Ноа се събуди през нощта с ясната мисъл, че днес ще взриви хижата. В тъмнината той се промъкваше на пръсти към вратата.
– Напаст! И тука са плъзнали – измънка под носа си, докато прескачаше две спящи момичета, проснали се в чувалите си пред тоалетната.
Препъна се в чифт крака в преддверието. Почти падна върху съседното на краката тяло и си изгуби пантофа. Едва се сдържа да не изпсува на глас и да събуди цялата спяща по земята сбирщина.
Минути по-късно студеният нощен въздух навън отмиваше полепналите по лицето му миризми, шумове и дихания на претъпканата постройка. Беше прошарен, брадата му стърчеше във всички посоки и приличаше на човек, който се е изправял многократно пред пълен склад с бърбън, купчини тютюн и тълпа разярени жени, измъквайки се без драскотина. Сивите очи бяха фиксирани върху Иглата. Иглата беше обвита в пълен мрак, но той идеално знаеше къде точно стърчи с отвесните си скални ръбове. Хижарят я гледаше от каменната пейка вече близо 20 години.
Постепенно тъмнината побеля. От нея изплуваха призрачните силуети на палатките по поляната. Неприятният звук на отварящи се един след друг ципове бързо развали настроението на Ноа.
– Все едно са ми дошли на фестивал. Е, веселбата ще е страхотна – измърмори той.
Зад гърба му старата хижа също се пробуждаше. Входната врата се тресна страховито. Значи е станала – изрядно изглеждаща, както винаги. Ноа се чудеше какви ли химични реакции протичат в дребното й тяло, за да успява да генерира толкова много енергия. Мислеше, че е родена да бъде могъщо оръжие на системата. Обичаше да си я представя като войник с неработеща мозъчна амигдала, непознаващ страха, тичащ през джунглата с пълно бойно снаряжение. Като същински малък безкомпромисен екзекутор, миг преди да замахне с огромния си меч. Вината не беше нейна. Негова беше. Негова и на Били Звездата, разбира се. Ама сега нали никой нищо лошо нямаше право да казва за Били Звездата.
Цяла седмица му беше адски сърдита, задето се беше заврял в мазето и почти не излизаше оттам. А вчера направо побесня, като й каза, че ще взриви хижата. И то, въпреки че й обясни най-надлежно, че никой няма да пострада и ще издебне всички да отидат да гледат фойерверките на далечната поляна и чак тогава ще го направи. Тъкмо да видят всички края на огромната му грешка.
“Не може да ми врътнеш този номер”, крещеше шепнешком тя, докато се криеха в един от ъглите, за да говорят насаме в пренаселената хижа. И подигравателно го гледаше все едно й говореше небивалици. Все едно няма да посмее да го направи. Висяла там 20 години заради него, дала всичко от себе си за тази хижа и нямал право сега да й отнема този ден. Дори от телевизията щели да дойдат и било редно той да се усмихва и да се държи нормално.
Поляната вече се превръщаше в арена на мащабна операция. Туристите извираха от хижата и се трупаха на шумни тумби около водачите. Над всички се извисяваше гласът на Булдозера, облечен с червеното си яке.
– Без изпреварвания на въжето. На Стъпката на Били Звездата ще си чакате реда. Слушате само какво казвам аз. Горе имате само мене – нареждаше той.
– Все едно и също, едно и също. Как пък веднъж не можа да измисли нещо по-оригинално, надутият пуяк – мърмореше си Ноа.
Ритуалът се повтаряше всяка сутрин. Щракаха ципове, каски, карабинери. Екзалтираните разговори летяха един през друг на всевъзможни езици. Лицата бяха в цялата човешка гама – същинска радост за всеки уважаващ себе си антрополог. Този парад на народите обаче отдавна не предизвикваше никакъв трепет у Ноа. За него всичко беше еднородна бездушна пихтия.
Тръгването по стръмния път към Иглата винаги му се струваше, че продължава часове. Ноа гледаше как човешката каша атакува Иглата, но се усети, че седи и си мисли пак за г-н Питц. Мисълта за г-н Питц не му даваше мира вече цяла седмица. Г-н Питц преподаваше биология преди около 35 години в местната гимназия. Носеше все един и същ зелен пуловер и имаше тик на лявото око. Тикът се засилваше, когато говореше нещо вълнуващо, или поне вълнуващо според представите на г-н Питц. Не зеленият пуловер обаче притесняваше сега Ноа, а рапаните. Заради рапаните тикът на г-н Питц веднъж стана толкова яростен, че той едва си довърши часа, а всички помислиха, че окото му направо ще изскочи.
