Събудих се на масата в селската кръчма, от виковете на лошо облечения селски овчар, който всяка сутрин идваше да си взима коняк. С него беше малкият му син, облечен с дрипави дрехи, които изглеждаха, че не са прани от предната неделя.

– Тате, тате – повтаряше детето.

– Какво има Симеоне? – попита троснато сина си.

– Може ли сандвич с пилешко, ей там на витрината са.

Бащата погледна скъсаната си найлонова торбичка и нагледно преброи около четири лева и петдесет стотинки. А един коняк струваше четири лева. Замислен над сложната дилема, той се провикна на кръчмаря да му донесе един сандвич с пилешко. Детето чу какво казва баща му и се зарадва толкова много, че изтърва книжката, която държеше в ръката си . Протегнах се и му я върнах обратно. Засрамен от всичко това, той изрече- Блл-а-агодаря – с буца в гърлото и хвана баща си за ръка. Баща му плати сандвича и си тръгнаха.

Станах от масата като преди това платих сметката си от снощи и се запътих към изхода на тази опушена от цигарен дим кръчма. Едно писмо стърчеше от пощенската ми кутия. Взех го и  влязох  вътре. Пуснах кафеварката, за да си направя кафе.

Ето, кафето е готово, сипах го в порцеланова чаша и седнах на дивана. Позачудих се за писмото. Обзеха ме мисли, че просто пощальонът е объркал номера на къщата. Не съм получавал писма откакто бях на двадесет и четири годишна възраст.Огледах плика, но не пишеше нищо друго освен адреса ми. Отворих писмото и зачетох.

,,Здравей, Филип

Пиша ти това писмо, заради една проста причина. След като заминах ти изобщо не ме потърси. Нямам никаква информация за твоя живот как се е развил той и какво всъщност се случва с теб. Аз съм добре имам две хубави деца от мъжа, който обичам. Работя като готвачка в едно малко градче.Мъжът ми е адвокат.Децата ходят на училище. Дано да получиш писмото и да ми отговориш, за да ми разкажеш за твоя живот.

С обич Сара”

Захвърлих писмото на една страна. Изпих си кафето и излязох навън, за да се полюбувам на гледката. Нищо ново и различно не се криеше в сутринните лъчи на изгряващото слънце.

На следващия ден реших да си организирам поход в планината за предстоящите почивни дни. Приготвих си всичко необходимо и с нетърпение чаках да дойде събота, за да избягам от еднообразното ежедневие.

В четвъртък след като се прибрах от работа, реших да се отбия в селската кръчма. Там беше пълно с пияници, които обсъждаха две вековни теми. Тези за политиката и футбола. Видях овчаря, който ме беше събудил от махмурлука в кръчмата. Той седеше на една маса съвсем сам. Взех два коняка и се насочих към него.

– Добър вечер, друже, мога ли да се присъединя към твоето мълчание?- попитах аз.

Той ме погледна небрежно и ми направи жест да седна. След което му подадох едната чаша, а другата оставих за себе си.

– Наздраве- казах.

Той вдигна чашата и кимна с глава. След което я изпи до дъно, на един дъх. Естествено не се учудих, това беше нещо нормално за всички хора тук в тази съборетина.

– Какво е най-хубавото нещо в твоята работа?- го попитах.

Той ме погледна,помълча и с тих глас изрече:

– Свободата! Свободата, която ти предоставя природата. Необятното синьо небе, безкрайните полета и издигащите се донемайкъде дървета. Тишината. Птичките, които ти пеят песни, без да получават някакво възнаграждение за това. Всичко останало е толкова фалшиво, че се отвращавам. Преди имах свястна работа като писар, в тукашната книжарница, но ме изгониха. Откакто почина съпругата ми се пропих от мъка. Единственото, което ме държи още на крака, това е синът ми, той е всичко онова което аз никога няма да бъда.

Стана и излезе от кръчмата, без да каже нито дума.

– Още едно- извиках на кръчмаря.

Той ми го донесе и аз го изпих на един дъх.Платих му.Станах и се прибрах вкъщи. Легнах като си мислех за похода, който ми предстоеше.

Събота сутринта още преди изгрева, запалих колата и се запътих към най-високия връх в България. Намираше се на около сто километра от моето родно място.

Не след дълго пристигнах на мястото. Паркирах колата си до останалите и се запътих към върха. Обземаше ме мисълта за това ,което овчарят ми каза онзи ден. Как всичко, което не е естествено създадено е толкова фалшиво и скучно. Тук в планината усещам едно различно чувство за свобода. Мога да викам без да ме чуе никой. Мога да се движа като сянка без да бъда забелязан от никого. Без да бъда критикуван или осъждан. Хората, с които се разминавам по пътя, са свободни като мен. Усещането за изяществото, за божественото и за необятното са на първия ред в главата ми. Тук се пише история, точно тук на тези хълмове. Това е мястото, което те освобождава. Пътят не е лесен, но има точна и ясна цел, а тя е върхът. Човек е устроен така, че когато вижда целта, не мисли за това как ще я постигне, а просто го прави. Продължава напред и нагоре. Така е и в живота. Има много препятствия по пътя, но поемеш ли веднъж към най-високата точка на твоите мечти, не трябва никога да се отказваш. Просто вървиш, спъваш се, падаш,ставаш,продължаваш…

