Трийсет хиляди шестстотин осемдесет и два метра. Това е общата височина на върховете в живота ми.

Харесва ми да си повтарям това число. Харесва ми то да се променя и да се старая да запомня новото число. Напомня ми, че не трябва да спирам. Спра ли, значи съм мъртъв.

Не съм катерач. Започнах да се катеря някъде след развода. По-точно, след като казах на малката ми Мая, че ще направя всичко възможно да я виждам честичко. След като ѝ обещах, че ще отидем лятото на планина. Само двамата. Най-лошото нещо е да обещаеш нещо на дете и да не го изпълниш.

Така започна всичко. Защо избрах да качвам върхове? Още помня снимката на баща ми в гаража. Там той върви с приятели по пътя за Матерхорн. Помня как стоях под снимката и взирах погледа си във фигурата му. Толкова далечна и гигантска. Имах нужда дъщеря ми да гледа мен със същата гордост. Надявах се, че тя ще сложи снимката на тати от някой връх някъде до легълцето си. Исках когато сутрин отваря сънени очички, да вижда победителя, а не неудачника, който я остави да си отиде заедно с мама.

Не разбрах обаче кога катеренето изгуби първоначалната си роля и постепенно се превърна в бягство. Върховете се трупаха. А аз не се чувствах по-достоен баща. Трябваше да катеря още и още, за да се докажа. Но вместо да вдигна слушалката, аз се прибирах с още един връх в джоба. И всеки път си казвах „Другия път.“ Минаха три години, без да се обадя, а аз продължавам да си казвам „Другия път“. Да излъжа дете беше лесно. Но да лъжа себе си се оказа още по-лесно.

Сега вървя към поредния връх. Поглеждам часовника на ръката ми. Остава ми още час до горе. Максимум час и петнайсет минути.

Пътят е осеян с туристи. Плътно зад мен върви младо семейство с две деца. Едното от тях държи баща си за ръка. Ръцете му са малко по-големи от тези на Мая. Веднъж, докато бяхме на село, до нас долетя едно орехче. Баба ѝ каза, че се казвало така. После видяхме в интернет, че това са най-малките птичета. Мая протегна бавно ръка към парапета, където беше кацнало орехчето. То не се изплаши. Напротив, кацна в ръката ѝ. Още помня погледа в очите ѝ. Сякаш беше уловила падаща звезда. Тогава ръката на Мая беше точно колкото това орехче. Точно толкова трябва да бъде голяма една детска ръчичка.

Гледам само напред в краката си. Не се оглеждам наоколо. Виждам само камъни. От време на време се препъвам в тях. Това само ми помага да вървя по-усърдно. Представям си, че съм Гъливер, а те са огромни морени, които трополят в краката ми. Опитват се да ме съборят. Да ме надвият. Взимам поредния завой. Оп, тук един камък се клати под крака ми. Успешно премятам другия си крак напред, за да потърся опора. В такива моменти си представям, че Мая ме вижда. Пляска, защото тати успя да прескочи ямката. Киска се.

Поглеждам към часовника. Още 15 минути и съм там. Зад поредния завой се открива малка хижа. Сигурен знак, че наближавам върха. Знам, че гледката назад е хубава. Просто предпочитам да ѝ се насладя от горе. Когато съм победил. Да я вдишам цялата накуп. Да я изпия с очи.

Виждам единствената пейка пред хижата. Заета е, затова изчаквам подпрян отстрани. След пет минути игра на индиански поглед от моя страна бащата става и започва да прибира канчетата на всички в раницата си. Тръгват си. Като едно хубаво голямо семейство.

Сядам на пейката. Изваждам сандвича с прошуто и го нападам. Поглъщам големи залъци, за да свърши бързо. А междувременно съм втренчил поглед във върха. Да не би да избяга.

Край мен минава момичешка компания. В ръцете си държат стръкчета незабравки. Ще ми се да подаря цяла градина незабравки на Мая. Страхувам се, че следващия път, когато ме види, може да не ме познае.

Трийсет хиляди шестстотин осемдесет и два метра. Продължавам да повтарям наум като мантра.

Поглеждам към върха срещу мен и правя бърза преценка. Има-няма стотина метра. Приключвам със сандвича също толкова бързо. Времето е ценно и е хубаво до половин час да съм тръгнал надолу. Вадя канчето и термоса от раницата си. С отмерени резки движения отварям и наливам от горещия джинджифилов чай. Отпивам, но течността попарва вътрешностите ми. Оставям термоса настрани и започвам да чакам търпеливо. Мога да си позволя още десет минути почивка тук.

