Студените зимни месеци бавно се изнизаха. Прогнозата за предстоящия пролетен уикенд беше за хубаво и слънчево време. Радо нямаше търпение да грабне раницата и бинокъла, и да тръгне по любимите пътеки в Родопите. Цял живот дядо му Стоян работеше в местното горско стопанство, а Радо прекарваше всяка ваканция тук и почти всеки ден беше с дядо си в планината. Знаеше всяка пътечка, знаеше къде има малинак, ягоди, или къпини. Къде и какви животни живееха, къде бяха опасните места. Къде може да се скрие при внезапна буря и къде трябваше да внимава през зимата. Всичко беше научил от дядо си. Отдавна не беше идвал в родната махала, сгушена в зелената родопска пазва. Там бяха останали да живеят 7-8 човека и цареше безвремие. Дядо му се спомина преди година и вече никой не живееше в старата къща, но Радо, заедно с баща си продължаваха да я поддържат. Откакто започна работа като графичен дизайнер за голяма компания имаше все по-малко време за планински разходки и любимото му скално катерене. Това много му липсваше. Нетърпението му беше голямо и поради друга причина. Надяваше се отново да види Магда. Дядо Стоян му я показа преди три години и това беше любов от пръв поглед. Тогава Магда беше млада мечка, току-що влизаща в тинейджърския период. Радо използваше всяка възможност да я наблюдава. Дядо му показа леговището ѝ и основния район, в който обикаляше, и живееше Магда. Радо не я беше виждал от миналото лято. Не знаеше дали е прекарала зимата в миналогодишното леговище, дали все още е в този район, или по някаква причина се е преместила на друго място. По това време на годината храната не беше все още в изобилие и мечките се хранеха с миналогодишни диви ябълки и шипки, корени, насекоми, мравки. Имаше още малко време докато узреят любимите им горски плодове.
Радо тръгна към Крачун поляна. Това беше не много голяма поляна, разположена в седловина между два хребета. На нея имаше мравуняци и много шипки. Надяваше се, че ще има късмет да види и наблюдава Магда. На отсрещния скат, срещу поляната, имаше удобно място за наблюдение, а гората все още не беше се разлистила напълно и имаше прекрасна видимост. Разбира се, Магда би подушила и усетила чуждо присъствие, но дядо Стоян го беше научил как да прикрива човешката миризма. Най-сигурния и изпитан начин беше да остави връхните си дрехи и раницата да престоят една нощ в конюшня, или овчарник и да поемат тази миризма. В овчарника им отдавна нямаше овце, но все още имаше остатъчна миризма, която заедно с подходящ насрещен вятър би помогнала на Радо да остане по-дълго време незабелязан. Слънцето още не беше изгряло, когато Радо тръгна към Крачун поляна. Бързо се покатери на ската срещу поляната и се приготви да чака. Имаше приготвено кафе и храна, а времето му минаваше в наблюдение и слушане на разнообразни горски звуци. През пролетта гората се изпълваше с живот и се чуваха всякакви звуци от птици и животни. Брачния период при много от тях беше започнал и това превръщаше гората в една необикновена симфония от звуци. За щастие не чака дълго. След по-малко от час видя в далечината приближаваща мечка. Сърцето му заби от вълнение. Притаи се. Веднага я позна. Магда вървеше бавно. Ту я губеше от поглед, ту отново се появяваше, но Радо беше сигурен, че идва точно към Крачун поляна. Струваше му се, че върви много бавно, често спираше, оглеждаше се и се обръщаше назад. Отначало Радо помисли, че е подушила чуждо присъствие, но малко преди Магда да излезе на поляната, той разбра каква е причината за това поведение. След нея бавно и малко тромаво подтичваше малко мече. Радо се усмихна на приятната изненада. Мечето беше на около 3-4 месеца. Обикновено мечките раждат по време на зимния сън и до края на зимата мечетата сучат, а след това вече могат да излизат с майка си навън в търсене на храна. Мечките са много грижовни за малките си. Показват им местата с храна, учат ги как да оцеляват, често си играят и боричкат с малчуганите.
Точно когато Магда излезе и направи няколко крачки по поляната, изведнъж, сякаш от нищото, се чу изстрел. Отначало Радо не разбра откъде идва и накъде е насочен този изстрел. Веднага след това Магда се изправи на задните крака и мощно изрева. Почти веднага последва нов изстрел. Тогава Радо видя, че куршумът е уцелил мечката и от нея блика кръв. Тя се олюля, след което с хриптящи звуци се свлече на земята и след няколко конвулсии, тялото ѝ остана неподвижно. Куршумът я улучи точно в сърцето. Отначало малкото мече се затича към майка си, приближи се до нея, но в същият момент от другия край на поляната изскочиха трима мъже с пушки и с възсторжени викове се насочиха към убитата мечка. Някой извика:
-Мечето, мечето! Дай да хванем мечето!
