в четири. Останали по-дълго, отколкото трябвало. В шест тръгнали надолу – клати укорително глава. – Когато Ани и Васко слезли, осъзнали, че Лора я няма. Не знаят къде се е отклонила или кога са я изгубили. Може да е било десет минути по-рано или цял час. Чакаме кучетата. През това време ще се разделим на райони. Ти и Сами поемате трети район – показва с пръст по картата. – Ето я и нея – усмихва се безрадостно към жената, която тъкмо спира до масата.
– Здравей – тя ми протяга ръка. – Нищо лично, ама не ми е приятно. Заради обстоятелствата, не за друго.
– И при мен е така – казвам аз и стискам ръката ѝ. – Дано всичко завърши добре.
Десет минути по-късно сме тръгнали. Виждаме светлините от челниците на другите спасители. Току чуваме по някой откъслечен глас. Стигаме до района си и плъзгам лъча на челника по склона. Тук е стръмно. Опасно. Не е място, на което искаш да се озовеш посред нощ в мразовитата зима.
Не знам откъде да започнем, но внезапно пред погледа ми се мярка нещо. Като сянка, като дух. Вторачвам се натам и присвивам очи. Някакво неясно сияние посреща взора ми. Не долавям очертанията му, но усещам притегляне. Все едно на склона седи някой и ми маха с ръка. „Татко, ела,“ чувам в ума си. Тогава разбирам.
– Тръгваме натам – посочвам към фигурата, която Сами няма как да види.
– Защо? – смръщва се тя.
– Имам предчувствие.
Тя ме поглежда косо, но просто кимва. В планината предчувствията са важни. Те могат да спасят живота ти.
Фигурата ме води. Като дете, което е хванало баща си за ръка и го влачи към любимата си атракция в лунапарка. Щом си помисля, че съм я изгубил от поглед, тя пристъпва по-близо, помахва ми с ръка и в главата ми отеква „Хайде, татко, побързай“. Вървим трудно, но се стараем да бързаме. В планината няма време за губене, когато търсиш човек в беда.
Пие ми се уиски. Искам да се сгуша в топлите завивки, унесен в омайните обятия на алкохола и да забравя. Но не мога. Не и след като дъщеря ми е там, пред мен, и ме чака. Знам, че няма да я открия в края на тунела. Знам, че няма да я върна, ако настигна бледото призрачно сияние. Но не мога да не се отзова на повика ѝ. Не и след като вече съм я предал веднъж.
Мълчим. Сами от време на време проверява GPS-а и ми казва накъде вървим. Чуваме припукването на радиото, гласовете на останалите, понякога Сами казва нещо в микрофона, но аз не мога да различа думите ѝ. Защото мисля само за призрака пред нас. За гласа в главата ми, който не спира да зове: „Татко, ела, побързай!“.
Изведнъж, така, както се е появило, сиянието изчезва. Застивам на място. Изчаквам. Проточва се дълъг миг, но то така и не се появява отново. Затова пък чувам глас в ума си: „Хайде, татко“. Хуквам да тичам. Препъвам се в преспите, почти падам, но не обръщам внимание на нищо. Светлината на челника ми лъкатуши нагоре-надолу и след малко осветява фигура, лежаща на земята. Подвиквам на Сами да побърза и се спускам към тялото. Коленича до него. Момиче. На видима възраст – седемнайсет години. Е, едва ли има и друго изгубило се сред планината дете. Ако не броим моята Мая. Но сега няма време да мисля за нея. Умът ми знае, че най-належащата задача е да проверя пулса на Лора.
Усещам едва доловимо туптене под пръстите си. Полагам ухо до устните ѝ и усещам лек полъх от дъха ѝ. Едва не заридавам от облекчение. В този миг, в този един-единствен миг съм доволен, че никога не съм допирал пистолета до главата си и не съм натискал спусъка. Но е твърде рано да се радваме. Момичето е студено като лед. Грабвам го, сякаш е нищо повече от топка сняг, и се обръщам към Сами:
– Обади се. Нека лекарят ни пресрещне.
Отново бързаме. Само че този път не следвам призрачното сияние. Вместо това в ръцете си нося момиче. Нечия дъщеря. Все още жива. Изведнъж чувам вик в ума си: „Не, татко, не го позволявай“. Спирам рязко и почти изтървам Лора. Какво се случва? Мислите ми препускат бясно. Да не би…
Поставям пръсти на шията на Лора и се опитвам да доловя пулс. Няма такъв. Минава секунда, но сякаш се проточва цял век.
Свалям момичето на земята. Разкопчавам якето ѝ. Разкъсвам дрехите отдолу. Полагам длани под гръдната кост. Едно, две, три. Натискам с цяла сила. Едно, две, три. Сами прави изкуствено дишане. Аз – сърдечен масаж. Едно, две, три. Stay’n alive, stay’n alive… едно, две, три. „Хайде,“ крещя на ум. „Хайде, не ме оставяй“. Тогава чувам гласове. Медикът на екипа спира до мен, отпуска се на колене и ми подвиква:
– Аз поемам оттук.
Отпускам се назад и въздъхвам. Затварям очи. Суматохата, разиграваща се край мен, сякаш е на хиляди километри. В ума ми е само тишина. Не чувам дори гласа на Мая.
…
– Е, колеги, благодаря на всички ви. Момичето е в реанимация, но казаха, че вече няма опасност за живота ѝ. Родителите ѝ са при нея и ви пращат своите благодарности. Аз също бих искал да изразя благодарността си за всички тук, които участваха в спасителната акция – погледът на Алекс се спира на мен и той ми кимва.
Повече никога не чувам гласа на Мая.
…
Оттогава минаха десет години. Отново е Коледа. Но този път не пия. Вместо това съм в планината. Облечен дебело, екипиран с най-новите продукти от близкия спортен магазин. Най-важното обаче е че съм със своето десетгодишно момче по петите. Продължаваме семейната традиция по Коледа да се изкачваме на връх Ботев. Там спираме за миг, приклеквам до сина си и му разказвам историята за две момичета. За Мая, която не успях да спася. За Лора, която спаси мен. Митко знае наизуст тази история. Но винаги ме слуша с удивление. Защото той вече е научил това, което аз толкова късно разбрах – хората, които обичаме, никога не ни напускат. Но заради тях ние трябва да продължим да живеем.
Затова оставяме няколко премръзнали цветя на върха, там, горе, директно под небето. После слизаме надолу. И аз никога не го изпускам от поглед.