Мухите седяха лепнати на стената и сякаш спяха. Гледката на тези черни петънца по бялата стена предизвикаха в Юри някаква особено чувство на страх, сякаш гледаше в яма и всеки момент нещо вътре щеше да се размърда, нещо което хич не разбираше и нямаше как да разбере. Мислеше, че всеки момент ще се разлетят и после ще трябва с часове да ги гони из апартамента. Те обаче просто си седяха. Като че бяха влезли за през нощта, търсейки подслон и прикритие от тъмнината и сега все още си бяха по леглата. Отвори вратата и почна да ги бута навън, но те почти не мърдаха. Само правеха няколко крачки настрани, не политаха. Бяха в някаква странна плашеща летаргия. Взе вестник и почна да ги бие. Странно как едно действие винаги води до друго и това е неминуемо. И неописуемо страшно. Естествено, те се разлетяха по-енергично, което вече означаваше, че почти нямаше начин да ги изгони лесно и трябваше да ги убие. Една по една ги размазваше първо с леки, а после с все по-енергични удари, като така изтриваше усещането за онзи черен мърдащ ужас вътре в него. Размазваше ги една по една, а вътрешно се чувстваше все по-виновен и по-виновен. Колко ли ценеше живота? Не говореше ли преди няколко дни в един от онези случайни разговори как хващал насекомите с чаша и хартийка и ги пускал навън, за да не ги убива? Не говореше ли постоянно за планината и хората, за ценността на живота и че най-големият героизъм можеше да бъде в това да се опиташ да го спасиш, там насред снега и студа? А сега просто уби гадинките, които по някаква причина се бяха събрали на бялата стена. Кой знае какво ги беше привлякло вътре. Такава намеса върху живота го отвращаваше. Липсата на най-малка представа за това какво бяха те, това усещане че просто си заличил друго същество не му даваше мира. Държеше мръсния и сега нацапан с червени точки вестник и се чувстваше много далеч от човека, който искаше да бъде. За какво спасяване говореше?
Още от малък беше станал чувствителен към тази „малка“ и незабелижима смърт. Там на блатото, където беше замерял жабите по брега с камъни, така сякаш са някакви мишени, докато една от тях не изплува с корем нагоре и не почна да се носи неподвижно покрай папурите. Тогава, както и сега, му стана страшно, че няма как да оправи нещата. Че един живот вече го няма. А беше „просто някакво малко камъче“. За децата винаги всичко е „просто еди какво си“..
Не можеше да каже същото за онова „камъче“, което години по-късно или години по-рано беше полетяло към него на Орловец. Тогава времето беше спряло. За момент си беше помислил, че последното нещо, което ще види е изненаданото лице на Мишо, с който беше тогава. Той катереше нагоре по лесните пасажи, когато събори тази огромна канара и тя тръгна да се свлича право към него. Не беше някъде в ляво или дясно, беше точно под нея, вече не ставаше въпрос за шикалкаване и за далечна опасност от камъни, които се разбиват някъде много далеч и само чуваш шума от сблъсъка им. Ставаше въпрос за тук и сега, между камъка и човека, както се казваше в онзи разказ. Тогава Юри запомни тази изненадано сериозна физиономия, която се появи на лицето на Мишо. Беше разбрал, че ей сега ще умре. А сигурно и той беше видял неговата, която сигурно е била също толкова изненадана. Опита се да спре скалата с крак, задържа я за секунда, но този камък беше твърде голям, за да бъде спрян, вече беше поел своя път надолу към земята. В тази секунда, която я задържа Юри си помисли, че може да се метне настрани, да се откачи от площадката и да скочи и някак да се хване за ръбчетата наоколо. Или може би да залегне? Беше твърде голяма. Но все пак прехвърляше всички тези варианти, някак почти като на забавен каданс, все още взирайки се в скалата, която лека по лека набираше скорост към него. Имаше време да помисли, да наблюдава какво ще стане, почти от научна гледна точка му се искаше да види дали ще го помете или не. Беше ясно, че ще умре веднага. Сега можеше просто да чака. Тя вече идваше към него, удари се някак странично, завъртя се и се размаза на метър встрани, след това литна в пропастта и се разби с тътен, който отекна по всички стени наоколо. Около площадката имаше парчета от счупени камънаци. С Мишо се гледаха. Беше му се разминало. Може би още не беше дошъл денят. Но в него остана този спомен за една почти замръзнала скала, спряла във времето, за изненаданите им лица, за това безвремие, в което се бяха озовали и очакваха да видят какво ще стане. Сигурно и вестникът седеше все така замръзнал, а мухите го гледаха отдолу с учудените си фасетни очи.
Тъжно си припомняше всичко това, докато с Ани подреждаха екипировката по раниците. Не можеше да се отърси от това лепкаво чувство, което беше изпитал при вида на размазаните върху вестника мухи. Беше го обзело лошо предчувствие и страх. Подредиха всичко и го занесоха към колата. Ани седна на шофьорското място и потегли. Гледаше я, спокойна и усмихната, и често си мислеше, че не я заслужава. Слънцето щеше да залезе скоро, а ги очакваха още няколко часа път. Спряха на бензиностанция, купиха си вода и сандвич. Редуваха се да отхапват, докато се взираха в мъглата по пътя. Не обичаше да пътува нощно време, но така трябваше, ако искаха утре да се качат в Джендема. Луната светеше някъде между дърветата, когато пристигнаха. Разпънаха палатката на малката заснежена поляна и си говориха опряни едни в други. Заспаха сравнително бързо. Юри винаги беше напрегнат преди изкачване, а Ани бе спокойна и просто уморена. Сънува жълт котарак насред зелени треви. Чоплеше нещо на земята и размахваше опашка. После се обърна и го погледна. Юри се стресна. После пак заспа и сънува падащ метеорит, от който трябваше да се скрие, но нямаше къде. Всичко щеше да бъде унищожено, а планината не беше спасение. Нямаше къде да се скрият. Чуваше някакво жужене, което ставаше все по-силно и по-силно, приближаваше се, на хоризонта се появи огромна тъмна буря, която поглъщаше всичко. Беше в някакво село, влезе в стара къща и зачака.