На входа на хижата се появява хижарят. Външният вид не издава годините му. Трябва да е на около седемдесет. Лицето му обаче е пощадено от камшика на времето. Хората, които прекарват живота си в планината, изглеждат с минимум десет години по-млади. А този сигурно е бил хижар през целия си живот. Личи си, че на младини е бил красив. Има осанката на благороден елен и лицето на старите британски актьор. Ричард Бъртън може би. Такава класическа красота вече не се среща. Вижда, че съм единственият, седнал на масичката, и тръгва към мен.

  • Да ви донеса менюто? – пита ме еленът с лице на Ричард Бъртън.
  • Не, благодаря. Аз съм само за малко.
  • Да. Добре. Нещо против да седна? Да си почина малко.

Всъщност, нямам абсолютно нищо против. Старецът ми изглежда симпатичен. Сигурно не си говори с много хора. Самотна професия е неговата. А и не ми се струва, че би ме натоварил.

  • Разбира се. Заповядайте. Само да си мръдна раницата.

Говорим си дребни приказки, докато чакам чаят ми да изстине. Пита ме дали имам семейство, откъде съм, често ли качвам планини. Приятно ми е. Знам, че ме пита, защото наистина се интересува. Освен това в планината и повърхностните разговори са истински.

  • А вие? – питам го аз – Сигурно този връх сте го качвал стотици пъти.
  • Ами, не. – смее се хижарят. – Никога.

Изважда една ябълка от джоба си и започва да я бели с ръждясало ножче. Има нещо хипнотизиращо в начина, по който го прави. Толкова красиво движение не съм виждал отдавна. Сякаш не бели, а оставя ножа да съблече кората. Образува красиви спираловидни обелки, които оставя на масата пред себе си. Като прилежен ученик.

  • Защо? Вие сте толкова близо. Под самия връх. Виждате го всеки ден. – питам го.
  • Знаете ли, много хора минават покрай мен. Качват се до горе. Огледат се. Снимат се и бързат да си ходят. После се хвалят „качих тоя и тоя връх“. По новините чувате ли ги какво казват: „Еди-кой-си покори връх Еверест“. А той, върхът, просто ни оставя да се покатерим върху него. За него нямат значение тия неща. Нито снимките, нито забитите знаменца. Той е тук сега и ще остане много след нас. А ние сме мравки, които са забравили, че са мравки. Затова по- ми е хубаво да гледам от тук – точно под върха. За да ми напомня.

Стоя там и го слушам. Този човек, който само с няколко думи успява да забие своето знаменце дълбоко в сърцето ми. Без да знам защо. Човек, който няма стремежи за катерене в корпоративните среди на стъклени бизнес сгради. Не търси внимание. Не брои. Той просто си бели ябълката, реже парченце след парченце и яде. Той яде, а на мен ми присяда. Обръщам се за първи път и поглеждам наоколо. Надолу – море от зелено. И сред морето – лицето на дъщеря ми. Ето ей там са очите ѝ. Където са онези скали. Падналото дърво там е нослето ѝ. А онази полянка е усмивката ѝ. Сърцето ме стяга. А уж тук е най-чистият въздух.

  • Аз да ви оставям – хижарят стана и се протегна – Че хората ме чакат. Ако нещо – нали, знаете къде съм. Айде, жив и здрав.
  • Жив и здрав. – отвърнах и останах на мястото си.

Отнякъде лъха на мащерка. Ароматът милва лицето ми, завърта се около мен като опитомена лисица и отлита. Чувам далечните чамове на стадо овце. Усещам слънчевите лъчи върху кожата си. Протягам ръка напред, към зеленото море. Вятърът довява една калинка. Тя се залепва на кожата ми и започва да се катери бавно нагоре към пръстите ми. Стига върха на показалеца ми и започва да се върти в кръг на едно място. Моят пръст е нейният връх. Изведнъж разтваря малките си черупчести крилца. Полита към зеленото море пред мен. Към лицето на дъщеря ми.

Поглеждам към телефона ми. Изминал съм малко над четири километра. Затварям приложението. Натискам бутона с контакти и започвам да скролвам надолу. Надолу, надолу, надолу. Спирам. Натискам. Задържам. Вслушвам се. Чакам. Спирам да дишам.

  • Ало. – поемам първата си истинска глътка въздух на този свят от много време. – Здрасти, Майче. Здравей, мойто момиче.

Трийсет хиляди шестстотин осемдесет и два метра. Така си и останаха.

Мислех, че когато спра да броя, сигурно съм си отишъл от този свят.

Не знаех, че животът ми ще започне наново.

Само на сто метра от върха.