Бързо приближаваха, а малкото мече беше видимо объркано и изплашено. Не знаеше какво да прави и скимтеше около майка си. При вида на приближаващите хора се отдръпна няколко крачки назад, после пак понече да се върне при майка си, след това се отдалечи на десетина метра и гледаше уплашено към мъртвата си майка.
Радо беше потресен от това, на което стана свидетел. След първоначалния шок, реши че не може да стои безучастно. Когато видя, че искат да уловят и малкото мече, скочи от мястото си и тръгвайки надолу, по склона, към поляната, извика силно:
-Хей, какво правите? Вие нормални ли сте?
При тези викове мечето се обърна и побягна назад.Тримата мъже бяха изненадани, че някой е станал свидетел на случката. Спряха се и се обърнаха в посоката на виковете и видяха тичащия надолу към поляната Радо.
– Къв си ти бе, сульо? Кво си се развикал? – Извика най-едрият от тримата.
Радо нищо не каза, продължи към тях, но вече осъзнаваше, че ще има големи неприятности с тези хора. Разпозна мъжът, който му извика и това беше бивш представител на силовите групировки, а сега „уважаван“ местен бизнесмен с хотел, казино и няколко други бизнеси. Другият беше депутат и председател на местната структура на управляващата партия. Отначало не разпозна кой е третия, но беше ясно, че и той не е случаен.
– Ела бе, момче! Кажи какъв е проблема? – това го каза непознатият мъж, явно опитвайки се да успокои обстановката. За момент всички забравиха за убитата мечка.
– Защо убивате беззащитно животно? И то с малко мече! Вие сте изроди! – Радо беше бесен.
– Спокойно бе, младеж! – отново беше третият мъж- Ние обичаме планината и животните повече от теб. Ловци сме, не сме убийци. Но тази мечка е стръвница и направи големи поразии в околните махали. Имаме разрешение за обстрел. Ако искаш ела утре при мен в прокуратурата и ще ти го покажа.
Радо прекрасно знаеше, че това не е вярно:
– Това са глупости. Няма никаква стръвница. Вършите беззаконие и много добре го знаете. Как не ви е срам! Вие съвест нямате ли?
– Хайде да не спориш с юрист кое е законно и кое не. Не сме направили нищо незаконно. И стига се прави на интересен, че вече ми писва. – Явно на депутата търпението се изчерпваше.
– Не ме интересува какви сте и какво можете. Аз няма да мълча пред това варварство.
Тогава бившата мутра се приближи до Радо. Бутна го грубо към края на поляната
– Хайде върви по пътя си! Стига си ни пречил, нали ти е ясно, че нищо не можеш да ни направиш. Не си търси белята, мечкарино!
Другите двама тръгнаха към мечката. Мутрата застана близо до Радо и отново го бутна грубо.
– Изчезвай оттук и се радвай, че все още не си на небето при мечката. Да не съм те видял повече и бъди умен, ако не искаш проблеми!
После изведнъж извади пистолет, с другата ръка го сграбчи за гушата. Удари го с пистолета по главата и процеди през зъби:
– Разбра ли, бе, дрисльо! Омитай се!
Радо нямаше избор. Обърна се и си тръгна. Но още щом се скри от погледа им набра 112. Знаеше, че това ще му донесе само неприятности, но не искаше да става мълчалив съучастник на това гнусно деяние.
– Искам да съобщя за бракониери- гласът му трепереше от ярост, докато обясняваше на оператора на какво е станал свидетел.
След като затвори, мислите му вече бяха за малкото мече. Беше прекалено малко, за да може да оцелее само. Или щеше да умре от глад, или да стане жертва на по-голямо животно. Ако попаднеше на мечок, той също би го убил. Радо реши да се опита да му помогне. Върна се в къщата и с колата слезе до най-близкия град. Купи цял чувал с ябълки, круши и други плодове. Купи и гъби, ядки, взе няколко компота и се върна в дядовата къща. Беше все още светло. Веднага се отправи към леговището на Магда. Надяваше се там да е родила и прекарала зимата и малкото мече да се върне в нея.
