Съмна се! Сноп дневна светлина навлезе през тесния прозорец на заслона. Апостол не спеше. Стоеше тихо в леглото си и наблюдаваше как слънчевите лъчи се отразяваха в златните коси на Андреа. Анди, както той мило я наричаше, имаше руси коси и всеки допир на слънцето до тях ги караше да заблестяват. Апостол обичаше тази гледка. Обичаше Андреа. Рядко се случваше той да се събуди пръв, но днес беше точно такъв ден. Щастлив, той тихо и внимателно излезе от заслона.

Утрото беше ясно. В небето нямаше облаци. Апостол запали газовия котлон и сложи върху него канчето. Беше решил да направи кафе и чай, както и да приготви закуска. Чаят щяха да приберат в термоса, тъй като преходът, който ги очакваше през деня щеше да бъде дълъг, а в студеното време е хубаво да имат топла напитка.

Когато кафето беше готово Апостол си наля в любимото канче, подарено му от Анди. От едната страна на канчето имаше нарисувана планина, а от другата страна беше написано: „Там, където е сърцето“. Апостол взе канчето в ръка и седна на пейката, която беше монтирана отстрани, до заслона. Облегна се и се взря в далечината. Докъдето погледът му стигаше се виждаха планини, с техните долини и заснежени върхове.

Апостол с умиление си припомни отминалата вечер. Нощта бе тиха и спокойна. Небето бе ясно и изпъстрено със звезди. Двамата стояха там, сами, високо в планината. Бяха напалили огън и седяха гушнати покрай него. Бяха се впуснали в тежко, трудно и опасно приключение, което ги караше да се чувстват още по-влюбени и единни. Това бе втората им нощ в планината, откакто бяха предприели своя поход, в опит да изкачат Шхара. Шхара е най-високият връх в Грузия. Висок е 5193.2 метра и е покрит целогодишно със сняг. Първата нощ пренощуваха в една хижа, по пътя. Там срещнаха още трима алпинисти, от Словения. Петимата заедно споделиха едно общо помещение, в което пренощуваха. Словенската експедиция беше планувала едномесечен престой в планината, през който щяха да направят опити за изкачване на няколко върха.

В заслона се вдигна шум. Апостол се стресна. Остави канчето настрана и погледна през тесния прозорец. Забеляза, че една книга е паднала до леглото. Андреа продължаваше да спи. Апостол искаше Анди да се наспи и да не се буди толкова рано. Искаше тя да се възстанови и събере повече сили. Днес ги очакваше около седем часов преход, за да стигнат до плануваното за нощувка място, откъдето щяха да педприемат атаката на върха.

Апостол взе канчето и се разходи около заслона, след което отново седна на пейката. Отпи от кафето. То бе така ароматно. Хладния въздух го освежи. Чувстваше се бодър. В себе си усещаше сили, които го тласкаха все по-нагоре и към по-високото. Андреа се появи в живота му преди две лета. От тогава бяха неразделни. За пръв път я видя в планината, в прекрасната Рила. Той бе здрав, силен, небръснат от няколко дни. Тениската му бе придобила формата на мускулите му. А Андреа бе прекрасна. Стоеше там нежна, усмихната и фина. Бе така прелестна, че той се засрами и трудно намери сили да я заговори. В онзи ден Анди бе пълната негова противоположност, но и двамата обичаха планината. Обикнаха се и един другиго.

Апостол бе потънал в спомените си и не усети как вратата на заслона се отвори. Анди тихичко излезе, доближи се до него и го погали по рамото. Усетил нежния допир той стана и се обърна към нея. Тя стоеше пред него и го гледаше, с онзи поглед на дете, чист и невинен. Анди бе така прекрасна. Усмивката грееше върху лицето й. Нежните й сини очи излъчваха топлина и обич. Слънцето грееше от русите й коси, сякаш се беше скрило в тях. Апостол се почувства така, както когато за пръв път я бе видял. Бе пленен от нейната добрина и красота. Той мълчеше. Андреа усети, какво се случва в главата на Апостол, прегърна го, поздрави го за добро утро и нежно го целуна. Най-нежната целувка, помисли си той и се усмихна. Всъщност всяка нейна целувка го караше да мисли по този начин и с нетърпение очакваше следващата.

