В сумрака преди зазоряване високите борове изглеждаха черни. Над билото на изток облаците вече просветляваха и всеки момент първите слънчеви лъчи щяха да окъпят планината. Чуваха се само лекото свистене от плавните движения на върховете на големите дървета и песента на птиците. Над Родопа се раждаше изгревът.
Върбан се сниши и погледна през малкото прозорче. Долу на поляната видя магична гледка. Като че ли, ангели бяха слезли от небето. Приказен танц на грация, елегантност и сила едновременно. Кроткото шумолене на вятъра като музика озвучаваше леките ефирни движение на стадото. Кошутите кротко пасяха, малките се боричкаха
– Ей, какво става? – Димо го побутна грубо – Дойдоха ли вече?
– Да. Дойдоха.
Върбан се отдръпна с нежелание и направи място на другите да погледнат. От малката къщичка, закрепена нависоко между стеблата на четири бора, се чу шум. Всички мъже се спуснаха към малкото прозорче. Искаха да видят плячката.
Стадото трепна. Едър мъжкар повдигна глава и започна да души въздуха. Рогата му, силно разклонени, застрашително се извисиха. Ловците в чакалото[1] се сбутаха.
– Гле’й, гле’й! Този ни трябва. Оха-а-а! – прошепна Димо и потри нетърпеливо ръце.
Ловците тихо се отдръпнаха от прозорчето и направиха място на възпълничък плешив мъж на средна възраст. Той се приближи и зае позиция. Димо се наведе, тикна в разтрепераните му ръце пушката и започна да шепне в ухото му.
– Гл’й сега, мен. Подпри цевта на оръжието тук. Виждаш ли това вдлъбнатото място на прозорчето? За това е направено…
Върбан беше седнал в дъното на чекалото. Понамести се и краката на малкото дървено столче изтрополиха по неравните дъски.
– Шт! Тихо бе! Ще ги подплашиш. – му скръцна със зъби Асен.
Асен беше старшия на ловната дружинка. Висок смугъл българин с дебели вежди, свъсено чело и най-много опит. Когато нещата отиваха към провал се намесваше той. Мерникът му беше точен като на снайперист. Пушката му, „Марлин“ 336 беше отстреляла доста благородни елени. Безпогрешен беше. Видеше ли стадо и очите му светваха, като на хищник. По приклада на оръжието си дълбаеше някакви знаци след всеки успешен лов. Никой не знаеше какво значат, а и той не казваше. Като свещенодействие беше за него. Сякаш тези черти бяха трофеите му.
– Взетите еленски скалпове ли отбелязваш, а старши?“ – Димо се шегуваше, а Асен само го поглеждаше със свъсени вежди и изръмжаваше сърдито.
Димо беше най-приказливия от групата. Той се занимаваше и с обработката на трофеите. Уреждаше сделките, намираше клиентите и ги учеше как да отстрелят дивеч. Някои искаха само да присъстват и ги беше страх да стрелят. Когато обаче си плащаха за истински лов, Димо им обясняваше точно как да застанат, как да натиснат спусъка и как да не се наранят от отката на пушката. В повечето случаи не успяваха да уцелят. Тогава се намесваше Асен. Клиентите взимаха трофеите, Димо им правеше снимки, а Асен дълбаеше ореховото дърво на приклада на пушката си като свещенодействие.
Върбан беше най-новия в ловната дружинка. Млад мъж на около 30, така и не беше успял още да отстреля дивеч. Винаги когато му се отдадеше възможност, все нещо се случваше. Я ще изплаши дивеча като блъсне с цевта по дъските, я ще се спъне в обувките си и падайки ще създаде такъв шум, че ехото ще отекне през хълма та чак до върха на планината. И веднага след това винаги последваше ехото от пушката на Асен. Стадото хукваше да бяга, но на поляната оставаше един елен. Долу на земята, величествен дори и в смъртта си.
– Непохватник! – Димо тупваше младия мъж по гърба смеейки се – А’ре следващия път.
Само Асен го гледаше с недоверие и изпод вежди. Адреналинът и оживлението след успешен лов винаги изместваха темата за пречките на Върбан да стреля по дивеча. Причината за това знаеше единствено той. Жал му беше. Ловец с милостива душа нямаше място в чекалата из планината. Всъщност Върбан вършеше много важна робота в ловната дружинка. Сковаваше хранилките, пълнеше ги и после се оправяше с месото. Беше добър с ножа. За нула време разфасоваше всяко животно. Приготвяше дивечовите ястия и сушеше мезетата. Другите само вдигаха наздравици и мляскаха с наслада.
– Вкусотия! Леле, Върбане, ако не бях женен щях да те взема, да знаеш. – хилеше се Димо, докато си облизваше пръстите – Факир си в кухнята…
При успешен лов всички си правеха снимки с дивеча. Виковете и смеха им огласяха планината, само Върбан стоеше настрана и си остреше ножа. Никога не застана до трупа на елена с усмивка на лице. Гледаше по-скоро надолу към тревата, а звуците от плъзгането на ножа му по камъка за острене, само успокояваха надигналата се в душата му горчилка.
