– Време е да тръгваш ли? – попита тя.
– Още не, след малко. Спи, спи – отговори той тихо.
– Искам да те изпратя.
– Ще ти се обадя преди да тръгна – каза той и погали косата и.
Стана, отиде до прозореца и подръпна щората настрани. Доста нов сняг се бе натрупал през нощта и продължаваше да вали. Слабият вятър, който подухваше навън, увличаше снежинките в бавен танц и те проблясваха в приглушената жълта светлина на уличната лампа, когато се завъртаха около нея.
Ръцете му леко трепереха, докато в коридора проверяваше за последен път събраната още преди-шния ден екипировка в подпряната на стената раница. Беше опитен планинар и силен алпинист, занимаваше се с това от много години, а все се вълнуваше така силно преди всяко тръгване, независимо дали отиваше сам на опасно място, или с приятели на по- леки изкачвания. Познаваше маршрута, бе наясно с опасностите, не го беше страх, а ръцете му все треперят. Дръпна рязко лентата на една от пристягащите катарами на раницата и закаченият на нея пикел тропна по плочките на пода. Погледна към вратата на спалнята, не искаше да я събуди, а тя, опряла рамо на рамката бе вече там и със засмени очи го гледаше как се суети около раницата. Той отиде при нея и я целуна. Тя се усмихна и го прегърна.
– Погледнах пак прогнозата, горе ще е доста ветровито – каза тя.
– Зная, проверих я и аз. Ще се справя – каза той, като слагаше раницата на гърба си.
– Да се върнеш! – каза му тя и го целуна.
– Ще се върна! – отговори той с усмивка и тръгна.
Излезе навън и зкрачи в снега. Обърна се, знаеше, че тя ще е там. Тя знаеше, че той ще се обърне. Помаха му, той и кимна и продължи.
Тя остана загледана в реещите се снежинки, дори и след като те съвсем разтвориха силуета му в белотата си. Замисли се за промяната. Та кой би повярвал, най- малко тя, че за по- малко от две години всичко ще стане различно? Кой би повярвал, че пред шумните компании ще предпочита тишината на дома, че вместо тогава да се прибира, тя ще става в малките часове на дните, в които тя неизменно се отдаваше на среднощни веселби, че вместо да търси всеобщото възхищение, тя ще желае вниманието само на един човек? Той ли я промени? Не. Винаги кротък и сдържан, той никога не каза, дори и намек не направи, че иска тя да се промени. А то все пак се бе случило. Значи тази промяна тя бе направила сама.
Той се изкачва по стръмната, виеща се през старата гора пътека. Снегът по нея не е толкова много, клоните на дълголетните борове бяха спрели устрема на снежинките и те не бяха успели да я затрупат дълбоко. Тук се вървеше леко, но той знаеше, че всичко ще се промени, когато напусне кротките обятия на гората. Освен от неговите стъпки, тишината бе нарушавана още единствено от падащите от върхарите с глухо тупване купчини тежък сняг, бутнати от вятъра, шепнещ във високите клони на дърветата. Спираше и изтупваше дрехите си, когато се случваше някоя от тези бели грамади да се изсипе върху него, а после се заслушваше в нежния звън на ледените кристалчета, също полетели надолу, увлечени от тях.
Тя си прави още едно кафе, облича дебел пуловер и излиза да пуши на балкона. През отворения прозорец лъха мраз, но нахлува и детски смях. Навън децата правят снежни човеци, строят крепости, замерват се със снежни топки и се гонят, затъвайки дълбоко в снега. Тя ги гледа усмихвайки се, но не може да се наслади докрай на радостната картина пред нея. Безпокойството и започва да расте. Знае, че там горе, пред него са най- тежките часове и най- опасните участъци от прехода. Отново поглежда към децата и се замисля. Имаше ли право да поиска от него да спре? Не. Щеше да е егоистично, ако пожелаеше да отнеме част от неговото щастие, за да го прибави към своето спокойствие. Гаси догарящата цигара, затваря прозореца и влизаот студения балкон в топлата стая.
Излязъл от гората, той се изкачва по дългия рид към билото. Както и предполагаше, тук снегът бе доста дълбок и вървенето през него изискваше големи усилия. Обилният снеговалеж и усилващият се вятър създаваха млечнобяла пелена, през която той трудно вижда пътя си напред. Знае, че трябва да се придържа към най- високата част на рида и продължава нагоре, а бурята замита оставените от него следи.
