Сутрешното слънце осветяваше постройката на върха на планината. Тя представляваше малка хижа с дървен покрив и огромни прозорци на всяка стена, само с две скромни помещения – малко по-голяма дневна/спалня със спретнат кухненски ъгъл, бюро с компютър до един от прозорците и единично легло с мека шарена завивка до другия, и малка баня с тоалетна. Всеки от прозорците разкриваше невероятни гледки на бял блестящ сняг по далечни върхове и стръмни пропасти, докъдето поглед стига.
На бюрото пред компютъра седеше дребна жена на средна възраст, с късо подстригана коса, облечена с лек вълнен пуловер в червено и черен клин, с раирани вълнени чорапи. Вниманието ѝ бе съсредоточено в екрана. В момента беше на етап подбиране на образите. Изтриваше едни, запазваше други. Към някои се връщаше отново с удоволствие, други я караха да потръпва. Избираше тези, които я караха да изпитва радост, щастие, еуфория, сладко-горчиво нетърпение, като това да чакаш любим човек или пък сластна тъга, когато някой ти липсва, вълнение от нещо неизвестно и леко страшно, но и много интересно… а тези, които я изпълваха със силен страх или безпокойство, изтриваше. Ровенето в сънищата винаги я поглъщаше. Въпреки, че го правеше от много години, тя не разви безразличие –винаги успяваше да изпита емоция от сънищата, макар и тези да не бяха нейни. Може би затова бе толкова добра в работата си. Накрая нареждаше образите в свързана и смислена история, като премахваше алогизмите, характерни за сънищата, но запазваше усещането за друг истински свят, в който човек може да живее също толкова удобно и щастливо, колкото и в реалния.
Нейната работа беше редактор на сънища. Създаваше живот, който хората щяха да сънуват, докато прекарат няколко десетки години в криосън, за да се разреши проблема с пренаселената планета.
Проблемът с прекомерното население на Земята и недостатъчните хранителни ресурси стана много належащ през втората половина на 21 век. Всякакви опити за регулиране на раждаемостта, дори и няколко световни пандемии не успяха да разредят човешкото население до степен, която да даде възможност на всички да живеят щастливо и в относително благоденствие. Хората бяха прекалено много, навсякъде по света. Криосънят се появи като едно разрешение. Приспиваните бяха доброволци – сравнително млади хора, които или бяха загубили любим човек, или не виждаха някаква надежда в настоящето и се надяваха в бъдеще да има повече място за тях в света. Планът беше да ги разбудят след 100 години, когато се очакваше да се смени едно поколение и благодарение на настоящия контрол на раждаемостта броят на населението да е намалял достатъчно, да им даде възможност за един нормален живот.
Сънищата бяха важни, защото имаха ролята да запазят разсъдъка на сънуващия. След събуждането на първите хора, прекарали няколко години в криосън, медиците установиха с огромно разочарование, че макар и органите и тялото да възстановява функциите си, не може да се каже същото за мозъка. Събудените бяха объркани и не можеха да говорят нормално, често имаха амнезия и макар телата има да бяха здрави, дни или дори часове състоянието им се влошаваше критично и те изпадаха в кома, с потвърдена мозъчна смърт.
Докато тя, изследователката на сънища, в пристъп на гениално вдъхновение, не предложи да опитат да запазят мозъка активен чрез продължителен сън, в който сънуващият изживяваше отражение на истинския му живот, но и в който можеше да изпита неща, за които само е мечтал, докато дойде момента на събуждането му.
Тя обожаваше работата си. Сънищата и тяхното място в човешкия живот я вълнуваха още от дете. Като учен започна да изследва връзката на сънищата с менталното здраве на хората. Експерименти с прекъсване на съня показваха, че здравето на хора, на които не им се дава възможност да сънуват, бързо започва да страда. Затова не ѝ беше трудно да направи връзката между необходимостта от тази мозъчна активност и първоначалните лоши резултати от криосъня. И се оказа права. Първите замразени с опцията продължителен сън се събуждаха с нормална мозъчна активност и можеха да се върнат към живота след кратка рехабилитация и с напълно възстановени умения.
Това беше преди много години – десетки години. Сега тя бе най-виртуозният професионалист в сътворяването на тези персонализирани сън-реалности и продължаваше да работи с неотслабващ ентусиазъм. За да бъде успешен процесът, доброволецът, който щеше да възползва от криосъня, записваше сънищата си в продължение на година и също така му се даваше възможност да опише животът си така, както си го е представял в мечтите си. Тя преглеждаше всичко – обработваше сънищата с помощта на софтуер, после идваше наистина творческата част, в която на фона на неговия личен съновен свят изграждаше един щастлив и пълноценен живот, в който интегрираше мечтите му. Тъй като сънят щеше да бъде истинския му дом за дълго време, той трябваше да има всичко – уют, топлина, сигурност, но и ведрост и усещане за приключение. Благодарение на дългогодишния си опит и познаване на човешката психика, достъпа до личните сънища и способността да чете между редовете, тя често можеше да отгатне кои са истинските съкровени желания на хората и да сътвори свят, в който животът няма да е скучен и предвидим, но и ще ги направи по-щастливи, отколкото са си представяли.
