Пак съм тук. На мястото, на което се предполага, че никога не трябва да идвам, ако искам да запазя здравия си разум, емоционалното и душевното си състояние сравнително непокътнати. Обаче съм тук. Явно е по-силно от мен или просто не мога да не спазя обещанието, което ти дадох преди толкова много време.
Държа да знаеш, че не искам да съм тук. Че пътуването в мърлявия влак не ми достави удоволствие, че съм болен и съм помъкнал в раницата си куп лекарства, че ми се щеше да се застрелям няколко дни преди да тръгна за насам, защото не исках да идвам, но знаех, че ще го направя въпреки това. Боли ме. Крещи ми се. Плаче ми се. Трета година по ред. Стегнах си багажа и тръгнах за място, което обичах, но намразих. Което искам да забравя. И не искам. Най-добре би било то просто да изчезне. Да падне метеорит и да остави от всичките тия проклети лакатнишки скали една огромна дупка.
Метеорити няма, а аз с натежали крака вървя по пътеката нагоре. Кашлям. От време на време спирам, за да си взема пастила за гърло или да си накапя капки за нос, и после продължавам. Тътря уморените си крака по ситните камъчета и не откъсвам очи от върховете на обувките си. Не искам да виждам нищо около себе си. От всяко дърво, всеки храст, всяка проклета скала ме боли. Защото това е твоето място. Най-твоето място в целия свят. Поне беше. Защото вече те няма, макар завинаги да остана тук. Гледам върховете на обувките си и се опитвам да не мисля. Само дето не ми се получава. Главата ми всъщност ще се спраска от мисли. Те се блъскат в нея като тежко въоръжени рицари на дуел, дрънчат брони, мечове се удрят един в друг с оглушителен звън. Повдига ми се и знам, че не е само заради болеста. Повдига ми се, защото наближавам оная плоска скала край пътечката, от която ме гледа твоята снимка, заедно със снимките на още трима, които, също като теб, завинаги са останали тук. Не мога да вдигна очи към теб, дори да искаш. Наречи ме слабак, безволево същество, плазмодий. Все ми е тая. Няма да те погледна и това е. Ако го сторя, няма да имам сили да додрапам до проклетата Алпийска поляна, към която съм се запътил противно на желанието си.
Подминавам плоската скала със снимката ти. Хриповете в гърдите ми се усилват, но сега не е от болестта. Избиват ми сълзи, но прехапвам устни и продължавам да се влача нагоре. Сякаш скапаната пътека никога няма да свърши. Сякаш ще вървя така цяла вечност, чак докато се строполя бездиханен от изтощение.
Изпотен съм и разкопчавам якето си, макар, може би, това да не е добра идея предвид здравословното ми състояние. Не ми пука. Може пък планината да победи и мен, както го направи с теб. Нямам сили да се терзая и заради това. Едва дишам, гърдите ми са стегнати, кашлям силно. Още малко остана. Още малко и ще съм издрапал до целта си.
След петнадесетина минути съм там. Изправям гръб и се оглеждам около себе си за първи път. Всичко си е същото. Поляната, скалите, къщичката на алпиниста, кацнала горе на ръба. Сряда е и няма хора. Никой не се катери по високите отвесни варовикови скали. Няма туристи по пътеките. Само аз и тишината сме тук.
Наоколо е избухнала огнена есен и Искърското дефиле се дави от жълто, златно и оранжево изобилие. Небето е в ясно син цвят, затулено от няколко дебели, сиво-лилави облака, прилични на вещерски захарен памук. Може и да завали по някое време, но ще е за кратко. Изкатервам се на ниската скала, на която винаги сядахме с теб, и стоварвам тежката си раница на изсъхналата трева отгоре й. Дишам учестено. Прокашлям се. Залепям длан за челото си, за да проверя дали имам температура. Нямам. Стърча като пирон и въртя очи. Противните ми скали са издули гигантските си каменни гърди насреща ми, гледат ме надменно сякаш съм презряно безгръбначно, пълзящо в подножието им, перчат се, показват мускули. Ехидно ми говорят: „Тя падна от тук. Падна, а теб те нямаше да видиш как се размаза долу в ниското. И други преди нея са падали. И други след нея ще падат“.