Апостол направи кафе и за Андреа. Разбира се, и тя имаше канче, което той й бе подарил. Върху него имаше рисунка на едно любимо и приказно местенце, сгушено в сърцето на Пирин планина, а именно Тевно езеро.

След като изпиха кафетата, двамата се захванаха със закуската си, след което почистиха и подредиха заслона. Бяха готови да продължат с приключението им. Беше средата на юли. По планините все още имаше много сняг. Преди половин година Апостол и Андреа решиха да предприемат това изкачване и ето сега дойде тази възможност. Взирайки се в побелелия петхилядник, който очакваше двамата алпинисти, Апостол си мислеше, че в следващите дни ще трябва да спят в палатката, тъй като това беше последният изграден заслон, намиращ се по пътя към върха.

Двамата се свързаха с осигурителното въже, закрепиха алпийските котки към обувките си и тръгнаха. Целта беше високо пред тях. Андреа вървеше отпред, а Апостол я следваше на няколко метра разстояние. Стараеше се да държи свързващото ги въже във въздуха, леко опънато, за да не се докосва до снега. Утрото бе ясно. Пътеката се очертаваше, виейки се все нагоре и нагоре по заснежения склон. Предварително бяха гледали прогнозата за времето и обстановката. Бяха направили всички необходимо за своята безопасност. Снегът бе твърд, но не и обледен. Острите върхове на котките с лекота се вклиняваха в снега. Денят се очертаваше да бъде интересен, а прехода не много труден.

Между двамата съществуваше едно неписано правило, че винаги в първия час от всеки техен преход, Анди върви първа и задава темпото. Двамата не веднъж се бяха шегували помежду си, че в този първи час Анди взима здравето на Апостол и неговите сили бързо намалят. И сега бе така. Но двамата имаха едно наум, а именно височината и трудността на трасето. Двойката никога не бе правила съпоставка между планините у дома и тези, извън страната, надвишаващи четири или пет хиляди метра. Към всеки свой преход двамата постъпваха разумно, но понякога не бе точно така и поемаха малки рискове, съобразявайки своите възможности и ситуацията, в която можеха да попаднат. Те обичаха риска, но премерения риск. Харесваше им да предприемат действия, които не всеки би направил, но разбира се в границите на разумното. Не рискуваха, тъй като знаеха, че планината е там, винаги ще бъде там и в случай, че не успеят да достигнат целта си, ще могат да се върнат и някой следващ път да я постигнат. Риска следваше да бъде премерен.

Помня един случай, в Рила, когато след като изкачиха вр. Мальовица, откъм ЦПШ ( Централна планинска школа ), решиха да се спуснат в Урдиния циркус и през Урдина река да се върнат обратно на паркинга пред ЦПШ. Тогава беше пролет и имаше още сняг. Редица потоци се спускаха от Урдините езера в Урдиния циркус и Урдина река. Апостол и Анди не намериха пътека и сами си направиха такава. Слизаха през огромни морени. Опасността идваше от там, че морените бяха покрити с тънък слой сняг и двамата не виждаха хубаво, върху какво стъпват и вероятността да пропаднат в дупка между морените беше голяма. Двамата се държаха за ръце. Разчитаха един на друг. Бяха си опора. В по-трудните участъци Анди оставаше на място, докато Апостол отиваше да намери път, след което се връщаше за нея. На няколко пъти Апостол попадаше на отвесни скали и трябваше да се върне назад, за да търси нов път, което изцеждаше силите му. В крайна сметка и след доста перипети двамата се спуснаха благополучно в Урдиния циркус, където ги очакваше поредната изненада, за която не бяха подготвени. Урдина река беше пълноводна и буйна. Нямаше брод, където да я пресекат. Апостол намери два големи клона. И до днес не мога да си обясня откъде бяха дошли тези клони, при положение, че в този район няма дървета. Съблече се по бельо. Дрехите постави в раницата си, след което я хвърли на острещния бряг. Анди последва примера му. Двамата взеха по един клон в себе си. Апостол пръв прекоси реката. Стъпвайки на брега се обърна към Анди, за да я окуражи. Макар, че Анди е фина и крехка, тя има силно и здраво тяло. Тя започна да прекосява реката. Урдина река бе буйна и пълноводна и започна да я завлича. Пръта, който Анди използваше за опора, за да прекоси реката, бе огромен, тежък и създаваше допълнително напрежение у нея и затрудняваше действията й. Уплахата бе започнала да навлиза в душата на Андреа. Апостол прецени ситуацията и бързо се върна обратно в реката. Отиваше да помогне на своето момиче. Посрещна я. Анди се хвана за здравото му тяло. Той бе стълб за нея. Буйните води на реката се разбиваха в Апостол, сякаш искаха да съборят и двамата, но той не помръдваше. В едната ръка държеше пръта, с който пазеше опора, а другата бе поставил върху рамената на Анди, която се бе вкопчила в него. Гушнати един за друг и помагайки си, двамата успешно стъпиха на отсрещния бряг на реката. След опасното спускане по отвесните скали и неравностойната битка с реката, Апостол и Анди, седнаха на брега, за да си починат и да се полюбуват на красотата, която се откриваше в Урдиния циркус.

