Откъм гърба ни се усети промяна. Сякаш внезапно всичко потъна в тишина. Пълна тишина, която лазеше като вакуум към нас. Погледнах нагоре по неволен инстинкт и съзрях колко ярко се очертават контурите на небето. Ясно безупречно небе, което изглеждаше същевременно непознато. Ако имаше звезди, нямаше да разпозная нито една, при все че ги бях наблюдавал години наред в същото разположение над себе си в местността. Настани се тишина между земята и върховете на дърветата, плътна и жива, сякаш се прокрадваше от езерата на Рила към нас същество, направено от безброй притаени звуци. Погледнах към Матей и видях, че гледаше към небето също, докато пропускаше край себе си обезпокоителната тишина. Усетих, че неволно съм стиснал челюстта си. В рязък миг, по-къс от всичко, което съм измервал някога, тишината свърши. Настъпи бучене. Отначало слабо, но плътно, подобно на далечен влак, невъзможен в планината, то се плъзна по земята. Идваше към нас отнякъде, неопределено и сигурно. Инстинктивно и двамата останахме на място и се приближихме един до друг. Две житни снопчета на произвола на останалата без вятър природа. Бученето се усилваше, глухо, но жадно за нашия слух. Усетих мокра и непривична миризма. Щом я усетих, се досетих какво предстои. Обгърна ни бяла тежка мъгла, стовари се върху нас и затисна всичко наоколо.
Когато видим мъгла отдалеч, обикновено ни пронизва неприязън и хлад, инстиктивно усещаме студенина. Но мъглата е и друга, като живо създание – разбрах го, когато потънахме в нея целите. Накара ни да затворим мигновено очи, неспособни да ги държим отворени. Останалите сетива се впрегнаха до опън. Приклекнахме ниско долу на земята и не говорехме. Мъглата течеше по нас като река, направена от стар въздух. Нито въздух, нито вода. Заливаше ни, прескачаше ни и продължаваше на нови плътни вълни, които сигурно се утаяваха някъде много далеч. Вдишвахме плитко и усещахме влагата в гърлата и ноздрите си. Беше тежка и зловеща. Представях си как дишат кошутите тази влага.
С Матей седяхме приклекнали на сантиметри разстояние, без да се виждаме, а умът на всеки работеше посвоему. Аз знаех тайна, която той не знаеше и тя изплува дълбоко от гръдния ми кош, избутана от миризмата наоколо. Присламчи се бавно на езика ми и натрапчиво зачака. Изплаших се, че ми се прииска така внезапно да я разкрия. Изплаших се и, че може да не успея да му я призная, защото такава решителност обичайно ме сполита за кратко. Ако не действам веднага, после се отдръпва. Спомних си ненадейно как майка ми сплиташе плитка на сестра ми преди едно тържество за нова година, а на масата стоеше купа с недокоснати сладкиши, очакващи с хората новото начало. Годината сигурно е била 1994, а майка ми и до днес приготвя същите в края на всеки декември, но косата на сестра ми отдавна не става за плитка. В целия хол висяха станиолови блестящи ресни от украса. Не зная какво е мислил Матей посред мъгливия ни затвор. Изведнъж го чух да подсвирква. Бавно, уверено и отчетливо, накъсано свирукане, което ми даваше сигнал в непрогледната белота. Свързах го в мелодия и я разпознах. Засмях се на глас, той също и продължи от време на време да подсвирква. Държах клепачите си затворени, защото мъглата лютеше на очите ми до сълзи, заедно с решението, което бях взел.
Така постояхме минути, четвърт час, един до друг, без да се виждаме. Уповаваше ни вярата в планината. В някакъв миг ноздрите ни доловиха различен въздух. Мъглата си отиваше. Изтече и отиде към следващата падина, надолу, надолу под езерата, остави лицата ни мокри, а гърдите – полупразни.
На връщане, слизайки към хижата, не говорехме почти. Нямахме нужда да рушим късната тишина с приказки за нещо, над което нямахме нито власт, нито знание.