Усещам, че ми се повръща, устните ми затреперват. Едва се удържам. Отпускам се на колене. По дяволите, колко не искам да съм тук! Но ти обещах. Обещах ти, че точно от това място ще нарисувам дефилето през всеки един от сезоните. Само че обещанието ти го дадох преди да те изгубя и сега ми е убийствено трудно да идвам. Спомените ме помитат като лавина. Ти си навсякъде наоколо. Виждам те как подскачаш въодушевено, как подготвяш катераческата си екипировка и с останалите си подхвърляте закачки преди да запълзите по скалите като крехки буболечки. Виждам те как бавно напредваш нагоре, а въжетата под теб се люшкат. Ярко розовото ти яке се забелязва отдалеч, мога да те различа сред десетките други катерачи. Мога да те различа и без якето. Сърцето ми самичко се насочва към теб и те открива. Вече никога няма да те открие. Любимите ти скали ти отнеха живота. Нещо ми подсказва, че ако някога си мислила за смъртта си, то си си я представяла точно такава. Точно тук. „Планината ми дава живот“, казваше ми тогава, разтреперана от възбуда и радост. Даваше ти. Но също така ти го отне.
И ето ме сега тук, вадя от раницата си боите, скицника с акварелен картон, четките, бурканите. Редя ги около себе си, но знам, че ще бъде напразно. Ще се случи същото, което се случва вече… чакай да видя… кой път?… Три години те няма, а аз идвам по четири пъти всяка година – по веднъж на сезон. Значи сега съм тук за дванадесети път. И за дванадесети път няма да мога да нарисувам нищо. Даже и точка. Ще стоя като вкаменен, като част от салистия пейзаж, ще гледам с празни очи дефилето, а глухата ми душа няма да откликне на красотата наоколо. Ще стоя докато притъмнее и ще си тръгна. С теб си отиде музата ми. Откакто те изгубих, не съм нарисувал нищо. Но ти обещах. И ето ме тук, готов да се проваля за пореден път.
Задавя ме кашлица. Отвъртам капачката на шишенцето със сиропа и отпивам. Проклета болест. Антибиотикът чака ред. Ще го взема след три часа. Разгръщам скицника. Бялата повърхност на листовете заслепява очите ми. Примигвам. Пресягам се и докосвам една след друга тубите с акрилните бои, палитрата, наредените една до друга четки. Отмествам поглед. Искър просветва мътно долу в ниското, укротен и тих. Край него се свеждат къдравите каваци и ронят във водите му лъскави жълти листа. Като сълзи. Нагоре по хълма пълзят дървета в жълт кадмий, оранжево, охра, тук-там изпъстрени с петънца цинобър и кармин, маслиново и жълто-зелено. Влаковата линия се вие като въже и по нея пълзи черна метална гъсеница, погълнала в ненаситния си търбух хора и багаж.
Взимам плоската четка и започвам да я разглеждам така, все едно за първи път я виждам и не знам за какво служи. Взирам се тъпо в нея, после местя поглед към тубите с боите. Чувствам ги чужди. Не знам какво да ги правя. Когато идвах през лятото, пак така стана. И преди това през пролетта. И през зимата. И предишните години във всеки един от сезоните. Ти си отиде и аз се опразних от съдържание.
Завъртам се. Може би, ако се огледам, музата ми за рисуване ще се върне и ще мога да нарисувам за теб поне тази есен, която е запалила пожарище от багри в Искърското дефиле и по хълмовете на планината. Ей там напролет цъфтят диви люляци. Храстите са дребни, вкопчили корени в тънката почвена покривка. Цветовете им са ситни, в малки съцветия, но дъхави. Боже, колко ги обичаше!
Местя поглед. Там горе е къщичката на алпиниста, кацнала високо на скалния ръб. В лятото преди да си отидеш, дойде с приятели да я боядисате. Сега е яркочервена.