Двамата напредваха по маршрута си към вр. Шхара. Бяха минали малко повече от два часа, откакто нашите алпинисти бяха тръгнали от заслона. Темпото им беше добро. И двамата се намираха в добра спортна форма. Решиха да спрат, за да пият чай и да хапнат ядки и плодове. След още час и половина – два щяха да спрат за обяд. За пръв път, от два часа насам, се доближиха един до друг. Погледнаха се и се целунаха. Всеки допир до Андреа му даваше нови и нови сили. Имаше чувството, че може да тича до върха и че ей сега, на един дъх, ще се качи до горе. Седнаха на снега. Извадиха термоса и си наляха чай. Топлата напитка ги отпусна. Загледаха се в заснежените върхове. Целият пейзаж, който се разкриваше пред тях бе приказен. Сякаш виждаха и се намираха в различен свят. Свят без сгради, без дим, шум и мръсотия. Без пошлост и лицемерие. Бяха само двамата, сами, насред тези гиганти. Целта им беше да се качат на върха на един от тях. Дали щеше да ги допусне до себе си, тепърва двамата щяха да разберат.

Двойката продължи своя поход. Заснежената пътека водеше директно нагоре и ставаше все по-отвесна. Водач вече беше Апостол. Достигнаха малка равна част, където решиха да спрат, за почивка и обяд. Стръмният наклон беше започнал да изцежда силите им. Обяда премина в тишина и мълчание. Двамата бяха изградили такава връзка, че с един поглед се разбираха. Не беше нужно да говорят. В този момент в погледа и на двамата се виждаше настъпващата умора. Решиха почивката да е малко по-дълга от предвидената, за да могат да възстановят част от силите си, пък и до този момент бяха вървели с добро темпо и бяха взели преднина от предвиденото време за изкачване. В следващия час им предстоеше най-трудната и технична част от изкачването на вр. Шхара. Всеки алпинист, дръзнал да изкачи вр. Шхара, тук в тази част, следваше да бъде максимално съсредоточен.

За да опиша трудността на този участък ще насоча вниманието ви към Кончето, в Пирин. Предполагам, че всеки от вас е чувал за Кончето или пък е гледал снимки на свои приятели от там. За повечето хора то представлява трудно и опасно място за преминаване. И след като вече в главите ви се появиха едни остри и стръмни участъци, съчетани с красиви гледки и пейзажи, сега се опитайте да си представите един още по-стръмен и тесен участък. Бих го оприличил като Средоноса, най-тесния и стръмен Пирински рид. Средоноса не случайно се слави с трудния си терен. Със своята дължина от над два километра и половина и ангажиращите технични скални пасажи по жандармите в средната му част, този маршрут носи славата на много кораво място, с не една история за замръкване на планинари по най-опасните участъци. Траверса към вр. Шхара преминаваше през един изключително тесен участък, заснежен. Двете му страни бяха отвесни и падах стръмно надолу, в продължение на около три километра. Това представляваше участъка, през който на Апостол и Андреа им предстоеше да преминат. Положителното за тях бе, че бяха избрали да направят прехода си през лятото, когато планината е благосклонна към алпинистите, пък и вече зимите не са така сурови, както бяха преди години. Също така вече имаше изградени траверси до върха. Двойката знаеше, че по тези върхове живота си са загубили не един или двама алпинисти. Сред загубилите живота си в планината са и трима от най-добрите български алпинисти – Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов, които на 19 август 1961 година, при опит за траверсиране на прочутата Безенгийска стена, загиват.

