„Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед.
Няма връх, на който да се изкачиш,
та да я познаеш с един поглед.
Трябва да я извървиш и да я изстрадаш,
та после да я събереш в сърцето си
и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел.
Не можеш да видиш Родопа с очите си,
трябва да я видиш със сърцето си.
Със затворени очи, в себе си.”
”Време разделно” – Антон Дончев

 

   Родопа планина – не случайно звучи величествено. Не може да се сравнява магията на Родопите с тази на никоя друга планина в България. Не само защото красотата на природата там е уникална, но и заради хората, сраснали се с планината.
Наричат ги номади. Те наистина са номади – помаците. Зимата прекарват долу в селата в полите на Родопите, а пукнеше ли пролетта, подкарват добитъка и се качват горе в планината. Живеят така – съвсем простичко и скромно. Но пък в образите им има толкова красота, точно колкото и в боровете на Родопите. Просто планината си е техния дом.

  Беше пладне. Росица вървеше нагоре по билото. Стръмно беше. Внимаваше къде стъпва, напрягаше силите си за да следва стадото. „Как тези огромни животни се катерят така?“ – промърмори под носа си малкото момиче, изпъшка и грабна от земята един дълъг, отчупил се през нощта от вятъра клон.

– Точно така. Вземи си тояжка. Ще ти помага в изкачването.

Ася я гледаше отгоре усмихвайки се. Около нея подрънкваха хлопките на кравите. Момичето понамести шарената си забрадка и чевръсто, като планинска коза, скокна отстрани на пътечката. Наведе се и бързо започна да бере боровинки.

– Идвам, идвам. Ей сега. – изпъшка Росица и забърса с опакото на ръката си ситните капчици под по челото си.

– Спокойно, не бързай да не се претрепеш. Аз ще ти набера боровинки.

Ася или Айше, както я наричаше майка ѝ, беше на около 14 – 15 години. Най-голямото дете в семейството. Затова на нея се падаше честта да е с кравите. По-малката ѝ сестра – Гюлен (Галя) водеше на паша овцете, а малкото им братче по цял ден обикаляше с колелото си. Често идваше на поляната с палатките. Гледаше градските деца и мълчеше. Мустафа се казваше, но всички му викаха Мумун – българското му име беше Младен. Тих и скромен, той говореше само когато го попитаха нещо. Отказваше поканите за игрите на голямата групичка деца. Сигурно се притесняваше, че не ги умее, но не отказваше никога лакомствата, които му носеше майката на Росица, винаги, когато го видеше да се навърта около лагера им.

Бащата на Мустафа, Гюлен и Айше беше дървосекач, майка им – леля Фатме (или Фиданка) готвеше и се грижеше за дървената къща в планината, в която живееха през лятото, а двете дъщери извеждаха животните на паша. Само момчето нямаше задължения. Децата от палатковия лагер на Кара тепе, си мислеха че той е като тях – че е още малък и му се полага да играе през лятото по цял ден, но при помаците не беше така. Той беше на почит защото беше момче и негова беше най-важната роля в семейството. А именно да продължи рода след време.

Днес Росица беше тръгнала с най-голямата дъщеря и кравите горе до билото. Сутринта майка ѝ сложи в една малка раничка нещо за хапване, в ръцете ѝ голяма купа с капак за боровинки и ѝ заръча да внимава, и да слуша кака Ася. Росица беше на 10 и времето прекарано в Родопите, горе над Велинград, през август месец всяка година щеше да остави най-милите детски спомени в живота ѝ. Тогава тя не знаеше как ще бележи душата ѝ днешния ден. Чак когато порасне и стане жена, щеше да разбере посланието на Планината.

Стана пладне докато стадото с двете пастирки се изкачат горе. Слънцето се извисяваше  високо в безоблачното небе. Жарко печеше и гореше лицето само ако се покажеш иззад сянката на боровете. Иска ти се да излезеш на приказната полянка горе на билото, но знаеш, че така ще те ожулят лъчите, че дъха ти ще се сгорещи. Като че ли там горе слънцето беше по-близко и пареше по-силно. Там горе нямаше нищо между теб и небето. Само някое заблудено облаче може плахо да се мерне за миг и като подгонено добиче бързо да се изтегли към хоризонта. Небето беше кристално синьо. Ето откъде идва названието на боичката „небесно-синьо” – от цвета на небето над Родопите.

