„Оларипи, ей ме нА́,
планинарка и от мен станА́!“
„Ако не е ходенето, туризмът цена няма да има!“
Значиии…след плетките и „вихъра на танца“ с прахосмукачката или край къкрещата на котлона манджичка, имам ново увлечение! Планинарството! Как стана и аз не знам. Неусетно! Моториста си бръмчи по завоите на две гуми и се гмурка из дълбините на морското дъно, (а понеже на мен нещо ми идва малко хард да дишам с разни маркучи под тонове вода), аз въодушевено си танцувах в къщи и с кипяща кръв му се нахвърлях щом се появи, и той не се оплаква…Обаче, викам си „То хубаво го изненадвам кога с румба, кога с танго, кога с… дайчово хоро 😂😂😂, ама трябва да сменя коренно амплоато, че ще вземе да му втръсне вече „танцьорка от Копакабана“😂 Пък и нали има един лаф, че човек започва да живее, едва когато напусне зоната си на комфорт. Макар, че…с това напускане на зоната на комфорт, вече брах достатъчно страхове – то не бях „бесна мотористка“ (возеща се де…), то не бях aqua woman (жената – амфибия) и се гмурках на цели…50 сантима под морското равнище…то не беше чудо. Ама викам си – сега е време, ти сама да избереш нЕкоя дейност, която дет’ се вика хем ще ти носи удоволствие, хем ще има малко адреналин, хем ще те представи в добра спортна форма 😯 Освен това трябва да ме приближава до така лелееното дзен…баланс…хармония…нирвана и тем подобни душевни оргазми. Зеленият цвят доказано успокоява! Еле…пък такива кукумицинки на средна възраст като мен! Това е – трябва ми зелено…да се омотам цялата, белким се успокои това сърце немирно бееее…
И нали и без това водолейската ми душа, все я тегли чувството за свобода, което дава откритото пространство (и вкъщи все искам да ми е широко и просторно, без много мебели), реших че планината е моята печеливша комбинация – хем зелена (за неспокойният ми дух) хем – открит простор до където погледа ти стига. АЗ, небето и земята!
Аз и преди това си се разхождах из паркове, горички и Витошки алеи, ама сега така да се каже се заех малко по-PROFESSIONAL 😉. Обувки – имах! Може да съм лаик, ама отдавна знаех, че за горските пътечки си трябва солидна обувка, а не танцови пантофки. Та, от финно „па дьо дьо“ – рЕзко преминах в стабилна планинарска стъпка. Щеки, дъждобрани, гети, очила и планинарски кърпи около врата – всичко прилежно събрано в раницата и… голям хъс, голямо чудо. Често съм си се представяла как тичам рано сутрин в парка…няколко километра, досущ като по филмите, дето тичат 10 км, къпят се, правят 10-степенна закуска като за Великден, пият кафе, изчитат вестниците и накрая тръгват за работа в …7 часа сутринта!!!??? 😂 (как го правят тоя номер, още не мога да разгадая, макар, че няколко пъти ставах в 4,30 и едва сколасвах с 15 минутна йога, душ, половинчасово пиене на кафе и изгризване на половин бисквита и пак излизах на бегом за работа почти закъсняваща) И понеже не мога да тичам в парка, защото ме е страх от големи кучета и…разни онанисти бродещи из парковите алеи, сметнах, че в планината е къде, къде по-безопасно. В горите – красота, зайчета, сърнички, катерички и хората – планинари, са добри, обичат природата, птичките, пчеличките и са оставили злобата и нервите в града. Блажени са незнающите! Как пък не ми мина през акъла, че в горите тилилейски освен катерички, сърнички и еленчета, бродят и …мечки, глигани, лисици, койоти… а, за змийчоците даже няма да споменавам. Няма да се отплесвам в спомени за изкачването на „малките връхчета“ (не, че някои от тях, не ме изпотиха доволно), но приемам за свой крайъгълен камък изкачването ми на Белмекен. Три приятелки, пълни раници с храна…малки бутилчици с вино и ракия 😜….е как няма да го качим бее…
Майко мила, то голяма красота! Даже не мога да опиша. Рила и Родопите се гледат, а ти …трохичка… сред тези великани. Белмекен е заоблен като сочна женска гръд по монокини събираща слънчеви лъчи на плажа. Обачеее… не е истина колко ми беше трудно!!! Голямо драпане се оказа. Гледаш – бѝло – аха това да е върха, а след него друго, и друго, и …имах чувството, че тоя връх Белмекен си играе с мен на гоненица и се мести, и мести…направо имах чувството, че пеша до Странджа стигнах. Изпихме ракията и виното…мимоходом по пътя… за живец 🙄. Като се разлееше по гърлото ми чистата дюлева ракийка, аха си мислех, че два Белмекена даже ще мина…и така до след десет крачки… по баира. Как ми пареха мускулите…не