Времето летеше. Прехода трябваше да продължи. Денят беше дълъг и имаше още много часове до залеза, но двойката трябваше да поеме по пътя, към върха. А там, само на няколокостотин метра под него и непосредствено след изкачването на предстоящата технична част, ги очакваше равен терен, на който щяха да разположат палатка си и спокойно да изчакат настъпването на нощта.

Двойката продължи своя преход. Апостол вървеше пръв и водеше. В свръзка с него, на няколко метра след Апостол вървеше Андреа. Те не бързаха. Всяка крачка беше премерена и преценена. Тази част на планината не търпеше и не допускаше извършването на грешки. Всяка грешка би могла да бъде фатална. Стъпка след стъпка метрите до целта се топяха. Остриетата на котките се забиваха в снега. Ясно се чуваше характерното хрупане при стъпки върху бялата повърхност. Двамата бяха спокойни и сигурни в силите и уменията си. Годините, прекарани из нашите планини, ги бяха калили. Бяха ги научили на разум и търпение. Апостол си спомни за първото си зимно изкачване на вр. Мусала. Тогава той нямаше котки, нямаше и снегоходки. Успя да качи вр. Мусала единствено и само благодарение на силите, желанието и упоритостта си. Не се отказа, нито докато затъваше до кръста в дълбокия сняг, през целия път до заслон Ледено езеро, нито в силния вятър и лед по пътя към върха. В най-трудната част, благодарение на здравите си мускули, Апостол се придвижваше държейки се и набирайки се по металното въже до вр. Мусала. Нищо не го отказа тогава, нищо не можеше да го откаже и сега.

Апостол се спря. За миг се обърна, за да погледне Андреа. Познаваше я. Обичаше я. Знаеше, че тя има достатъчно сили, за да се справи и излезе от всяка една ситуация. И тя го погледна. В очите й се четяха обич и решителност. Тя му се усмихна, с онази чаровна усмивка, в която Апостол се беше загубил преди две години, в Рила. Сърцето му потрепери от щастие. Любовта им бе все така силна и споделена. Водачът продължи своя ход. В следващия момент се чу силен тътен и пукот. Нещо се случи и земята бързо се раздвижи. За част от секундата двойката разбра, в каква тежка ситуация бе попаднала. Под краката им се откъсна огромна снежна маса, която първоначално бавно, но бързо набираше сили в движението си надолу. За късмет Апостол се намираше в периферията на лавината и с няколко бързи крачки и един скок излезе от нея. Андреа не успя. Снежната маса сякаш се разтопи под краката й и я завлече надолу, по склона. Тя падна в лавината. Осигурителното въже бързо започна да се разтяга помежду им. Силата на лавината повлече и Апостол. Той се опитваше да не изпуска Андреа от погледа си и през цялото време следеше местоположението й. В различни моменти виждаше ту главата й, ту ръцете или краката й. Снежната маса и стихия постепенно се опитваше да я прибере в себе си. Апостол се стараеше да остане в периферията на лавината. Забиваше остриетата на котките си в снега, но поради силата на лавината не успяваше да спре. Със сетни сили извади пикелите си и с един замах, в който вложи цялата си ярост, ги стовари върху земята. Чу се силно изпукване и двата пикела се забиха надълбоко в заснежената повърхност. Лавината спря да влече след себе си Апостол. Осигурителното въже се опъна до краен предел. Той виждаше част от тялото на любимото си момиче. Показваше се дясната й ръка и час от десният й крак. Останалата част беше под снега. В това положение Апостол остана около минута. Може би най-дългата и тежка минута през целия му живот, до момента. Какви ли не мисли му минаха през главата. И ако до сега времето и часовете за двамата летяха бързо, сега, в този момент, една минута се стори цял един живот за Апостол. В този участък лавината изгуби от мощта си. Апостол вдигна пикелите си и бързо, с няколко крачки, се спусна към мястото, на което се намираше Андреа. За секунди махна слоя сняг, покриващ главата на Андреа и тогава ги видя. Прелестните й сини очи го гледаха. Те бяха така красиви и прекрасни. Може би от силното слънце, а може би и от снега, очите на Анди бяха станали още по сини и ярки. Сякаш чистото сияйно небе гледаше през очите на любовта му. В тях имаше и сълзи. Бяха живи. Андреа беше жива. Апостол, който до този момент и във всяка една ситуация, винаги бе проявявал сили, усети как по лицето му се стичат сълзи. Той плачеше. Плачеше от радост и щастие. Любовта, чувствата и обичта му към Андреа бяха така силни и искрени, че той не виждаше как би могъл да живее без нея и без нейната усмивка.