Близо до мен е каменната основа (или останки?) на малка постройка. Така и не разбрах каква е. Дали някога са искали тук да строят нещо, но са се отказали, дали е било построено, но се е срутило с времето? Там обикновено оставяхте раниците и екипировката си, а като приключехте с катеренето, всички заедно сядахме, за да изядем сандвичите си и да се посмеем. Колко смехории си разказвахме! Косата ти винаги беше рошава след катерене, лицето – зачервено, а очите… ех, очите! Грееха като звезди. Като пълни със светлина галактики. Моите галактики. Обикновено катерехте Черната стена, а после се връщахте отгоре през пътеката. Рядко слизахте на рапели. Винаги чувах гласовете ви преди да ви видя да се задавате от завоя. Говорехте превъзбудено, подвиквахте си, смеехте се. После ти ме виждаше, засилваше се към мен и ми се мяташе на врата. „Това е моята планина!“, казваше ми, „Не мога без нея, обичам я!“.
С мъка извръщам поглед. Гърлото ми дращи. Взимам пастила. Подсмърчам. Този път не от болестта. Очите ми пак са влажни. Насилвам се да рисувам. Изстисквам няколко вида жълта и оранжева боя върху палитрата. До тях зелена. Гледам ги. Всичко ми изглежда безсмислено. Оставям палитрата на тревата. До нея бавно се затътря божа кравичка. Смрачава се. Облаците са затулили слънцето и изглеждат съвсем ниски. Ако протегна ръце, ще ги пипна. Но аз не искам да ги пипам. Не искам да се докосвамдо нищо на това омразно място, на което стоя само заради обещанието, което съм ти дал. Да знаеш, че няма да мога да го изпълня. Ако ще до края на живота си да идвам тук, няма да нарисувам нито една зима, нито една пролет, нито едно лято и нито една есен. Проклетата ти планина е виновна. Ти се откъсна от от мен заради нея и отнесе със себе си умението ми да рисувам. От три години съм като спънат кон и вместо да галопирам, аз пълзя с накуцване.
Запръсква дъжд. Стоя като вкаменен. Като част от скалния пейзаж. Като мъртъв. Дъждовните капки се усилват и аз бавно се раздвижвам. Вадя голям найлон и покривам всичко – себе си, боите, раницата. Как ли изглеждам отстрани? Като сив найлонов охлюв, изгърбен и приседнал под дъжда. Като купчина анатомични останки, събрани в сглобка. Като човек, изгубил всичко, включително себе си.
Дъждът не е силен. Барабани кротко по найлона и се стича по него на пъргави бистри струйки. Капе от ръба точно пред очите ми. Дефилето е застинало сякаш в очакване. Листата на дърветата лъщят мокри. Скалите потъмняват от водата. Стават тъмносиви, на места почти черни. И без това са ми черни и не мога да ги гледам. Ще ми се да можех да ги взривя. Да взривя цялата ти проклета любима планина, заради която днес те няма до мен.
„Когато планината иска да направиш нещо, просто го правиш, разбираш ли? По-силно е от теб. Усещаш гласа й вътре в себе си и действаш. Не знам как да ти го обясня. Планината иска от мен да се катеря, а в замяна ми дава чувството на незпитвана, огромна радост. Тя го иска от мен и го правя. Не мога да се противопоставя на волята й. Пък и не искам“.
Така ми казваше ти. Не ти вярвах, разбира се. Планината не може да ти говори. Тя е просто една грамада от скали и пръст, покрита с трева и дървета. Мъртва. Не може да ти казва каквото и да било, не може да изисква от теб, не може да те контролира, няма воля, която да изпълняваш. Ти просто обичаше да се катериш.
Дъждът се усилва още съвсем мъничко и аз се загръщам по-добре в найлона. Не ми е студено, просто не искам да се намокря. Свеждам се към сгънатите си колене и погледът ми пада върху палитрата. До нея още стои божата кравичка. Явно е усетила, че така ще остане на сухо. Сигурно ще си тръгне, когато престане да вали и махна найлона. Гледам я като хипнотизиран и погледът ми лека полека се размазва. Обзема ме странно чувство. Сякаш съм тук и не съм тук. Сякаш съм аз и не съм аз. Сякаш съм аз с теб, а не аз без теб. Усещам топлина, която плъзва нагоре по тялото ми. Струва ми се, че от кръста надолу съм започнал да се размеквам и топя като свещ. Просмуквам се в земята под мен и потъвам дълбоко, дълбоко, чак до тъмните й недра, до самото сърце на планината. Да, сърце. За моя изненада планината се оказва жива, дишаща, а не просто каменна грамада, покрита с пръст и дървета. Сърцето й тупти бавно и ритмично, с едва доловим звук, който прилича на човешки пулс. Неусетно разбирам, че по неведоми пътища съм свързан с това сърце. Не само аз, а всички хора по света. Сякаш планината е майка на целия човешки род. Обгърналата ме топлина е толкова приятна. Вече не се чувствам зле, оздравял съм. Оздравял съм не само от болестта, а и от загубата ти. От всички болки и несгоди. Оздравял съм от себе си дори.