– Рапаните са инвазивен вид – говореше г-н Питц. – Привнесени са в някои морета от други морета посредством корабите, в баластните им води. Инвазивен значи, че унищожават други видове и така унищожават и средата и нямат естествен враг. Единственият враг на рапаните бил човекът, казваше г-н Питц.
Колко време беше мислил за рапаните Ноа не знаеше, но непознат, приповдигнат до досада глас го извади от унеса.
– Г-н Ноа, искаме ви във филма. Нали нямате нищо против – бялата порцеланова усмивка на младия зализан репортер заслепи Ноа.
Преди да успее да каже, че ни най-малко не би желал и по-скоро би се хвърлил под камион, каращ дървени трупи по нанадолнище, лампичката на камерата светна, а в лицето му беше тикнат микрофон.
– Кажете за зрителите, г-н Ноа, какво е да си хижар в подножието на най-забележителния туристически обект в страната?
– Омерзен съм, не исках да става така – бързо се окопити Ноа.
– Вълнението явно наистина е голямо. Разбираемо, все пак министърът ще е тук довечера специално за тържественото честването на годишнината от снимката на Били Звездата с Иглата в мрежата.
– Да, копелето добре ни нареди.
– За Били Звездата или за министъра говорите, г-н Ноа?
– За Били Звездата. Проклет да е този нарцис!
– Г-н Ноа, да не забравяме, че все пак говорим за мъртвец – смотолеви порцелановата усмивка.
– Малко му беше. Да беше паднала и прословутата му камера с него, че да не ни идва това до главата.
– Много трагична история наистина. Добре, че останаха последните му снимки от Стъпката на фона на Иглата. Толкова въздействащо. Не можете да отречете, г-н Ноа, че един младеж успя да направи това, което никакви губернатори, министри и рекламни агенти не успяха да направят за кратката история на малката ни страна. Вече ни има на картата.
– Нищо подобно не отричам. Горе е леш. Изпотъпкаха всичко. Вижте ги как се влачат нагоре. Това е непрекъснато. Всеки божи ден.
– Разбираме ги напълно, нали, г-н Ноа? Нормално е да искат да застанат на мястото на Били Звездата. Такава красива Игла няма никъде. Същинско чудо на природата.
– Чудо е, че още не са откъртили Стъпката на Били Звездата. На няколко пъти там имаше спречквания, защото някой решава да се задържи по-дълго от приличното. Чудо е, че все още църцори вода в хижата, след като изсякоха гората по-нагоре, за да разчистят терен за онази увеселителна зона. Друго чудо е, че все още не сме се заринали в боклук, след като удължиха пътя.
– Да, Иглата се оказа страхотен двигател на местната икономика, нали, г-н Ноа.
– Живеем царски, безспорно. Без хижата си аз съм едно нищо.
– Какви са плановете ви оттук насетне?
– Днес ще взривя хижата.
– Стоп! – изкрещя порцелановата усмивка към оператора. – Г-н Ноа, ние сме предаване за туризъм. Не може ли да кажете нещо по-позитивно!
– Какво мислите за рапаните?
– Рапаните? В планината сме, г-н Ноа! Какви рапани!
– Рапаните са рапани навсякъде.
Ноа беше щастлив как хубаво го каза. Направо брилянтно. Мислеше си, че можеше още много неща да каже, ама нали пред камера човек винаги се обърква. Човешката каша вече пъплеше обратно към хижата. На поляната се появи отново червеното яке на Булдозера. Викаха му Булдозера, понеже можеше да разчисти пътя пред всичко, което искаше да стигне до Иглата. Под всичко се има предвид деца, многодетни семейства, старци. Хора, умиращи от скука. Такива, които дори до собствения си апартамент не са се качвали пеша. Хора с проблеми с ходенето, пороците, уважението.
Преди Булдозера не се казваше така, но още от училище привличаше вниманието на момичетата, а и на момчетата, и винаги изглеждаше като да знае какво прави. Ноа точно обратното – веднъж беше готов да се бие с трима, задето единият му се беше подиграл, че си говори тихо сам на себе си. Тогава, ако не беше Булдозера, Ноа щеше да изяде страшен бой.