мога да опиша, но имах чувството, че за два-три часа съм оформила бедра като на Ивет Лалова. Ама, не само краката. Нали и с щеки драпам …та и ръцете ми се оформиха и стегнаха като на фотомодел на потници! Корема ми се залепи за гърба като на практикуваща хатха йога. Потях се като Роки Балбоа по време на тренировка за мача с Аполо Крийд. Мани, мани…😢😰😥 Едвам стигнах до върха…едвам… обаче удовлетворението е неописуемо! Пък и къде другаде, може едновременно да тренираш, да набиваш сандвичи, да пиеш вино и ракия и не само, че не се напиваш, ами и слизаш от върха с изваяна фигура като на Наоми Кембъл, а??? И така качихме върха, но…трябва и да се слезе от там. Не, че е задължително, но още не сме екипирани за пребиваване в планината. Така, че варианта беше или да спим на открита поляна под звездите и изложени на брулещ вятър като, че сме на Еверест на последния базов лагер, без палатки …или трябваше да слезем някак си до паркинга на язовира и да се доберем до колата. Поради бавното ни темпо на качване, хората вече бяха слезли и …Именно тогава, на слизане от върха ме хвана шубето. В планината, изпразнена от хорското присъствие, сякаш настъпваше времето на животните, да се размърдат на спокойствие. И като истинска начинаеща планинарка, попиваща съвети от по-опитните (понеже се бях набутала в къде, що има планинарски групи в фейса) , научих, че е разумно да „извесяваме“ с шум горските обитатели, за да не се окажем очи в очи с някой от тях. Трябваше ни звънче… закачено на раниците. Но едната приятелка малко се беше попрестарала и взела от неделния пазар на Долни Богров – не звънченце… ами ЧАН!!! Е, няма как някой обитател на гората да не ни чуе! Друг е въпроса, че срещайки хора, те озадачено ни гледаха… може би защото, чувайки подрънкващия ЧАН, са очаквали да срещнат…стадо. Не, че не бяхме баш като стадо заблудени овчици 😂, ама хората-планинари, нали са добри души, сърце не им дава сигурно да ни го кажат. И така, на слизане коленете почнаха да пукат и болят, но мърдащия от време на време клек около нас, ни действаше като обезболяващо и хукнахме надолу, силно огласящи планината с чановия звън. Последните 200 метра ги взехме по чорапи (не, защото краката ни бяха в пришки, а за да се… заземим със земята😂, йогите казват, че е много полезно), а на паркинга десетина мотористи, ни изгледаха със смесица от страхопочитание и недоумение, виждайки ни как притърчаме по последния склон и свличайки се на земята до колата… да си обуваме обувките!!!??? (вместо обратното).
Ох… току що станах планинарка, както се казва, а колко премеждия до сега… Не искам да си представям какво ме чака като премина на следващото ниво.
Друг път, тръгвайки по маршрут към поредния връх, се оказа, че вървим по следите (разбирай акитата) на малко мече, досущ като северноамерикански трапери. Естествено, аз не съм такъв зоолог, че да разпозная животното по неговите ексременти, затова предвидливо снимах… акото. След два дни, потърсих съвет в една група пълна със истински, печени планинари, като постнах снимката и попитах кое животно, ака такива акита. Всички бяха единодушни, но се оказа, че не знам как се снимат такива акита???!!! А именно, трябвало е, да снимам обувката си, стъпила… до акото… за мащаб. След като уточнихме размера, от групата ме убедиха, че е било малко мече…ноо… баба му е била наблизо.🙄🙄🙄 Разбира се, по времето когато „преследвахме“ акото“ още не знаехме нито за мечето, нито за баба му, обаче начинаещата ми планинарска интуиция, явно ми е вродена и усещах, че не ни е там мястото. Отначало упорито, се успокоявахме, че „акито“ с боровинки е на заек…и продължавахме по „маркираният“ маршрут…докато не се усетихме, че зайците – боровинки – не ядат! Зарязахме и връх, и пътеки, и све, и в нервен тръст се спуснахме, оглеждайки се и ослушвайки се за мечки, глигани, триглави змейове и изобщо всякакви кръвожадни твари.
След този случай, малко ми се охлади ентусиазма, но катеренето на баири ми е навлязло под кожата вече. Сънувах как качвам Мальовица. Ей… много искам да я видя… ама го отложихме за лятото, че много зъбата и стръмна. Не, че не сънувам и как се катеря по скалите с репели, седалки, фератници и други алпинистки джаджи (ама, какви термини знам само, а?😜) .. Нищо чудно да взема да изненадам Моториста с някой курс по скално катерене, с което ще изненадам… и себе си 😂🤣😂