Гледам пулсиращото сърце на планината и долавям глас, дълбок и спокоен, но и някак повелителен. Казва ми нещо. Говори ми дълго, а аз слушам, примрял. Не изпитвам страх, а по-скоро някакво огромно страхопочитание. Уважение. Не смея да помръдна. Затварям очи. Минава цяла вечност, след това втора. Тук съм и ме няма. Аз съм и не съм аз.
В някакъв момент спирам да чувам гласа, а сърцето на планината изчезва. Виждам дърветата пред себе си и слънчевите лъчи, подали крехките си ръчици през тъмните ръкави на облаците. Спряло е да вали. Трепвам и идвам на себе си. Божата кравичка я няма. Отмятам найлона, успял съм да опазя себе си и вещите си сухи. Като в транс намествам скицника на коленете си и посягам към четката. Топвам я в малко боя и започвам да нанасям първите щрихи.
Боже, рисувам! Рисувам! Три години не съм го правил! Сменям четката. Сменям цвета. Не мога да се спра. Пред очите ми на листа се ражда дефилето в цялата си есенна прелест. Ето го и Искър, и влаковата линия, и влака. Не съм довършил още тази картина, а в съзнанието си вече виждам следващата – къдрави зелени корони на дървета, над тях се извисяват отвесни сиви скали, а по скалите пълзят няколко малки цветни точици. Едната от тях е ярко розова. Няма да се вижда, но аз ще знам, че тази е най-усмихната точка, най-щастливата, защото ще е на най-своето място в целия свят.
Колко пъти идвах тук! Колко пъти гледах около себе си – зимата преспите и почернелите, голи дървета, пролетта ярката зеленина, кукуряка, дивите люляци и разпенената река, лятото полегналата трева и замрелите в горещината листа, дивите бели карамфилчета край пътеките, есента лилавите минзухари и експлозията на жълто и златно – и не можех да нарисувам нищо. А сега… сега просто не знам как да се спра. Сякаш ръката ми иска да навакса изпуснаното рисуване през изминалите три години. Дали пък най-сетне ще удържа обещанието си към теб и ще нарисувам дефилето през четирите сезона?
Дали ще се окажеш права, когато казваше, че щом планината иска от теб да направиш нещо, просто го правиш? Дали самата планина ми каза да рисувам? Такава ли е волята й? Дали тя повдигна отмалялата ми ръка и натопи четките ми в боята? Заплаквам. От вълнение. От радост. От мъка по теб, задето вече те няма в живота ми, задето няма да видиш картините ми, а толкова много ги искаше. Треса се от плач, но не мога да спра да рисувам. Планината ли ми върна способността за това? Но как, та тя е просто една мъртва грамада… А може би не е. Може би е гигантски организъм, който диша и ни говори. Организъм, чиято воля не можеш да пренебрегнеш и когато ти каже да се катериш – се катериш, когато ти каже да рисуваш – рисуваш.
Поглеждам скалите, които се извисяват над мен. Вече не ми съскат ехидно, не се пъчат горделиво, за да покажат превъзходството си. Стоят като притихнали великани и шептят: „Ние й дадохме крилете, които тя искаше. Тя отлетя от нас, пусни я да отлети и от теб“.
Слизам обратно в късния следобед. Вървя бавно, в раницата ми са се приютили три картини. Когато минавам покрай скалата, на която е некрологът ти, поглеждам снимката. Правя го за първи път от много време насам. Откъснал съм четри диви цветенца, последните издихания на отишлото си лято. Слагам по едно за теб и за другите трима, на които скалите са дали криле. Целувам хладния ти образ и ти казвам, че те обичам. Но ти всъщност знаеш това. Където и да си, го усещаш, сигурен съм. Пускам те да си идеш. Върви си. Такава е волята на планината – ти да отлетиш от мен, а аз да рисувам отново.