Беше тръгнала с групата изпечени туристи. На преход и изкачване до връх Миджур. Валя се напрегна, за да си спомни, кога последно бе ходила на поход. Май беше преди повече двадесет и пет години, а може и повече… Божичко! Толкова много години бяха минали от тогава! – изуми се тя. Беше студентка и по това време редовно ходеше по планините – и по Витоша, и по Родопите, и по Стара планина… Но това беше в младостта ѝ, докато се омъжи. После грижите я налегнаха – деца, съпруг, работа… Ей затова хората са против женитбата! Обръща се целия им живот наопаки – с въздишка си каза тя, докато вървеше след групата с ентусиазъм, по стръмнината напред. Спомни си за двете си пораснали деца и ядът ѝ бързо отлетя. Е, те поне осмисляха брака ѝ. Не че беше лош, но толкова неща бе заличила от живота си, заради семейството. Винаги се бе учудвала на приятелката си Петя – как успяваше да съчетава и двете неща – семейство и туризъм? Точно тя я покани да я придружи и да участва в това изкачване на връх Миджур. Бяха приятелки от години и Валя добре знаеше, че любимото занимание на Петя бе да ходи по планините. А тя самата се бе превърнала в домошар. Досега винаги отказваше на Петя, когато искаше да я вземе със себе си. Душата ѝ не го искаше. Беше изморена и тъжна. Сега да първи път пожела да я придружи. Пък и колко му е изкачването на един връх? Колко много бе изкачвала преди години – със самочувствие си казваше тя, докато вчера един разхлопан бус стовари всички пред красивата хижа.
Тази сутрин, след закуска, групата им се отправи нагоре по пътеката, която със всяка крачка ставаше все по-стръмна. Валя вървеше след Петя и докато в началото весело бъбреше, все повече се смълчаваше и се отдаваше на блаженното усещане, и на странните спомени от времето на младостта, които ѝ навяваше чистия планински въздух, гарниран с аромат на борова смола.
Изкачването щеше да продължи почти шест часа и тази вест, първо малко я притесни. Това беше ужасно много време! А още толкова ще са нужни за слизане!
– Спокойно де! Колко хора са изкачвали върха и са се връщали, и никой не е умрял! Ще се справиш!
Успокоена от този оптимизъм, снощи Валя заспа и за първи път от години спа непробудно. А тази сутрин потеглиха към върха. Утринта обещаваше още един приятен майски ден. Бяха минали почти два часа откакто бяха поели нагоре, когато слънцето бе закрито от пухкави облаци. Но Валя дори не ги забелязваше. Пътеката беше препълнена с препядствия от паднали дебели дървета и клони. Тук често вилнееха бури, които безнаказано променяха горският ландшафт. Те бяха сериозни препядствия дори за калените планинари, които искаха да се изкачат към върха. Пречупените стволове, които Валя прекатерваше пряко сили, още повече я затрудняваха, а ентусиазмът ѝ със всяка крачка намаляваше. Вече се задъхваше толкова много, въздухът не ѝ стигаше, а и сърцето ѝ прескачаше с такава сила, че както ѝ се струваше, още малко щеше да излезе от устата ѝ. Приятните мисли за чистия въздух с вкус на смола и свежест се бяха изпарили, а на тяхно място в главата ѝ се загнезди мисълта за белодробната вентилация. Някъде бе чела за нея – появявала се, колкото по-нависоко се изкачвал човек. Естествено, тя не беше толкова наясно какво точно значи това и на каква височина се получава, но сега това нямаше значение. Удоволствието от красотата което я владееше в началото, отдавна се бе изпарила и бе отлетяла като пеперуда. Бе останало само лудото сърцебиене, което можеше да ѝ докара някой инфарк. Тази мисъл я ужаси, като я подсети за смъртта на мъжа ѝ. Нейният Данчо си бе отишъл след масивен инфарк. Никой не го очакваше. Най-вече той. А тя сега можеше да го последва и то заради това лудо желание да върне младостта! Не ѝ бе идвало на ум, че за тези двадесет и пет години тялото ѝ бе остаряло и отдавна бе изгубила онзи младежки тренинг. Желанието ѝ да върви редом с Петя бе изчезнало и миризмата на отчаянието я накара да спре.
– Не мога повече! Оставам тук! – едва успя да прошепне тя на приятелката си.
– Как така ще останеш тук? Не се шегувай! – задъхано се спря и Петя.
– Изобщо не се шегувам! Изглежда съм надценила силите си. Но ти върви.
– Пийни вода, може да си се обезводнила.
– Водата няма да ми помогне! Оставам тук!
– Как така ще останеш тука?!
