– Ще се видим ли тези дни?
– Не знам, сигурно не.
Ръцете ми треперят винаги щом трябва да му задам подобен въпрос, пулсът ми се учестява и дишането ми става трудно. Рязко скачам от леглото, захвърлям телефона и започвам да оправям раницата си за прдстоящият преход. Докато прилежно слагам резервни дрехи се сещам за онзи път преди три години, когато рано сутринта гледахме Пирин в розовото му очарование. Спомням си как времето в нас беше по-хладно от времето навън, как ми разби сърцето на връх Тодорка и как го събирах през целият път до София. Сега ме очакват три дни по маршрута Рибарица – Ехо – Козя стена – Беклемето, в късен септември, с малко тъга.
Времето ме плаши. На тръгване от Рибарица си взехме мекици и предупреждение за жълт код, сега ми се иска да се върна долу и да си остана с мекиците. Почти сме до хижа Ехо, в смесица от вятър, мъгла и дъжд сме и хващаме подсечната пътека. Няма 12 на обяд, но няма как да не изпием по една ракия с хижарите и други премръзнали като нас. Една част от мен иска да остане тук, на топло, с тези мили хора, другата знае, че трябва да продължи. Не след дълго се отправяме към х. Козя стена и ето в тези часове няколко пъти благодаря, че съм жива. Ах, този тъй бурен вятър, но щом разсее мъглата – дъхът ни спира и стоим в безвремието, и разбираме защо сме тръгнали, и щом тръгнем пак всеки се бори със собствените се ветрове. Стигаме привечер. Оказва се, че почти всички са отменили резервациите си заради лошото време. Сега сме само ние – тримата ентусиасти, четири прилично изглеждащи момчета от Русе и една много сладка двойка. Навън става все по-зле. Палят печката в механата, събираме масите, вадят се едни ракии и сладка от люти чушки, карти и се смеем. Дълго се смеем. Наблюдавам двойката от страни и се усмихвам.. ние съвсем не сме им нужни. Трябваше да ти кажа къде отивам.
На сутринта няма спомен от бурята. Закусваме дружно на терасата, прозяваме се с котката, слушаме китари и запечатвам този момент завинаги. Слънцето ни гали по лицата и понякога това е досатъчно, за да си щастлив. Така се радвам, че днес Балкана ще ни позовли да му се насладим спокойно..а аз все бързам. Дори на Козя стена все чувам зад мен..
– За къде бързаш?
– Внимавай!
Внимавам, наистина внимавам. Само, че сега разбирам за къде вечно бързам. Бързам да не те изпусна, бързам да намеря обхват, сигнал, връзка.. Бързам за Ботев, за Вихрен, за Тодорка, бързам да не ти изпусна темпото.. бързам. Минала съм толкова много километри, за да си отговоря на въпроса дали ни чака общ връх ? “ Сигурно не“.
В последните дни на септември, в края на Беклемето.. имам охват, но за първи път не бързам да чуя.