Инвалидната количка се търкаляше надолу по склона. Преобръщаше се в лупинги и парализираше от ужас туристите на хижа „Вихрен“, дошли да покорят Кончето.
Всичко започна, когато намерих дневника ѝ.
Точно 4 ръкописни страници, в които описваше как минава Кончето. Някои моменти даже бяха удебелени и със завъртулки извън буквите. Думи като „вълнение“, „смелост“. За баба това щяло да е незабравимо. По ръба на острието. Страшно. Прекрасно. Събуждащо. Рисковано. Красиво. Емоционално. Авантюристично. Гордо. Нереално…
За баба, планинско чедо, израснало в подножието на Пирин, Кончето беше всичко това. Особено последното. Защото милата ми беше родена само с един крак. И с някакво увреждане на гръбнака. Целия си живот беше изкарала в инвалидна количка. Въпреки злощастната си съдба твърдеше, че е родена под щастлива звезда. С харизматична външност. Трапчинки. И къдрава коса. Сини очи. Остър ум. Чуден глас.
Баба живя щастливо омъжена за дядо до неговата гибел. Бяха много влюбени. Въпреки недъга си, баба беше очарователна и дядо много я ревнуваше. Двамата имат една дъщеря. Мама. И един внук. Моя милост. Израснах с цялата обич на света. Баба беше на 70, когато намерих дневника ѝ. Когато го е попълвала, е била между 17 и 20-годишна. Пише, че е влюбена в Петър. Радвам се, че това е дядо. После има момичешки неща. Не ги разбирам…Накрая е и мечтата ѝ. В деня, преди да се омъжи за Петър, си е пожелала да мине Кончето. Знаела, че е невъзможно. Но е описала с удивителни подробности изкачването. След това баба е разказала за сватбата. Има доста любопитни моменти.
– Погледнете! Звънете на 112! – крещяха туристите от хижата.
Инвалидната количка продължаваше да се търкаля надолу. Хората бяха повече от ужасени. Зловещо. Големите колела бяха кални, а между спиците стърчаха сухи клони и изгнили листа. Седалката беше продънена. Падаше някак тъжно надолу. Колко метра височина е това? Хората очакваха всеки момент да се търкулне и безжизнено тяло. Изпаднало от количката и разнебитено от скалите…
Не исках да причинявам това на туристите! Не знаех и какво беше намислила баба. Но нямате представа как щастливо се усмихваше тя, когато я качихме там горе. Ако не бяха с мен Стоян, опитен алпинист, и инструкторът по ски Манол, нямаше да успея да я кача сам. Не питайте как теглихме с едното въже баба, с другото количката ѝ нагоре. До хижата беше лесно, стигнахме с кола, после минахме асфалтовия път, баба си седеше в количката, а ние я бутахме бавно нагоре. После трябваше да я вържем за предпазно въже. На друго закачихме количката. Изкачихме мъчително около 300 метра. Бяхме на малко по-малко от 4 километра от Кончето. Баба засия. Толкова мъничка, едва 45-килограмова старица, с такъв силен глас. „Урааааа“, гласът ѝ проехтя в безкрая. Тя ме помоли да се откачим от предпазните въжета и спрем да се снимаме. Манол ни направи невероятни кадри.
Изневиделица баба изрита със здравия си крак количката надолу по склона:
– Как ще ме свалите сега долу не помислих, бабе! Ще трябва и по асфалтовия път да ме носите на ръце. Количката вече е счупена. Но душата ми оздравя!
Манол каза, че последната снимка със сигурност не е на фокус. Очите му се замъглили и за първи път му се доплакало от радост.