Леговището се намираше в една естествена скална ниша, малко над земята, а до нея се стигаше по едва забележима пътека. Радо много бавно се приближи до мястото. Не искаше да наднича вътре, за да не плаши и стресира допълнително мечето. Остави няколко ябълки и круши на метър-два от входа. След това си тръгна, надявайки се, мечето да е било там, или да се върне по някое време.
Прибра се в къщата. Проведе няколко разговора, за да каже, че известно време ще отсъства. За щастие шефът му беше също запален планинар и бързо се съгласи да остане и да работи дистанционно. Само трябваше през два-три дни да ходи до офиса за няколко часа за срещи и преговори с клиенти. Това го устройваше. След това пусна пост в социалните мрежи, в който разказа за случката. Постът му веднага предизвика интерес, но както и очакваше, коментарите бяха на двата полюси. Едни се възмущаваха, предлагаха различни действия, за да получат виновните наказания, но други го обвиняваха в абсурдни неща, като това, че бил от зелената мафия и човек без работа, който се шляе из горите. След около час-два постът му беше премахнат, а акаунтът му блокиран. Обадиха му се от една национална телевизия и се уговориха за интервю на следващия ден. Имаше едно обаждане и от полицията. Полицаят беше учтив и го покани в управлението, за да пусне писмен сигнал за случилото се. Но преди всичко това, трябваше да се погрижи за мечето.
С нетърпение изчака утрото и отиде отново при мечата бърлога. От оставените плодове нямаше и следа, но все още не беше сигурен дали мечето ги е изяло. Остана известно време на разстояние от леговището, за да наблюдава входа. Не след дълго, там плахо застана мечето и наблюдаваше околноста. Радо се зарадва, че е там и в същото време реши, че трябва да му измисли име. Без много да му мисли, го нарече Хектор.Беше пристрастен към гръцката митология, а Хектор беше любимият му герой в Омировата Илиада. Беше един от най-обаятелните и чаровни образи в поемата. Мечето не излезе от бърлогата. Радо постоя още час, след това се приближи, остави нова порция плодове на същото място и си тръгна.
Пред къщата вече го чакаха от телевизията. Заведе ги до Крачун поляна. Показа им следите от кръв на мечката и подробно разказа за случката. После от телевизионния екип поговориха и с останалите жители на махалата. Всички бяха възмутени от убийството на мечката и потвърдиха, че тя никога не е била стръвница, нито е създавала проблеми. След това Радо слезе до града и отиде да подаде сигнал в полицията. Там отново разказа и описа всичко с най-големи подробности, а полицаят го увери, че случаят ще бъде детайлно разследван без значение на участниците в него. Но вече като си тръгваше и беше на вратата, някак между другото полицаят спомена, че ако има разрешение за отстрел, всичко е било законно. Репортажът по телевизията го пуснаха чак след седмица, но беше доста орязано интервюто на Радо, не пуснаха и разговорите с хората от махалата, но за сметка на това почти цялото време беше отделено на депутата и прокурора, които надълго и нашироко обясняваха колко много обичат животните и природата и как им се е късало сърцето от мъка, че е трябвало да убият това животно. Но превръщането на мечката в стръвница я правело опасна за жителите на няколко махали и те са действали съгласно разрешението за отстрел. Имаше и някакво интервю от „пострадал“ от набезите на мечката, но явно си личеше, че говори със заучени фрази и всичко беше нагласено. Радо разбра, че от това разследване нищо няма да излезе и че тази седмица са я използвали, за да си набавят прословутото разрешение за отстрел, което за хора с техните позиции във властта не беше никакъв проблем. След няколко месеца получи писмо от прокуратурата, в което го уведомяваха, че разследването е прекратено, поради лиипса на данни за престъпление.
Радо ходеше всеки ден до леговището на мечето и му оставеше храна. Вече Хектор не се криеше при идването на Радо, а се показваше на входа и гледаше към мястото откъдето той го наблюдаваше. Погледите им започнаха да се засичат, но дистанцията все още беше голяма. Постепенно Радо започна да скъсява дистанцията и да стои все по-близо до входа. Един ден реши да се приближи още. Изчака Хектор да се покаже и тогава му подхвърли круша на метър-два пред себе си. Мечето нерешително тръгна към крушата, после се спря и погледна Радо. Погледите им се срещнаха. Радо му се усмихна и тихо каза:
-Хайде, Хектор! Хапни си, няма страшно.
Мечето се престраши, бързо взе крушата и се върна обратно.