– Не ме мисли. Ти ако искаш, продължавай…
– Добре, аз ще продължа. Но ти като си починеш, се спусни по пътеката и ще стигнеш до хижата. Довечера ще се видим. И не се отклонявай от пътеката, чу ли!
Валя успя само да кимне и проследи с поглед приятелката си, която се забърза напред да настигне групата. С последни сили тя се свлече на един близък дънер, като се опитваше да овладее треперенето на прeумореното си тяло. Тя седя дълго, докато най-после сърцето ѝ се поуспокои. Когато посъбра душа, Валя внимателно тръгна надолу. Ту вървеше, ту спираше и сядаше на някой повален от бурите ствол. Беше сама, но не се страхуваше. Тишината и се струваше упойваща, нямаше го онзи постоянен шум на града, с който сетивата ѝ бяха свикнали. Боровата гора около нея, разстлана като огромен зелен килим и създаваше респект, сега внезапно и заприлича на онази – от Властелинът на пръстените. Само хобитите ги нямаше – каза си тя. На едно място тя се спря и отново се заслуша в гласа на гората. Затвори очи и се отпусна, наслаждавайки се на тези мигове, когато и се стори , че дочува тихият ромон на вода. Някъде встрани, на около трийсетина метра, имаше пролука между боровете, от където проблясна искряща водна повърхност. Валя стана и направи няколко крачки, за да има по-добра видимост, когато забеляза мъжът, седнал на един камък. Беше с гръб. Навярно погледът му бе насочен към потока. Бе облечен с зелено яке. Същото, каквото имаше мъжът ѝ, докато беше жив… Тя продължи да се вглежда в непознатия и изведнъж и се стори толкова познат. Господи, та отзад той приличаше толкова на нейният Данчо! Сърцето ѝ се сви от спомена за починалият съпруг, който не бе на тая земя от две години. Неочaквано, мъжът сякаш усети, че го наблюдават, обърна глава и погледна към нея. Валя едва не изпищя. Този човек беше същия като мъжът ѝ! Не може да бъде, не може да бъде… – потресена от тази прилика си заповтаря тя и като се съвзе, бързо се спусна надолу към потока.
Когато стигна на мястото, човекът беше изчезнал. Валя се втурна покрай брега да го търси, но от мъжа нямаше никаква следа. Отчаяна и изморена тя седна на камъка, на който бе видяла да седи непознатия. В главата ѝ бе пълна каша. Това беше нейният Данчо! Можеше да се зъкълне, че беше той! Но това не можеше да бъде реално! Беше ли възможно тук, в планината, да срещне друг човек, който да е копие на нейния починал съпруг? И да носи неговото яке? Объркана от видяното, Валя е питаше дали не бе получила халюцинации заради височината. Може би имаше вина тази белодробна вентилация? Дали кислородът не стигаше до мозъкът ѝ? – питаше се тя, защото колкото и да се напрягаше, не можеше да намери разумно обяснение на току що видяното. Тя дълго се разхожда покрай потока, с надеждата, че ще се появи мъжът, който така приличаше на съпругът ѝ, но времето бе започнало да се разваля, а в далечината се чуваха тежки гръмотевици и тя с неохота побърза да се прибере в хижата.
Планината редовно показваше своите капризи, тук времето беше непостоянно и скоро се разрази огромна гръмотевична буря. Тя прекъсна групата на планинарите в тяхното изкачване към върха и те се върнаха мокри до кости от дъжда. Върна се и Петя и докато Валя ѝ помагаше със сушенето, развълнувано се спусна да и разказва за преживяното.
– Привидяло ти се е нещо! Как може да видиш мъжът си? Това е лудост! Сигурно е бил е някой със същото яке. А и в хижата не сме само ние, има и други групи. На вечерята в трапезарията ще бъдат всички – ще видиш, че там ще бъде и твоя тайнствен непознат! – засмя се Петя.
През цялата вечер Валя трепетно се заглеждаше във всеки новопоявил се, но нямаше никой, който да носи тъмнозеленото яке на мъжа ѝ или такъв, който дори малко да прилича на него.
Тя така никога не разбра какво точно се бе случило, какво и кого бе видяла. Този поход в планината остави огромен отпечатък в съзнанието ѝ с онова планинско видение. Но тази случка я накара да стане редовна туристка. Отначало ходеше с надеждата, че видението ще се повтори, но с времето все повече се изпълваше с онова огромно удоволствие, което се появяваше само от вида на планината. А може би Петя бе права? Нейният Данчо се бе върнал, само за да ѝ подскаже, че трябва да запълни празнотата в живота си с тази нова любов. Планината.