Андреа си пое дъх, след което намери сили да каже, че е добре. След като Апостол махна всичкия сняг, покриващ тялото на Анди, двамата се прегърнаха. Стояха така, вплетени един в друг, дълго време. Никой не искаше да пусне другия. Взаимно усещаха как сърцата им бият. Усещаха и топлината на сълзите, стичащи се по лицата им. Любовта им бе жива. Може би късмета ги бе споходил в този ден. А може би е нещо друго? Никога няма да разберем. Но и до днес Апостол помни онзи глас, който ясно му каза „Извади и използвай пикелите си.“ Чий глас беше това, откъде се беше появил? Изчезна по същия начин, по който се беше появил.

След около половин час двамата продължиха своя преход, а след още час достигнаха до равния участък под върха, където разтвориха палатката и сгушени един в друг посрещнаха нощта. Силните емоции този ден взеха превес и те бързо се отдадоха на съня.

През следващия ден Апостол и Андреа останаха в палатката. Имаха нуждата да си починат от изживяния стрес. Продуктите, които бяха взели със себе си, щяха да им стигнат за още няколко дни. Денят им бе спокоен и премина в разговори, шеги и закачки. Цял ден двойката се любува на природата. Заснежените върхове на великаните се извисяваха високо, а тях самите природата ги бе подредила като стена пред погледите им. Интересно беше, че на тази височина имаше птици. Те прелитаха в далечината. Двойката ги наблюдаваше с бинокъла си и се опитваше да разпознае от кой вид са. Апостол и Андреа почти бяха достигнали границата от пет хиляди метра. Те бяха решили, че няма да се откажат и ще довършат задачата си. До върха ги деляха едва няколкостотин метра. Траверса до върха не беше труден. Тази нощ двамата си легнаха още преди луната да се беше появила.

На следващата сутрин, в ранни зори, Апостол и Андреа бяха напуснали палатката и с бавни, но равномерни темпове се придвижваха към върха. Поставените върху каските им челници осветяваха пътя им. Нямаше вятър и времето бе спокойно. Високо в небето ярките звезди осветяваха пътя им. На нощната светлина върхът изглеждаше още по-голям и огромен. Приличаше на заспал великан. Двамата вървяха. Приличаха на две малки точки, следвайки своя път, своята мечта.

Изгрева завари двамата на върха. Апостол и Андреа бяха достигнали целта си. Бяха успели да изкачат Шхара. Върха бе благосклонен към тях. Бе им позволил да се докоснат до него, до суровата му красота. Апостол и Анди се държаха за ръце. Погледите им се взираха в далечината, в хоризонта и изгрева. Бяха осъществили мечтата си. Бяха щастливи. Слънцето бавно се издигаше в небето. Анди следеше пътя му. От блясъка на слънчевите лъчи очите й станаха още по-ярко сини. Русите й коси блестяха. Апостол я прегърна. С дясната ръка извади от джоба на якето си компаса, който Анди му бе подарила. Подаде й го и я помоли да отвори капачето му, за да изберат в коя посока ще направят следващото си пътешествие. Тя смирено го послуша. Взе от ръката му компаса. Спомни си любовта и емоцията, с която го бе избрала и му го бе подарила. В момента, в който Анди повдигна капачето на компаса, под него се показа един красив пръстен. Фин и нежен, каквато бе и самата Андреа. Апостол застана на коляно. Погледна своето момиче в очите, усмихна й се нежно и изрече вълшебните думи, на които получи бленувания отговор.

Предстоеше им най-великото приключение в живота!