И отново впи поглед в планината, която се изпречваше пред него. От сутринта необяснимо често правеше това, без да осъзнава нуждата или причината. Но отбеляза в мислите си, че побеляла от ситния снежец през нощта, Витоша изглеждаше привлекателна в ролята си на гледка от прозореца. Даже успяваше да украси малкия апартамент на Камен и да привнесе усещане за пространство извън обозримото. Може би затова мъжът вдигаше глава и обследваше внимателно очертанията на билото, върха и едва забележимите дървета, сякаш търсеше дълбокомислено решение на важен въпрос.
Пандемията заради онзи злобен вирус го беше приковала в дома си от няколко месеца. Изчисляваше приходи, разходи, печалби, търсеше баланса и се справяше добре, даже в срок. Но потъвайки в цифрите, губеше представа за реалността. Тишината, смесена със самотата вкъщи, също го откъсваше от шеметното усещане за градско ежедневие. Постепенно се превръщаше в герой от скучен, нискобюджетен филм, който зрителите, ако са се подвели по заглавието да изгледат, лесно биха забравили.
И тя си тръгна, даде му свободата, която той толкова искаше. Нямаше вече скандали, те биха го разведрявали от монотонността на работата му. Колко забавен беше периодът с напасването на характерите. Изискваше стоицизъм и саможертва от негова страна, за да бъдат заедно цяла година. За какво?… За да отворят огромна пропаст помежду си… и после – празнота.
Очите на Камен направиха своята последната почивка. Спряха се върху най-високата точка в планината. И тогава се роди внезапно идеята за импровизирания поход из ледените пътеки на Витоша. Скочи внезапно и започна да рови в гардероба за екипировка. Не беше опитен планинар, но поне топли дрехи и удобни обувки можеше да открие в дома си.
Тръгна с намерението да се изтощи до краен предел, да се надиша със свеж въздух, да му прималее, да се моли да бъде отново в малкия си дом, да иска да не излиза никъде повече. Искаше пренасищане, живот…
Бързаше, имаше силите, желанието, предизвикателството… Успяваше да си налага темпо. Подмина Драгалевския манастир и продължи нагоре към хижа Сълзица. Кръвта му буйстваше, освежаваше всяка клетка от тялото. Движението го правеше доволен и убеден, че трябва да упорства. А песимизмът се стопяваше с всяка една крачка, вече се чудеше защо се е предал на самотата, та нали и тя беше вид състояние, цвят в общата картина.
После взе да забавя крачките, храната и водата свършиха. Умората започваше своя безпощаден щурм и потулваше всяка свежа мисъл. Нашепваше за почивка, кратка, но необходима. Камен отказваше, но в един момент се подчини на злия съветник и се отпусна до едно дърво, недалеч от пътеката.
Заброди из горчивите си спомени. Ровеше в тях, търсеше безценните си преживявания, но след като ги откриеше, проваляше се, отблъскваше любимите си хора. Ядоса се, след като не намери отговор на въпроса „защо“. Явно всичките му решения водеха до липсата на изход. Непоправимо и необходимо беше стореното. Срещи, раздели, после нищо…
Изведнъж чу глас, приятен… Заслуша се в него, приличаше на песен, различна от тази в главата му. Беше жизнена, запомняща се…
И побутването с думите:
– Добре ли сте?… Господине, как сте?… Зле ли Ви е? Нуждаете ли се от помощ?
Камен внезапно се стресна, беше задрямал сред ледената пустош…
– А, да!… Добре съм, благодаря! – отговори вяло, а после огледа човека, ненадейно появил се тук.
Пред него стоеше жена, добре подготвена за зимните условия. Гледаше го втренчено и с леко притеснение, явно Камен беше заел някаква отчаяна поза под дървото. Но пък тя не се тревожеше за дистанцията, препоръчвана като главна противоепидемична мярка в този момент. Обяснението изглежда беше в искреното желание да помогне.
– Помислих, че Ви е прилошало! Вече се стъмва, трябва да се прибирате!… А Вие седите… Опасно е, знаете, нали? Ще замръзнете! – жената го съветваше.
– Да, ставам!… Имах идея да стигна до върха, но… – заувърта Камен.
– Явно няма да е днес, късно е – бързо отвърна жената и продължи пътя си надолу.
Но след като направи пет-шест крачки се обърна и попита:
– А имате ли транспорт, как ще се приберете?
– Идеята беше да ходя и да дишам чист въздух!
– Въздухът е превъзходен, но Витоша е планина, а в планините правилата са други. Излишното геройство се наказва сурово, недообмислените предизвикателства водят до гибел. Накратко, бързо се стъмва, рязко пада температурата, а на места има доста хлъзгави терени.
– Да, затова дойдох. Търсех тези правила – самодоволно отговори мъжът.
– Но не и злополучен край, надявам се?! Предлагам Ви помощ, колата ми е наблизо, петнадесет минути пеша, ако желаете … Ако не обърквам плановете за върха…
Камен помисли. Всичко беше вече объркано, умората надделя, а идеята за бързо прибиране го изкуши. Погледна нагоре, имаше много до най-високата точка, непостижима цел си беше поставил, примамливо беше, но в планинския сумрак предложението на тази мила жена, с тези изразителни очи и хаотично подаващи се кичури коса изпод шапката, беше правилният избор. И той тръгна с нея.
От колко време не беше разговарял с хора лице в лице… Стори му се вълшебно. В онлайн пространството общуването беше различно, донякъде фалшиво, нагласено. Сега движейки се между гигантските дървета, дишайки този леден въздух, разговаряха спокойно без подозрения, условности. А бяха непознати, преди минути се срещнаха. А човешкото проговори в своята най-чиста форма.