А боровете! Ах, тези величествени борови гори! Омагьосват те с красотата си и мириса на борова смола. Застанал отдолу, погледнеш ли към върха на високия бор и се чувстваш толкова мъничък и незначителен. Природата ти казва: „Гледай! Отвори си широко очите, помириши въздуха и се преклони пред неземната красота.” Изпълва те спокойствие и усещаш как душата ти полита. Издига се до върховете на столетните дървета и се полюшва с тях, леко и ефирно, носена от нежен летен ветрец.

Горе на ръба на скалите, се виждаха огромните ели. Не може да кажеш на такова дърво елха. Все едно да наречеш великана – джудже. Като че ли някой магьосник е рязал с нож дебрите на планината и е запълвал раните с тези величествени ели. Коренищата им са огромни, здраво вплетени в земята и дават живителни сокове не само на самото дърво. Погледнеш ли такава ела и имаш чувството, че тя може да ти стане дом завинаги. Огромните ѝ клони образуват чадър от зелени иглички. Там не се усеща жаркото обедно слънце. Носи се хлад и омая. Присядаш под тях и ти се иска да останеш дълго време в прегръдката им. Сетивата ти се изострят и се вслушваш в звуците на планината.

Именно под такава ела приседнаха сега Росица и Ася. Животните се бяха пръснали наоколо под другите дървета-великани. Полегнали да починат, скрити на сянка, преживяха младата зелена трева, отскубната по пътя нагоре. Отнякъде се чуваше птича песен. Тя звучеше като мелодия на боговете, защото да посмееш да нарушиш величествената тишина на Родопите горе на билото трябва да си белязан от Бог. Би било грехота да се чуе друг звук. Така си мислеше Росица докато не чу една друга песен. Двете сестри си говореха с песни. Ася запя и Галя ѝ отговори от отсрещната страна на билото. Разстоянието между двете се стори на малкото момиче огромно. И сигурно извървяно е било толкова, но гласовете се чуваха ясно и се носеха като бистрото студено поточе долу в долината, разделяща двете била. Росица онемя. Не знаеше какво да каже. Първо се усмихна на момичето до нея, което беше запяло първо, но когато чу другия глас ахна. В началото мислеше, че ехото на планината повтаря песента на Ася, но когато чу другия глас разбра… Двете сестри се поздравяваха с песен.

Няма по-величествено нещо от Родопската песен, изпята горе на билото на планината. Гласът се извисява величествено и чисто. Погледът се взира напред, спокоен и бистър. Сетивата ти се разтварят и не допускат да се прокрадне и една лоша мисъл. Рееш се и летиш сякаш с полета на царския орел. Пее ти се и ти е леко на душата, като че ли си ела, здраво забила корени в майката земя и величествено вплела клони в синьото небе. А между земята и небето няма нищо… само мириса на борова смола и трелите на птиците, украсени от песента на две млади момичета. Всичко това Росица проумя когато порасна и стана млада жена. А сега само стоеше и слушаше захласната. Красотата на извивките, тоновете на гласа и ехото на пригласящата планина – вълшебни бяха. Дали песента е изпята от Айше или от Ася – какво значение има? Езикът на тези две момичета ѝ се стори по-български и от най-правилно изговореното изречение от учителката ѝ по български език в училище. Защото те бяха българки. Няма значение вярата. Те бяха рожби на майка България и на българските Родопи. Деца на природата, каквито всъщност сме всички ние.

Пастирките се готвеха да слизат. Слънцето премина зад билото на хребета. Настана хлад и на полянките между боровете. Мирисът на борова смола се смеси с уханието на планинските цветя. Палитра от цветове се разля върху тучната поляна. Толкова нежни и така истински, цветята красяха планината и като че ли си говореха, че скоро ще срещнат луната. Както слънцето, тук и луната беше по-близо. Покажеше ли се над върховете на дърветата и мигом смело наизскачаха и сестрите ѝ – звездите. Като бели бисери красяха нощното небе и пръскат сива светлина по омагьосаните иглолистни гиганти.

Росица се прибра в лагера. Щеше да помни този ден цял живот. После се прибра и в сивия и голям град. Мирисът на смола от борината и Родопските песни останаха в душата ѝ завинаги. Дори и след години, тя пак сънуваше величието на борови гори и големите засмолени ели, планинските цветя, вкусът на боровинките и малките ароматни горски ягоди. Чуваше свистенето на върховете на дърветата, трелите на птиците и радостния звън на хлопките на животните, излезли на паша. Но най-дълбоко в съзнанието ѝ остана звука на Родопската песен.

А двете сестри продължиха да пеят щастливи и доволни че са у дома си – Планината, защото те бяха истинските деца на природата.