Години наред те катереха заедно скалите в района на Иглата. Те и Били Звездата. Ноа взе старата хижа и започна да гледа Иглата от каменната пейка всеки божи ден. Булдозера продължи с катеренето. После Били Звездата падна от Стъпката и предсмъртната му снимка с Иглата лъсна навсякъде. Запитванията за посещения до Стъпката на Били Звездата заваляха. Булдозера започна да помага на желаещите и полека-лека катерачът се превърна в Булдозера. А хижата на Ноа започна да се пръска по шевовете.
– Вчера говорих с жена ти. Казва, че не си излизал цяла седмица от мазето – обърна се Булдозера към Ноа.
– Всичко е готово.
– Всичко?
– Днес ще взривя хижата.
– Пак ли почваш с това – ухили се Булдозера – Вече не мога да те позная.
– Моето име поне си е все същото.
– О, разбирам! Хижарчето се мисли за по-добър от всички.
– Не! Аз съм виновен! Аз съм корабът, който пренася рапаните. Тази хижа е корабът.
– Моля!
– Помниш ли г-н Питц?
– Зеленият пуловер.
– Помниш ли инвазията на рапаните на г-н Питц?
– А!
– Рапаните нямат душа. Те не могат да почувстват. Те консумират и продължават нататък. Не трябваше да става така. Не искам да съм корабът. Искам да съм човекът.
– Виж, Ноа, не си по-човек от другите. Иглата не е твоя. И не можеш да спреш всичко това.
– Но мога да взривя хижата.
– Можеш. И след години на надгробната ти плоча ще пише „В памет на Ноа. Психопат” – ухили се Булдозера.
Множеството вече се беше събрало на далечната поляна да чака фойерверките. На голям екран се прожектираше снимката на Били Звездата. Тя се въртеше с тези на върволица никому неизвестни усмихнати хора, заснели се на същото място. Министърът каканижеше финала на тържественото си слово.
Каменната пейка беше празна. От хижата се изниза тъмен силует. Беше Ноа. Заключи вратата зад гърба си. Погледна часовника си. Оставаха пет минути. Наоколо нямаше никой. Усмихна се доволно и се запъти към поляната.
Изведнъж дребна слаба фигура изплува от тъмното, мина с бързи крачки покрай изумения поглед на Ноа. Насочи се право към входа и с малката си ръчичка се опита да отвори вратата на хижата.
– Махни се от вратата, момче! Затворено е – ядосано кресна Ноа. – Връщай се при другите да гледаш зарята!
– Искам да си взема шапката, сър.
– Ще издържиш без нея, да не си малък.
– Не съм малък, изпъна се хлапето – Днес се качих даже до Иглата. Беше най-страхотното нещо на света, сър. И реших!
– Реши?
– Ще стана истински алпинист, сър!
Ноа погледна момчето като че за пръв път виждаше човек. Усмивката на малкия се беше разпънала от ухо до ухо, а очите на хлапето святкаха. Ноа се втренчи в него и занарежда под носа си.
– Така значи, а! Малкият пикльо ще става алпинист! Истински алпинист!
Ноа нареждаше под носа си, а ужасът на лицето му ставаше все по-плътен. Зарята засвистя. Ноа погледна часовника си. Оставаха три минути. Можеше да спре експлозията. Ако е бърз и ловък. И не се препъва никъде. Втурна се към вратата. Отключи я. Изкрещя на хлапето да тича към поляната и затръшна вратата след себе си.
Небето плувна в заря – същинска цветна приказка. Иглата хвърляше гигантските си сенки. А вратата на хижата стоеше все така затворена. После пукотът на ракетите спря. Иглата отново се потопи в мрак. А вратата на хижата стоеше все така затворена.
***
Очевидци разказаха, че започнало като дълбок тътен от подземието на хижата. После станало светло като ден. Планината се разтресла. Тътенът станал на трясък, а хижата се посипала по земята на парчета.
На следващата година на мястото на миналогодишната тържествена поляна вече имаше 5- етажно здание. Хората бяха три пъти повече. Освен Иглата сега те идваха, за да видят и мястото на експлозията.
Останките на старата хижа стояха на отсрещния край непокътнати. Пред развалините, на мястото на каменната пейка с лице към Иглата имаше малка надгробна плоча.
На нея пишеше:
„В памет на Ноа.
Хижар.”