– А’ре бе, Върбане! Кога ще се научиш да режеш главите? Жалко за острието ти, като не можеш да направиш едно от най важните неща в лова – да махнеш рогата или направо главата. – Димо се провикваше докато държеше здраво рогата така че Асен с големия си ловджийски нож да извърши това свещенодействие.
После следваше дрането. Върбан прескачаше и тази работа.
– Ще взема да пробия кожата бе ба’т Димо. После ще ме трепете.
– Ще те трепем я. Знаеш колко струва, нали? Поне гледай бре. Да се научиш за другия път.
Върбан вдигаше поглед от ножа си, но само след малко се съсредоточаваше отново върху лекото плъзгане на острието по камъка, а мислите му се бунтуваха.
Когато глъчката около отстреляния дивеч стихнеше идваше и реда на най-младия в ловната дружинка. Почти винаги го оставяха сам. Тогава той бавно и внимателно, с уважение към животното, си свършваше работата. Острието му прецизно се плъзгаше по кокала, натискаше силно там където трябва и внимаваше да не нацапа месото с кръв. Върбан мразеше кръвта…
Най-любимата му работа в ловната дружинка беше да се грижи за хранилките и чекалата. Ходеше сам горе в планината. Носеше някой залък за хапване, брадва, пирони и острия си нож. Даже не взимаше пушката си.
– Ей, гледай да не те срещне някой вълк или пък мечка. Ще те питам тогава без пушка к’во ще правиш… – нареждаше Димо.
– Ще бягам, ба’т Димо. Какво ще правя. Ще бягам. – усмихваше се Върбан и после добавяше – Тежи ми бе. Пушката. Знаеш, че се изкачвам пеша.
– Именно де, именно. Що не взимаш АТВ-то или пикапа, а? Катериш се като коза нагоре. Лапешка работа. – цъкаше с език ловджията и махаше с ръка след младия мъж. А той вървеше нагоре по преките пътеки и се любуваше на гледката.
Върбан обичаше планината. Тя беше неговия дом. Там горе на билото прекарваше повечето от свободното си време. Оглеждаше хранилките. Ремонтираше ги, ако имаше нужда и ги зареждаше с храна . В едното чекало най-обичаше да ходи. Качваше се горе по стълбата, сядаше пред малкото прозорче и вадеше от един скришен джоб на раницата си кожен калъф с малък фотоапарат. Когато дивеча дойдеше Върбан притихваше. Наместваше се на прозорчето и снимаше ли снимаше. Беше толкова внимателен и потаен, че дори слизаше долу по стълбата и успяваше да се приближи до стадото. Всъщност никак не беше непохватен, напротив. Като газела се промъкваше между дърветата и вече му се струваше, че даже животните бяха свикнали с него и не бягаха.
Днес ловната дружинка беше точно в това чакало. Най-голямото. Чекалото на четирите бора му викаха. Богат столичен бизнесмен беше ги наел. Искаше да окичи вилата си в Банско с еленови рога, които лично да свали от главата на благороден елен. Те трябваше да му предоставят плячката и да му осигурят трофея.
– Хайде, господин Петров. Стреляй! – прошепна Димо в ухото му.
Бизнесменът понамести очилата си, прицели се и ехото от изстрела огласи планината. След него веднага се разнесе втори изстрел. Асен беше натиснал спусъка. Най-едрият мъжкар от стадото се строполи.
– Абе защо стреляш? Уби ми дивеча. Аз за какво си плащам? Сега ще ми върнете ли парите, а? – възпълничкия плешив мъж крещеше на Асен.
Димо се опитваше да го успокои.
– Той не уцели, бе. Ти го уби, нали видях. Всички видяхме. Кажи бе, Върбане. Господин Петров си отстреля елена. Негов трофей си е…
Асен мълчеше и гледаше дебелака свъсено. Върбан не помръдна от столчето си. Бизнесменът изпсува звучно, захвърли пушката на Димо и взе своята от ъгъла, полуавтоматична карабина за лов на глигани Светкавично зареди, насочи оръжието през прозорчето и взе да стреля напосоки.
Екотът разтърси планината. Вятърът замря стъписано. От клоните на близките дървета и ниските широколистни храсти се посипаха иглички и листа във всички посоки. Мъжете в къщичката на дървото, отворили широко очи от изненада, скочиха върху агресора и едва го удържаха да не обърне цевта и срещу тях самите. Върбан избута всички ловко, издърпа оръжието от ръцете на побеснелия мъж и му стовари толкова силен удар с приклада по ченето, че той залитна и тежко се стовари на пода.
– Ще ви съдя, ще ви спукам от дела, мръсни копелета. – нареждаше той, докато плюеше кръв по дъските.