Уединението на планинския връх беше невероятния бонус на нейното положение и признание. Тя имаше нужда от тази тишина и красота, където да твори на спокойствие. За огромната част на хората по света нейната самотна къщурка далеч от други хора бе невероятен лукс.
Тя бе родена през петдесетте години на 21 век и във всеки един момента от живота си бе заобиколена от хора, освен когато трябваше да отиде до тоалетната. Имаше една сестра – нейното беше последното поколение, когато се позволяваше семейство с две деца. Цялото семейство деляха жилище, голямо колкото настоящата ѝ къща. Когато отиваше на училище, още от вратата се вливаше в тълпа хора. В училище имаше на разположение чин с големината на поднос за хранене. Всички растяха, свикнали да свиват лакти и да делят малко пространство, навсякъде. Метрото беше винаги натъпкано до краен предел, дори и в късните часове – хората работеха на всякакви смени, да използват максимално наличните ресурси като офиси, транспорт и места за хранене. Често дори многото пари не бяха достатъчни, за да промениш съществено жребия си. Единственото, което можеше да гарантира лично пространство и достъп до повече ресурси, беше решаването на проблема с пренаселената планета. Когато тя успя да застане в редиците на хората, които работеха по това решение, най-сетне постепенно се откъсна от вечната тълпа.
Тази планинска хижа, в която се ширеше сама, представляваше символ на върха на кариерата ѝ и безценно пространство, където можеше да дава най-доброто от себе си, за да продължава. Знаеше, че далеч не са решили проблема и трябва да се работи и други посоки, да се търсят още начини за разреждане на хората. Космически програми, колонизиране на далечни планети… но всичко това щеше да отнеме век поне. И да мечтае за това, няма смисъл, вече правеше каквото може.
Продължи работата си цял ден с отлична концентрация и успя да завърши поредния „сън“. Сигурна бе, че е създала шедьовър. По залез слънце затвори компютъра, наля си чаша чай с коняк и седна пред прозореца със свити под тялото крака, за да се наслади на великолепието на цветовете и снега, който отразяваше огъня в небето.
Неочаквано чу свистящ шум и от небето се спусна голям кръгъл кораб. Приличаше на летяща чиния, точно както ги рисуваха по комиксите или в старите филми. Тя гледаше зашеметена и абсолютно вцепенена. Трябваше ли да бяга? Да сигнализира на някого? Но докато се опитваше да вземе решение, изведнъж я обзе усещане за спокойствие и ведро очакване. Реши на първо време да се приближи и да разгледа изумителното космическо тяло. До вратата ѝ имаше само няколко крачки, и докато ги направи, като пътем се наметна с пухената парка и обу ботуши, при чинията също имаше раздвижване. В предната част, точно срещу входната врата на къщата се отвори нещо като люк и надолу се спусна механична стълба. По нея слизаше хуманоидно същество, подобно на човек, но по-високо, облечено в сребрист прилепнал костюм. Беше красиво и грациозно и с няколко леки стъпки застана пред нея. Имаше лице с големи тъмни очи и нещо, което приличаше на нос и уста. Когато съществото се застана пред нея с отпуснати ръце и леко разтворени длани (Има ръце? Пръсти? Хуманоид? И диша въздуха без скафандър? Гравитацията не го притеснява? Толкова много въпроси!), тя по-скоро усети, отколкото чу послание, непосредствено в главата си. Това беше поздрав. Явно съществото успяваше да комуникира с нея телепатично! Думите в главата ѝ продължаваха – „Ние идваме с мир и ти си първото човешко същество, с което решихме да осъществи връзка. Отдавна наблюдаваме вашата планета. Идваме да помогнем на човечеството да продължи своето развитие. Ще ви предложим технологиите да откриете нови домове в голямата вселена и ще ви помогнем да ги опитомите. Ти ще бъдеш нашия посредник и мисионер в този нов за вашата цивилизация път…“
***
Сред редицата с капсули за криосън имаше една, която беше в различен цвят от останалите. Освен че бе яркочервена, тя също бе единствената, която съдържаше възрастна жена, за разлика от останалите. В тази капсула спеше изследователката, която направи криосъня възможен за хората и им даде възможност да спечелят малко време в борбата за повече място под слънцето за всеки.
След откритието си тя работеше усилено ден след ден, като предаваше знанията си на десетки ученици и вдъхваше спокойствие и увереност в доброволците, избрали да влязат в крио капсулите. Докато не се разболя. Въпреки протестите ѝ, колегите настояха да я приспят, докато болестта бе още в начален стадий, за да дочака разработването на лечение. Нейната визия и познания бяха прекалено ценни, за да я оставят да угасне.
И тя изживяваше своя сън-мечта, сътворен в нейния стил от учениците ѝ, с най-лелеяните ѝ и несподелени на глас мечти, втъкани в него…