Когато станаха беше 4, а палатката беше покрита с кора от скреж. Ядоха банани и мляко, докато се разбуждаха и се подготвяха за тръгване. Пътеката в гората им беше позната, стъпките шумкаха върху тънък слой сняг, листа и клони. Този път не виждаха очи в гората. Виждаха стъпки с нокти, големи и пресни. Чуваха ходене отстрани по дерето. Виждаха звезди. Виждаха светлини от хижа на отсрещния склон. Вътрешно зачакаха слънцето, онова осветление в края на хоризонта, което подсказваше, че началото на деня е близо. Лутаха се насред дерета и скали, които се изправяха все по-нагоре към ръба и създаваха усещане за Планина. Имаше нещо много първично в гледката на отвесния заснежен склон, който се стелеше нагоре, където светеха червените точки на станцията. От време на време подхвърляха по някоя дума или въпрос – „От там минахме последния път“, „Може би от тук нагоре?“. Забиваха пръчки в снега, с които да се ориентират за евентуален път наобратно. Наоколо беше така диво, както сигурно е и в Аляска. Урви, сняг, скали, кореняци и животни.
Спряха на една премка, след която почваха отвесни скали.
– Да пробваме натам? – попита Юри.
Седеше и разглеждаше кулите наоколо сякаш щеше да успее да види какво седи отзад и дали има път. Под тях се стелеше море от мъгла, което ги преследваше от паркинга долу и трябваше да вървят все по-бързо и по-нагоре, за да му избягат. Бяха се разбрали да се върнат, ако ги застигне, защото тогаваше нямаше шанс да се ориентират по-нагоре. Изглеждаше сякаш вече са на друг тур. В един момент мъглата се отдръпна и остана на нивото на хижата. Слънцето изсветляваше хоризонта, но хаотичния зимен терен не ставаше по-ясен.
– Да тръгнем от там и да видим какво става. Ако не е от там, ще се върнем.
Ани тръгна нагоре по малък снежен улей покрай дърветата и се спря пред плочести заледени пасажи. Тръгнаха нагоре като траверсираха покрай голямо полуизкоренено дърво, но след двадесетина метра решиха, че пътят няма как да е оттам. Пред тях се извисяваше гладка и вертикална жандарма, която не можеше да бъде заобикалена, без да отидат много по-надолу и така да влязат в някой от другите турове. Юри се ядосваше вътрешно, луташе се наляво и надясно, за да открие къде може да е маршрутът, почваше да го гложди онова чувство на провал, онова усещане, че не е дал всичко от себе си, само тогава оттеглянето не беше болезнено. Напразното чудене насред снега му беше отнело устрема, беше го направило нерешителен и демотивиран. Търсенето на “правилния” маршрут ги беше изтощило.
Решиха да се върнат. Вече беше твърде късно, за да завършат тура, беше най-късия ден в годината. Ани го познаваше и знаеше, че сега ще почне да навлиза в онова настроение на самоунищожение, в което ще крачи надолу през гората мълчаливо, тъмен и ядосан и ще си представя планини. Планини сега толкова далечни, именно защото бяха сред тях, а те се връщаха. Планини огряни от слънце и с хубав твърд сняг. Планини, от които за момента трябваше да се дистанцират. Не се беше научил да приема тези оттегляния и вътрешно страдаше много. Романтиката на планината беше изчезнала, сега беше само болка и чувство за незавършеност. Винаги е бил такъв. А тя обикаляше около него, усмихваше се и му показваше каква пръчка е намерила с цялото съчувствие, на което беше способна.
В такива моменти се питаше дали е добър човек. Беше се запитал същото и гледайки смачканите мухи по вестника. Имаше такива моменти, в които цялата му представа за него самия беше под въпрос. Веднъж в парка беше загледал куче, което куцаше и се чудеше как да се свие под едно дърво. Опитваше се да легне, но явно го болеше, ставаше, гледаше хората наоколо, пак пробваше, накрая остана на земята и загледа някъде към края на поляната. Все свързваше добрината с помощта към животните, не можеше ли да направи нещо, все си мислеше, че трябва да се действа, да се взимат решения, не просто да гледа. Не можеше да се примири с тривиалността и непостоянството, искаше да бъде нещо повече, но сам в себе си си позволяваше едно шикалкаване, от което се натъжаваше. Че все пак е “просто човек”. Че в него е заложена грешката. Че не винаги е действал по начина по който трябва.
Спускаха се надолу покрай реката, следвайки собствените си стъпки. Ставаше въпрос не за места, а за хора, така казваше Ани, а той се засрамваше. За хора, които се учеха да бъдат добри насред планини, но и сред самите тях. Ставаше въпрос да се научат да ценят не „успеха“ или „провала“, който им беше заложен, а хората с които бяха. “Какво друго можеше да бъде отвъд планината, ако не човекът?” беше казал Бонати някога. Ставаше въпрос не само за пътят нагоре, но и за пътят надолу. Тогава слизайки надолу през гората, където снегът все повече оредяваше, Юри се опитваше да научи този урок.
Години по-късно или години по-рано, когато бяха на кулоара на Такюл и онази буца лед беше полетяла към Юри, той гледаше спокойно нагоре, с фасетните очи на муха, която дълго е чакала застигащия я удар и се надяваше, че е могъл да покаже любовта си. Не само към планината, но и към хората.