Почти съм горе, а слънцето е изпепеляващо силно. Потен до кръста вървя по пътеката и си мисля за Сара и това, което ми беше написала. Някога бях лудо влюбен в нея и все още съм. Но нещата се промениха в мига, когато тя замина за Португалия със своите родители. Бяхме най-добри приятели и нищо не можеше да се изправи пред нас. Никога не съм й казвал, че я обичам, но тя навярно знаеше, макар да не го показваше. Съсипах се в мига, в който тя замина. Не бях себе си и нищо не можеше да я замени.

Всяка година изкачвах различни върхове точно на нейния рожден ден – пети април. И никога не се връщах с празни ръце. Винаги намирах по едно лале, което оставях вкъщи до другия пети април. Но преди няколко години просто не открих цветето и тогава осъзнах, че не цветето го няма, а тя просто нямаше да се върне повече.

Ето вече съм на върха, изтощен от пътя и малко пригладнял. Седнах на един камък и извадих сандвича, който си приготвих сутринта преди да изляза от вкъщи. Изядох го, изпих си кафето и се загледах в обширното пространство, докъдето поглед ми стигне.

Получавах много писма от нея в първите месеци откакто замина.Аз също й пишех , но те така и  не стигаха до нея. Но един ден просто осъзнах, че тези писма, които чета са старите, а нови така и нямаше. Писмото, което получих отговори на въпросите ми. Тя е създала семейство с мъжа, който обича. А някога си мислех, че аз ще съм този човек.

Един старец се приближи до мен и ме попита:

– Случайно да имате малко вода в излишък.

– Да, заповядайте- отвърнах аз и му подадох шишето, което беше наполовина празно.

– Много ви благодаря- скромно измърмори старецът, върна ми го и продължи на там за където беше тръгнал.

Прибрах го в раничката си и се запътих надолу. Пътят наобратно беше по-лесен, но не толкова приятен, защото това означаваше, че трябва да се сбогувам с всичко хубаво и истинско, което видях днес.

След около двадесет минути започна да вали. Бръкнах в чантата си и видях, че съм забравил дъждобрана. Скрих се под едно дърво и зачаках черния облак да отмине. Така беше тук в планината- времето се променя много бързо и никога нямаше точна прогноза за това какво ни очаква. Ето спря. Продължих надолу и не след дълго стигнах една хижа, от която си взех топъл чай, за да се сгрея.

Вече съм при колата, пъхнах ключа и тръгнах да се прибирам.

Спрях пред едно крайпътно заведение и реших да хапна нещо набързо. Поръчах си- боб чорба и две кюфтета на скара. Седнах на масата и зачаках.

Забелязах, че във вазата пред мен имаше три разноцветни лалета. Едното беше в жълт цвят- това може би изразяваше слънцето, което хората чакаха с нетърпение да изгрее и залезе всеки божи ден. Другото беше червено – то пък представляваше любовта, без която хората не могат да съществуват. Третото, синьо- небето, което е безкрайно и свободно. А вазата, може би никой не я беше забелязал, защото хубавите цветове на трите различни цветчета, я скриваха. Но това беше върхът, който събира в себе си трите изящества- слънце, любов и небе. Това са нещата, които сгряват моето сърце. Затова търся висотите, за да освободя себе си, не само физически, но най-вече душевно.

Поръчката ми пристигна, наядох се и продължих към вкъщи.

Две недели по-късно, на път за вкъщи, се отбих в кръчмата. Отново имаше тълпа от политици и футболисти, но овчарят го нямаше. Седнах съвсем сам и си поръчах коняк. От вътрешния джоб на сакото си изкарах един празен вестникарски лист. Взех един химикал и записах:

,, Привет Сара.

Реших да ти отговоря, за да ти разкажа за моя живот, както пожела. В момента седя в старата кръчма близо до езерото, покрай  което някога се разхождахме тук, заедно. И ти пиша това писмо. Нищо ново при мен. Болката, която изпитвах, откакто си замина, беше неописуема, но вече избледнява. Започнах работа в полицейското управление като обикновен патрулиращ полицай. Сега съм Главен инспектор и отговарям за битовата престъпност. Не съм женен и нямам деца. Любимото ми хоби, ако може да се нарече хоби или по-точно страст е планината. Там преоткривам себе си и събирам сили да продължа напред… Пазя всичките ти писма, които си ми пратила и отговорите, които аз никога не ти изпратих. Честит рожден ден! Поздрави Филип.”

Сгънах писмото и го прибрах в плика. В него сложих едно червено лале, и то не кое да е, а онова което откраднах от крайпътното заведение. Запечатах плика. Изпих още един коняк и се запътих към вкъщи.

На следващия ден отидох до пощата и изпратих писмото, като взех адреса от най-близката й приятелка тук в нашето селце.

Отговор така и недочаках…