Диана седеше нервно на масата в кухнята гледайки към телевизора и мислейки си какво по дяволите става. Десният и крак потрепваше като метроном няколко пъти в секунда. Парчето паркет под него почваше леко да се размества. Най-мразеше да чака. Повече дори от най-неприятния навик на Малин да закъснява.
Не беше излизала от няколко седмици и това ясно си личеше. Диана имаше дълга червена коса, за която трябваше да положи особени усилия да не изглежда добре. Сега беше успяла, но там, за където се надяваше да тръгне скоро, това нямаше да бъде от значение.
Дия, както всички я наричаха, не беше от жените, които седят на едно място. Не се чувстваше жива, ако всяка секунда не правеше нещо или не планираше нещо ново. От няколко дни не мислеше толкова за това, което трябва да се направи, а дали въобще можеше да се направи. От нея и Малин или от когото и да е било.
Много закъсняваха и чакането я побъркваше. Чувстваше се като въздух в балон, който всеки момент ще се спука и ще захвърчи с невероятна скорост във всички посоки.
Не обръщаше внимание на телевизора. Последно време даваха все едно и също. Насочи вниманието си към картата пред нея. Не че не беше минавала по този път десетки пъти – и през лятото, и през зимата. Опитваше се да запомни всяка точка и линийка. Имаше нужда да се чувства подготвена. Сега трябваше да е по-уверена в себе си от всеки друг път. Но знаеше, че не теренът е проблемът, а времето. Времето, което се очакваше да става все по-лошо с всяка измината минута. Времето, което им оставаше, преди да започнат да губят силите си.
За момент помисли как най-ефикасно да причини физическа болка на Малин като се прибере.
Сгъна картата и я прибра в капака на раницата, която беше подпряна до масата. Беше старателно приготвила двете шейсет и пет литрови раници с всичко необходимо за преход в края на декември. Нямаше представа колко време ще са в планината. Два пъти провери и пренареди всичко. Само Малин го нямаше никакъв.
Тревожният поглед на Дия се спря върху една от снимките на стената пред нея. Снимките, около 30, бяха символ на живота, който двамата бяха избрали да живеят и разказваха малка част от най-запомнящите се им приключения. Но една снимка беше по специална за Дия. Това беше денят, в който се запозна с Малъо, както само тя го наричаше. От кадъра ясно личеше, че тези двамата имат особена връзка, дори без да се познават. Само две седмици след това вече бяха изкачили първия си, а и последен, шест хилядник в Непал. Как само ѝ се искаше да може да пътува отново на такива места. Може би някой ден.
Рязък шум от ключалка я извади от спомените. Малин се появи с голяма торба в ръка.
– Какво стана? Защо се забави толкова? Взе ли всичко? Трябва да тръгваме веднага!
– Всичко, да, но само един чифт снегоходки. Къде ли не търсих. Никъде няма – каза с явно съжаление Малин.
– Мамка му! Какво ще правим сега? – вече наистина се ядоса Дия, така както само тя можеше.
– Изглежда новината се е разчула. Всички са се засилили към планините.
– Какво ще правим? Никой ли не може да ни даде? – яростта на Дия преминаваше в леко отчаяние.
– Търсих от всеки, за когото се сетих. Знаеш какво става. Повечето сигурно са тръгнали вече, или пък знаят за какво ги търся – гласът му потрепери.
– Какво правим? Да тръгваме така пък каквото стане! – прекъсна го Дия.
– Да, тръгваме. Нямаме избор. Ще си сменяме снегоходките и това е.
Двамата инстинктивно се прегърнаха с все сила. Нямаше нужда да бъде казано. Това можеше да им е последната. Дия се успокои. Мальо я караше да се чувства сигурна. След точно три минути и шестнайсет секунди заключиха вратата и, притичвайки, се насочиха към колата.
Пътят до началната им точка беше около час. Движеха се бързо. Малин и Диана бяха опитни планинари. И двамата не биха тръгнали, ако имаха избор. Минаваше три часът след обед. Дия беше пресметнала, че ще им отнеме поне десет часа до хижата в това време. Наличието на само един чифт снегоходки засили неимоверно тревожната атмосфера. Нямаше нужда да си говорят, бяха напълно наясно какво им предстой, колко е опасно, и колко е абсурдно.
