Правилната посока – към любовта
,,Ах, че прекрасен ден” помисли си Том гледайки през прозореца от леглото. И наистина беше такъв. Слънцето весело се усмихваше над земята и галеше с топлите си лъчи всичко наоколо. Птичките се рееха из синият небосклон и пееха песни от клоните на дърветата. Този ден беше един от онези, в които искаш да излезеш и да тичаш бос на тревата, да скачаш в реката и да се катериш по дърветата, все едно пак си дете. Да не се притесняваш за ангажименти и време. А когато слънцето се скрие, да се прибереш капнал от умора в къщи, да се сгушиш под завивките и да заспиш веднага изтощен от забавления.
Том имаше една мечта. Много голяма. Носеха се легенди за див плаж – самотен, но така красив. Хората разказваха, че от там се вижда най-красивият изгрев на слънцето, който кара очите ти да се напълнят със сълзи. Но не изгревът от плажа беше мечтата на Том, а това, което бдеше отгоре над него. Висока и трудно достъпна скала. Малко хора я бяха изкачвали. Искаше да изпълни това предизвикателство, което си беше възложил още преди много години. Вярваше, че ще преживее незабравими емоции, които някой ден щеше да разказва на деца и внуци. И усещаше, че това време е настъпило. Сърцето му биеше лудо. Тичаше из стаята, събирайки нужните му неща в голяма планинска раница. Обикаляйки с усмивка на уста, в главата му започнаха да изникват различни въпроси. Какво ли щеше да му се случи? Дали нямаше да срещне някой по пътя? Ами, ако този някой после се окаже любовта на живота му? Последната му мисъл го закова на място. Той се замисли. Възможно ли беше това?! Например някое момиче с красива усмивка и приключенски дух, също като него готова на всичко за мечтите си. Описанието на любовта му от пръв поглед, още повече го накара да побърза с багажа, като даже се усмихна глуповато и леко май се изчерви.
След около час с достатъчно дрехи, храна, вода, палатка и куп други планински джаджи Том седеше на вратата на дома си с ръце на кръста и гледащ към необятната шир. Лек полъх на вятър рошеше щръкналата му коса. Не знаеше дали е уплашен или развълнуван, оптимистичен или по-скоро скептичен към това, което му предстоеше, но за едно беше сигурен – мечтата му беше на път да се изпълни.
***
Том забърса отново потта на челото си. Със сигурност се беше приготвил за по-суров климат, макар че беше средата на месец юли. Май въображението му и твърде многото гледане на филми му скроиха лоша шега. Виждаше планината пред себе си. През ума му на няколко пъти мина мисълта дали да не посрещне красивият изгрев от плажа, заобиколен от топъл пясък и кресливи чайки, а вълните да се разбиват наблизо, както биха направили нормалните хора. Но не! Не плажа беше мечтата му, а върха на великата планина и той щеше да я осъществи. Пое по една тясна пътечка между дървета и храсти. Природата беше така красива и величествена. Когато зави по пътечката се появи пещера от дълги клони и зелени листа. Слънчевите лъчи минаваха между листата и образуваха водопад от светлина. Не след дълго зелената пещера приключи и Том излезе от нея. Сега пред него се ширеше голяма поляна. Тревата беше висока колкото него. Тук-там се виждаше и по някое полско цвете. Не знаеше накъде да тръгне. Нямаше път или пък преди е имало, но вече буйната трева го беше завзела. Пое със смели крачки напред, но не след дълго се умори, защото слънцето грееше силно. Спря и извади от раницата си голяма бутилка с вода. След като утоли жаждата си се обърна назад, за да види какво разстояние е извървял, но това което видя го смая. Тревата вече се беше изправила и нямаше и следа, че е минавал от там. Сякаш някой го беше хвърлил от небето в тази ливада. ,,Ама, че странна работа”- каза на себе си Том, но реши, че няма да се поддава на паниката и продължи напред. Със следващите крачи обаче започна да чува чужди стъпки. И след като вече не виждаше около себе си заради изправената трева, Том започна да се плаши. ,,Ами, ако изскочи някой вълк, лисица или мечка, голяма, страшна и гладна!? Тогава какво ще правя?” – питаше се уплашено. Започна да бяга, колкото го държат краката. Сърцето му биеше лудо, а в главата му изскачаха всякакви хищни животни. И точно когато беше сигурен, че е накрая на тази смъртна поляна… Бам. Беше се блъснал. Изруга наум нещото, разтърка внимателно очи, но щом го видя веднага си върна думите назад. На земята до него седеше красиво момиче. Тя се държеше за главата, но щом го видя веднага му се усмихна, подаде ръката си и му каза:
– Хей, аз съм Емили. Доста интересна среща!
Том я гледаше със зяпнала уста. Русата ѝ коса беше вързана на висока опашка, зелените ѝ очи го гледаха мило, а усмивката ѝ беше толкова красива. Ох, а името ѝ кънтеше в главата му: Емили…, Емили… Тя беше облечена в леки дрехи и явно нейното въображение далеч не беше за суров климат и бели мечки.
– Добре ли си? – попита притеснено момичето, след като Том половин минута я гледа смаяно, като пълен идиот.