Тя застава пред домашната библиотека, той излиза на билото. Тя отваря стъклената вратичка и посяга към дебела книга, той пристяга качулката си, за да го брани от виещия, вече бурен вятър. Тя сяда на дивана подвила крака, той поглежда замръзналия, остър като бръснач скален ръб, по който трябва да премине. Тя отваря книгата и изважда разделителя, той сваля пикела от раницата и го взима в ръка. Тя препрочита последния прочетен абзац, той хвърля през рамо последен поглед към изминатия път. Тя зачита нататък, той тръгва напред. Тя съсредоточено се наслаждава на прекрасния текст, той внимателно избягва надвесените над бездънните пропасти снежни козирки. Тя прочита някоя от онези думи, които неизменно ни напомнят за някого, замисля се за него и погледът и само се плъзва по следващите редове. Той протяга крак за да стъпи на отсрещната скала, острите шипове на поставените на обувките му стоманени котки се плъзват със зловещо стържене по наклонената гранитна плоча, пада и започва да се пързаля с шеметна скорост по ледения склон. Тя се сепва, той забива пикела. Тя е стигнала края на старницата, той е спрял точно над бездната. Всичко ще е наред, казва си тя. Всичко е наред, казва си той. Тя се връща към начлото на бегло прочетения текст, не иска да пропусне нито дума от тази красива история. Той тръгва обратно към билото, не иска със стъпките си да откъсне лавина, която да го повлече със себе си. Тя успява да се отпусне и се зачита отново. Той, изкачил се над опасния склон, отново тръгва напред.
Навън е вече тъмно, когато тя прочита и последната страница. Оставя книгата в скута си и дълго стои загледана в кориците. Въздъхва, става, сипва си чаша вино и пуска тиха музика.
Той е преминал сложния участък, слязъл е от скалите, но вече трудно си проправя път през снега. Уморен е и върви бавно, но падналият мрак и бурята не го притесняват, познава пътя и знае, че е близо. Стига до хижата, взема закачената на стената лопатка и разрива снега пред вратата за да я отвори. Влиза в единственото отключено помещение, в което има само стара печка, два нара и оставени под тях от хижаря дърва. Повече не му е необходимо. Запалва печката, изважда канчето си от раницата и отново излиза навън, за да гребне сняг, който да разтопи. Седнал до горещата печка, той се замисля, докато чака водата за чая да заври. Какво се бе случило след падането? Именно след него. За самото падане бе наясно – бе прибързал. Беше сгрешил, беше поправил грешката, това е. Но имаше нещо след това. Уплах? Да, уплах имаше, но той не продължаваше дълго, знаеше го, беше го изпитвал много пъти и преди. Яд? Да, винаги се ядосваше от допуснатите грешки, ядосваше се и, че не е преминал маршрута идеално. Но и това преминаваше, по- бавно, но преминаваше. А сега изпитваше нещо, което продължаваше да не му позволява да бъде спокоен. Защо не успяваше да се отпусне? Беше се справил, всичко беше наред. Нещо сякаш го жегна – тя не знаеше, че всичко е наред. Но тя не знаеше, и че е паднал. Да, но знаеше, че може да е паднал…
Тя измива чашата от виното, не спира музиката, само намалява още силата на звука, гаси осветлението и си ляга.
Той допива чая, гаси фенерчето си, влиза в спалния чувал и дърпа ципа му.
На сутринта той става още щом навън просветлява. Поглежда навън, времето е тихо и ясно. Учудва се колко бързо и лесно е взел решението да не изкачва върха днес. Преди не би пропуснал този шанс в такъв прекрасен ден. Набързо събира нещата си в раницата и излиза на снежната, блестяща от слънчевите лъчи поляна пред хижата. Поглежда към върха, той сякаш го кани. Не и днес, помисля си той, усмихва се, обръща се и поема надолу. Стига до познатото място, от което се вижда долината. Тя е затулена от ниските облаци, само планинските ридове и техните върхове се извисяват над това спокойно море. Той знае, че там, долу, денят ще е мъглив и студен, но нито за миг не съжалява и продължава да слиза.
Бегло си спомня пътя до дома. Умората и емоциите са надделели. Сваля раницата за да извади ключовете си от нея. Не се налага – чува стъпки в коридора и вратата се отваря. Тя го поглежда и се усмихва, той я прегръща.
– Благодаря ти, че се върна.
– Благодаря ти, че си тук.