В хижата вечеряхме в стаята. Матей бе много мълчалив, сякаш предусещаше, че ме мъчи неизказаното. Отлагах в себе си да отпочна с минута, после със следваща, както се отлага всичко, което дълбоко знаем, че е незаобиколимо. Водех беззвучен монолог с уплаха си наум, смълчан на глас пред приятеля си. Помня, че проронвах някоя нефела дума за незначителни моменти от предстоящия ни неделен преход. Тогава, дъвчейки с мъка под тежестта на похлупилата ме тайна, чух как Матей рече:
– Иване. С Ирина имаме връзка.
Между моето име и второто изречение нямаше пауза. Но бяха две отделни изречения, две отделни части, които изречени заедно, правеха внезапен, неизмерим с нищо вододел. Сандвичът беше от ръжен хляб със сеждамер. Ирина приготви храната ни сутринта. Обичаше черен киевски хляб, с напукана набрашнена коричка, която оставя лека следа по върховете на пръстите. Пръхкаво брашно и силен аромат от зърната кориандър. Казваше, че когато схруска такова зрънце, по небцето ѝ полепя вкус на изпечена земя. Дъвчеше хляба бавно и никога не отхапваше от резена, първо чупеше малки залци. Свикнах да гледам как хлябът минава през пръстите ѝ. Усетих плътно вкуса на хапката между зъбите си, омотана в слюнката ми, стократно по-сладък, кисел и пълен вкус от подезерната мъгла. Сдъвках, преглътнах. Хлябът помилва гърлото ми.
Матей не гледаше към мен. Усетил мълчанието и липсата на отпор, той не можеше да ме погледне. След минута се затресе и заплака, с тих и звучен глас, така равномерно и бавно, както беше подсвирквал преди два часа. Станах и излязох, извървях тъмното на етажа и се озовах извън сградата, а навън вятърът ме блъсна към стената на хижата и обгърна голия ми врат. Без да вали истински, беше безбрежно мокро. Студената влага капеше от боровете и проникваше пак към недрата им и към костите на всички топлокръвни горски създания. Стигаше и до лепкавите кожи на спотаените дъждовници и ги събуждаше в леговищата им за нощните им дирения. Звездният шум над мен умираше.
На сутринта потеглихме. Никой не говореше на другия. Беше мрачно и сивкаво, но не зная каква миризма се носеше наоколо в утринната планина. Обонянието ми беше изчезнало, долавях само нежното ухание от ъгълчето зад ухото на жена ми. Боровете лепнеха от снощната мъгла, а живите същества ни избягваха.
Иван и Ирина бяхме твърде прозаични един за друг. Трябваше да се намери някой с по-силно библейско име, за да ни раздели, както се полага. Наблюдавах широкия гръб на най-добрия си приятел в оранжевото яке, докато слизахме. Прошарената му коса на тила се виждаше под шапката. Вятърът минаваше наоколо, слаб, необезпокояван, докосваше стволовете на дърветата и ни затваряше в невидима елипса. Механичните движения на щеките оставяха леко ехтене в тишината, когато удареха груба повърхност. Чуваха се само стъпки и щеки. Представях си съсредоточеното лице на Матей с тъмните очи. Нито една сцена от детството ни не можа да изплува в момента. Не чувствах ревност, нито безсилие, а изтръпване. Леко облекчение пъплеше по раменете към гръбнака ми, под самара, под дрехите, под потната ми кожа, вливаше се в плътта ми и се усукваше около мускулите. То съществуваше заедно с притъпеното ми предусещане за един предел, който отдавна трябваше да бъде минат. Опитах да се съсредоточа в гората, гледах гледки, които нямаше да се повторят. Потулих очите си и спрях за миг, за да опитам да мисля. Зад гърба ми планината се беше събудила и трескаво се протягаше.
Не забравих тайната, която исках да разкрия на Матей в онази вечер, след бялата мъгла, но никога не му я казах. Тя се превърна в див здравец. Оставих я да вирее на воля в ума ми, да пусне корени надолу към сърцето и да го вплете здраво и страшно, за да оживее там.