Така бавно и постепенно, след две-три седмици, дистанцията между двамата не само се скъси, но Радо вече можеше да докосва и гали Бруно. Сякаш ставаха приятели. Изпълни се детската мечта на Радо да си играе и боричка с мече. Хектор растеше и обикаляше районът наоколо. Почти цялото лято Радо прекара около него. След като узряха горските плодове, Хектор сам започна да си намира храна. Към края на лятото вече беше напълно самостоятелен. Дойде есента, Радо се върна към обичайния си живот в града, но не пропускаше възможност да отиде и види мечето. Радо се притесняваше как Хектор ще се подготви и изкара първата си зима. Не беше обучен от майка си, всичко щеше да му е непознато и трудно, но дано успееше да оцелее.Хектор преодоля и това препятствие, оцеля в тази първа за него зима.
Изминаха четири години от първата среща между Радо и Хектор. С течение на времето, дистанцията между тях постепенно отново се увеличи, срещите им бяха все по-редки и от по-голямо разстояние. Хектор растеше голям и силен мечок. Радо вече си мислеше, че едва ли ще го види повече. Не подозираше, че между тях предстоеше още една, съдбоносна среща.
Един ден Радо взе принадлежностите за скално катерене и се отправи към Шейтан дере. Това беше сравнително малък, но труднодостъпен участък от ждрелото на реката. От едната страна бяха отвесни скали, а от другата стръмна и непроходима гора. След влизане в дерето се вървеше срещу течението на реката от страна на гората, като понякога трябваше да се гази и реката. Беше изключително живописно място, което стигаше до Дивото пръскало. Това беше около 10-15 метров водопад, а водата с грохот падаше в Подковата. Това беше вир под водопада от който водата се изтичаше от две места и имаше форма на подкова. Именно до там искаше да стигне Радо и да се покатери по отвесните скали около Подковата до началото на водопада. Дерето беше с много завои и шумно от течащата вода. Стигна до Подковата и седна на един камък. От малък обичаше да идва тук. В кристално бистрата вода се отразяваха отсрешните скали. Понякога там виждаше и диви кози. На бряга, откъм гората, над водата бяха надвиснали клоните на дърветата с десетки разноцветни водни кончета накацали по тях. А точно в момента, на едно клонче, беше кацнала красива червеношийка и пиеше вода от Подковата. Радо беше запленен от този красив горски свят, но с периферното си зрение забеляза някакво движение надолу по реката. Обърна се и видя, че от завоя се появи мечка с две малки мечета. Разстоянието между тях не беше голямо. Мечетата все още не го забелязваха и продължиха да си играят във водата, но майка им се спря и го гледаше изпитателно. Радо нямаше накъде да отстъпва. Единствения му път беше надолу по реката, но така трябваше да мине покрай мечката. От дядо си знаеше, че правилното действие в такива ситуации е да се сниши, или легне, за да не го приеме мечката като заплаха. Но когато е с малки, за мечката всичко би било заплаха и нищо не можеше да я спре, за да ги защити. Започна бавно да се приближава към него с леко ръмжене. Но в същия момент се чу силен рев. Радо и мечката веднага погледнаха нататък. До рекато стоеше голям мечок, изправен на задните си крака. Радо веднага разпозна Хектор. Не можеше да го обърка. Мечетата се дръпнаха уплашено назад към скалата. Майка им знаеше, че всеки мъжки е заплаха за малките мечета и застана пред тях. Изправи се на задните си крака и също мощно изрева. Сега двете големи мечки стояха една срещу друга на десетина метра една от друга. Хектор беше на пътечката до гората, а мечката срещу него в реката до скалата. Двете мечета стояха уплашени до майка си. След като мечката се изправи и изрева, Хектор стъпи на четири крака и на Радо му се стори, че сякаш сниши глава. Това не беше обичайно за мечка, готвеща се за атака. Хектор направи няколко крачки по пътечката към Радо и застана между мечката и него. Пътят за отстъпление на мечката беше свободен, а тя едва ли искаше да влиза в битка с голям и силен мечок. Разбира се, щеше да го направи, ако бяха заплашени мечетата, но при поведението на Хектор и оставеното място за отстъпление, мечката реши да тръгне бързо надолу по реката. Хектор не отделяше поглед от отдалечаващата се мечка. Гледаше след нея дори когато се скри от погледите им. Радо стоеше като вцепенен и не знаеше какво ще последва. Няколко минути, след като мечката вече не се виждаше, Хектор тръгна надолу по пътеката покрай реката. Направи няколко крачки, спря се и погледна назад към Радо. Погледите им се срещнаха за кратко. Два приятелски погледа. После Хектор извърна глава напред и бавно започна да се отдалечава. Повече никога не се срещнаха.