– Да, да, да! Съжалявам. Аз съм Том. Не исках да те нараня, но чувах стъпки и си помислих, че някой страховит звяр ме гони! Но явно съм чувал теб.
– Ха-ха-ха. Сигурно е било много страшно.
– Да, така си беше.
– Аз съм тръгнала към плажа. Ще дойдеш ли?
– Ти май нещо си се объркала. Това е пътя за планината и големият връх.
– Ох, гадост. Знаех си, че не трябва да следвам интуицията си. Сега как ще се върна?
– Няма нужда да се връщаш. Чувал съм, че нагоре има мост за слизане към плажа. Ако искаш можем да вървим заедно до там? Тъкмо ще си имам другарче, което да ме пази от страховити животни – каза и с усмивка Том.
– Ха-ха-ха. Забавен си. Човек може ли да откаже на такова предложение? – съгласила се Емили и заедно тръгнаха отново през тревите.
Том беше толкова щастлив. Дали пък това не беше любовта на живота му? Мислеше си колко е странно – направиш си план за бъдещето и той вземе та се сбъдне. Продължиха заедно, като не спираха да говорят. Оказа се, че и двамата обичат да гледат филми и обожават епичните приключенията. Ставаше късно и решиха да си намерят място за пренощуване.
– Ти защо не си разпъваш палатката? Не можеш ли? – попита учудено Том.
– Ами, аз не бях тръгнала за планината, а за плажа. Нямаше да пренощувам там, а само да поплувам. Така че нямам палатка – каза тя срамежливо.
– Е, ако искаш, в моята има достатъчно място, така че можеш и ти да спиш в нея – каза ѝ Том изчервен до уши.
Тя се съгласи и му благодари с нежна прегръдка. Той се стъписа – не очакваше такава близост. Усети, че мирише на бонбони, а русата ѝ коса беше толкова мека и приятна. Той също отвърна на прегръдката, макар и късно. Нощта настъпи бързо и щом светулките започнаха да премигват по поляната, Емили и Том решиха да си лягат. Една светкавица проблесна в небето и топъл, летен дъжд се изсипа над земята. Уморени те заспаха на фона на потракващият дъжд.
На сутринта Том се събуди първи. Емили не беше мръднала от прегръдката му. Но макар, че не искаше да се отделя от нея трябваше да става, за да направи закуска за двамата. Излезе тихо и внимателно от палатката. Свари чай и извади кутия с кекс от раницата си, когато Емили излезе от палатката сънена и с рошава коса. Дори и така беше прекрасна! Щом закусиха си взеха нещата, изгасиха огъня и се отправиха напред. Вървейки те продължаваха да си говорят, но сега беше по-тъжно в сърцата им, защото знаеха, че скоро на моста, те ще трябва разделят. Том не знаеше дали да признае своите чувства и кога. Не веднъж го бяха изоставяли. Ами ако и тя го обича и сега си задава същите въпроси? Ох, колко хубаво би било, ако има споделена любов. Реши да бъде смел. Отиде до Емили, хвана ръцете ѝ, и каза:
– Емили, ти си най-хубавото момиче, което съм срещал. Обикнах те още щом се блъснах в теб на онази поляна. Ти си така мила и добра. Виждам как докосваш леките тревички и там пониква цвете. Когато те погледна усмивката ти ме кара да бъда щастлив и съм страшно благодарен, че живота ме срещна с теб. Обичам те!
И той я целуна. И за негово учудване тя също отвърнала на целувката му. Това означаваше ли, че и тя го обича? О, да тя го харесваше също толкова много. Том усети най-силната тръпка в живота си и нямаше да забрави този ден. След като устните им се отделиха едни от други, Емили го погледна с големите си зелени очи и му каза:
– И аз те обичам, Том.
Двамата се прегърнаха и той погалил косите ѝ.
– Сега какво ще правим? Ще изпълним ли мечтите си? – попита с тънък глас Емили.
-Разбира се! Макар и за двамата те да са различни, ние имаме нещо общо – обичаме се и това е най-важното.
– Да, така е. Значи аз тръгвам по моста, а ти нагоре по планината. Но трябва да побързаме. Скоро слънцето ще изгрее, а не искаме да го пропуснем, нали? – намигна му тя.
– За нищо на света! Чакаме се отново тук, след като изпълним, това което ни събра – Мечтите. Обичам те!
– И аз! Пази се! – каза му тя с любов и тръгна по моста.
Том започна да се изкачва по острите скали колкото се може по-бързо, а Емили тичаше надолу към плажа. Косата ѝ се вееше от вятъра, защото бързаше повече от всякога. Тя имаше повече път да извърви и не спираше дори за миг. Том вече беше на няколко крачки от върха, а Емили стъпваше по пясъка. Двамата погледнаха към небето по едно и също време. Слънцето се появяваше. Започваше денят. Новото начало идваше за тях. И двамата седнаха мълчаливи на земята. Емили слушаше вълните, а Том птичите песни. Кратко, само за няколко минути, но магично и вълшебно.
Изведнъж Том чу викане. Изплашен погледна надолу. Тогава я видя – едно красиво момиче, с руса коса, зелени очи и аромат на бонбони да скача в морето от радост и да се смее с пълен глас. Том се засмя и си каза: ,,Дори и пътищата ни да се в различна посока, обичта ни е в една”.