Под върха. Никога не съм се чувствала толкова близо и същевременно толкова далеч. Толкова близо до върха и толкова далеч от себе си. Вятърът е толкова силен, че желязната врата едва се крепи. Привидно желязното ми сърце едва се крепи да не изскочи от естественото си скривалище. Нима е нужно да рискуваме толкова много без дори да се замисляме за живота си и за живота на спътниците си по пътя към върха? Топка от скрити чувства и мисли, заемащи пространство в едно убежище в прегръдките на планината, точно под върха. Преди час се молех на Господ да се измъкнем от тук, да останем живи и всичко да е наред, а сега дори забравям да Му благодаря. Колко често ни се случва нали? Да се молим на Бога и после да караме по старуму, все е дно нищо не се е случило. Все едно някой друг е чул молитвите ни, но не и Той. Винаги съм се чудила как е възможно алпинистът да не вярва в Господ, при все че толкова често бива измъкван от смъртта.
***
Ако Вик не беше изчистил натрупалия сняг пред вратата на заслона, вятърът щеше да ме довърши. Колко лесно подценяваме метеорологичните условия. Колко лесно една лекомислена постъпка може да коства човешки живот. Пилеем живота си, без дори да се запитаме как е правилно да живеем.
***
Чувствам се малка и нищожна, нищозначеща, бореща се със снежната виелица. Вятърът хвърля сняг в очите ми, нарочна ме събаря и забавя хода ми, сякаш иска да ми каже нещо, но аз не го разбирам. Слушам, но не чувам. Спирам, утихвам, оглеждам се за пътя, но той липсва. Аз трябва да го създам, не мога да следвам нечий друг път. Тъмно е. Студено е. Крайниците ми са измръзнали. Само дъха ми е източникът на малко топлина. Поглеждам върха. Гледа ни отвисоко. Както Бог гледа човека. Чуди се на нашите усилия да живеем живот без смисъл, гонейки безсмислени цели, жадувайки безсмислени неща, говорейки безсмислени думи, творейки пространство от безсмисъл.
***
Едва откопчавам раницата си, за да извадя парче хляб. Почти не усещам ръцете си, но някак си се справям. Отхапвам и хапката засяда като буца в гърлото ми. Не мога да преглътна факта, че и аз гоня нещо, което може да няма смисъл. Споделям храната си с котаракът Рижко, безмислостно оставен на произвола на съдбата и жадуващ малко топлина. Той ме поглежда благодарно и прибира храната на сигурно.
***
Колко шансове Бог ни дава за спасение, а ние ги подминаваме.
Това не е разказ за върха в планината. Това е разказ за върха, към който човек се стреми, търсейки смисъл в безумния свят. За върха, който винаги гоним, но никога не стигаме. За препядствията по пътя към върха, които не ни каляват и не ни правят по-силни, а ни карат да си признаем колко слаби и безпомощни сме всъщност.
Оставам под върха. Но жива и с надежда. Благодарна на Бог и винаги опитваща се да вървя към Него.