Димо се беше хванал за главата, Асен още стоеше стъписано над клиента, а Върбан ловко се прехвърли на стълбата и заслиза надолу. Захвърли карабината на софиянеца в пръстта, премина през поляната с хранилките и се шмугна в горичката отсреща. Първото нещо, което видя беше ранена кошута. В задния ѝ хълбок зееше голяма рана. Тя виеше от болка. Младият мъж извади ножа си от кожената кания[2], наведе се над поваленото животно, погали го по челото и прекрати мъките му с един точен удар. Избърса ножа си от кръвта в тревата, изправи се и се огледа. В храсталака нещо ярко червено привлече погледа му.
– Още ли има? – Върбан изпсува звучно – Идиот…
Когато наближи обаче думите заседнаха в гърлото му и краката му се подкосиха. Успя само да извика:
– Роси? Росица-а-а. – огледа се панически.
Бързо се наведе и грабна от земята червената шапка на малката си племенница. Ръцете му нервно мачкаха малкото плетиво, а очите му се взираха отчаяно на всички посоки.
– Росица-а-а! Къде си?
Стомахът му се свиваше от тревога. Детето често идваше с него в планината. Познаваше горските пътеки. Тази зима стана на дванадесет години, но си вървеше дребничка. Въпреки че момичето се смяташе вече за голяма, баба ѝ никога не би я пуснала да се качи сама горе на билото. През съзнанието на Върбан преминаха светкавично какви ли не мисли.
– Майко? И ти ли си тук? Къде сте-е-е. – извика той и стисна силно плетената червена шапка на детето.
Откъм чекалото се чуваше силна глъчка. Ловците се караха с клиента. Ръцете на Върбан се разтрепераха от яд. Идваше му да се качи отново там и да затвори устата на господин-бизнесмена. Искаше само той да млъкне. Да млъкне веднага…
Стадото беше избягало. Високите борове в гората не трепваха. Дори тревата на поляната с хранилките беше замряла, а вятърът се беше скрил зад склона. Планината мълчеше тревожно. Само мъжете се надвикваха. а Върбан се ослушваше напрегнато. И я чу:
– Тук съм, вуйчо. Сама съм, не ми се карай, моля те.
Росица излезе от шубрака и се спусна към младия мъж. Той я стисна силно в прегръдките си и въздъхна облекчено. Тя не спираше да говори.
– Какво беше това бе, вуйчо? Сякаш в гората имаше заря. Стадото побягна към мен, изплаших се… – после детето сниши глас и продължи хлипайки – И тази кошута… Изскочи от храсталака и се строполи току пред краката ми… Вуйчо, имаше рана… голяма рана…
Момичето се задави в сълзи.
– Успокой се, Роси. Няма нищо, миличка. Чакай ме тук. Чуваш ли?
Върбан я погледна строго. Тя кимна и седна послушно на тревата. Младият мъж сложи червената плетена шапка на главата ѝ и нежно я погали по главицата. После побягна назад към поляната с хранилките. Бързо стигна до чекалото на четирите бора. Ловците още бяха горе. Суетяха се и се караха с ранения клиент. Върбан грабна раницата си, която беше захвърлил при слизането, извади брадвата и започна да сече яростно. Местеше се от подпорите на къщата към стълбите ѝ и обратно. Навред хвърчеше чамова дървесина и трески.
– Ей, к’во правиш бе, Върбане? Ще събориш чекалото бре! Откачи ли? Чакай поне да слезем бре… – Димо скочи от горното стъпало на земята, след него се спусна бързо и Асен. Клиентът гледаше уплашено отгоре и не смееше да скочи. Престраши се да слезе чак когато Асен хвана брадвата на Върбан и го избута назад.
– Мамицата ти, говедо. Пфу! – младият мъж се изплю в краката на бизнесмена после грабна раницата си и навлезе в гората.
Цялото чекало се строполи с трясък на земята. Върху коренищата на четирите големи бора се посипаха чамови дъски и талпи. Мъжете в последния момент успяха да се отдръпнат на безопасно разстояние. Мълчаха и гледаха стъписано след Върбан. Планината въздъхна…
…
– Роси, хайде идваш ли?
– Да-а-а! Чакай ме.
– Вземи фотоапарата и да не забравиш раницата с водата. Че ни чака голям преход.
– Няма да забравя нищо, вуйчо. Ти обади ли се във фондацията?
– Обадих се, спокойно. Ще можеш да работиш при нас през лятото. За какво си губя времето аз да те обучавам, а? – мъжът перна нежно по вратлето младото момиче.
– Ей! Обучавал ме, глупости. Ако не съм аз няма да можеш да заснемеш нито един елен. Непохватник! Само ги плашиш с тежките си стъпки…
Върбан за момент се спря, замисли се. Това определение му навя неприятен спомен. Мъжът тръсна глава и двамата с Росица поеха към планината.
Над камината в къщата зад тях висеше ловна пушка, покрита с прах…
[1] Чекало – място за причакване на дивеч, обикновено къща или навес, качен на високо
[2] Кания – калъф за нож от дърво, кожа или метал