– Дали ще има пъртина? – тихо каза Мальо.
– Надявай се – отвърна Дия.
– Дали да не пробваме друга хижа? – попита с надежда Малин, въпреки че знаеше много добре отговора.
– Нали каза, че навсякъде е претъпкано – сопна се Диана
След още час мълчаливо пътуваме стигнаха до база ШПЦ, вече необитаем соц-комплекс на 1750 метра надморска височина, използван за тренировки на олимпийски надежди в зимните спортове. На паркинга имаше десетина коли, затрупани със сняг, като малки, бели бункери. Минаваше четири и петнайсет. До хижата имаха близо 950 метра денивелация.
Обуха зимните обувки, провериха раниците и инвентара и тръгнаха с бърза крачка. Днес не беше валяло сняг. Все още. Първите няколко километра изминаха с добро темпо по твърдия сняг. Вървяха един след друг като роботи. Вятърът се усилваше сериозно на моменти и после отслабваше. С всяка измината крачка температурата се понижаваше. Със сигурност вече беше под нулата. Светлината позволяваше на тъмнината бавно да се настани в планината.
– Как си? – Дия проговори за първи път от както бяха тръгнали преди близо час – Аз съм добре, не чувствам никаква умора.
– Добре съм, не ме мисли. Да спрем за минутка. Ще извадя челника и GPS-a – със задъхан глас каза Малин – Сложи си снегоходките. След малко излизаме от гората. Снегът сигурно ще е дълбок.
Дия кимна. Беше притеснена за Малин. Скоро беше боледувал тежко. Нямаше и помен от нормалната му смела крачка и решително изражение по време на преход.
– Готов съм. Да тръгваме. Да минем през заслона за всеки случай, както говорихме. Вкарал съм този маршрут в GPS-а.
– Да си сменяме на половин час снегоходките? – предложи Дия.
– Тръгвай сега, после ще видим – припряно и отвърна.
Маршрутът им минаваше през долина, която стигаше нещо като плато. От там се изкачваше, на места много стръмно, към хребет, който отвеждаше към второ плато или втора тераса. След продължително прекосяване от дясно на ляво маршрутът минаваше през сравнително полегат улей. От билото следваше кратко спускане към крайната им точка.
Вече беше напълно тъмно. След петнайсет минути излязоха от гората. Започна да вали сняг. Не силно. Вятърът се усили, но Дия и Малин не му обръщаха особено внимание. Основният им проблем беше липсата на един чифт снегоходки. Дия вървеше напред с тези, които имаха. Въпреки това на места пропадаше почти до кръста. Мальо се опитваше да стъпва в следите ѝ. Само се опитваше. Почти на всяка крачка пропадаше до коляно. И двамата не бяха сигурни кое беше по-изморително.
Движеха се все по-бавно. Не бяха продумвали от близо два часа. Знаеха какво ги чака. Приказките бяха излишни. Наближаваха първа тераса. Вятъра продължаваше да се усилва. Ниската температура не беше проблем. Борбата с дълбокия сняг не позволяваше на телата им да я усетят.
– Да спрем при големия камък на завет – провикна се Малин – Като излезем на платото няма да ни се спира със сигурност.
Дия не отговори. Запъти се към въпросния камък. Снеговалежът все още не беше толкова силен. Въпреки тъмницата, тя знаеше точно къде е камъка. При летните им преходи винаги спираха там. Беше нещо като традиция. Спомни си как просто идваха до тук, постилаха нещо на земята или лягаха направо на тревата и си говореха с часове. Няколко пъти оставаха и да пренощуват под звездите.
– Снегът е по-дълбок, отколкото ми се искаше – Малин беше по-малко сантименталният от двамата – Искаш ли чай?
– Да – отвърна бързо Дия, сякаш я питаше дали иска пак да прекарат някой летен ден тук – Ти как си? Измори ли се? – също толкова бързо Дия се върна в настоящето.
– Добре съм, колко пъти ще ме питаш?
– Защо не останахме да спим в колата и да тръгнем по-светло? Защо не го помислихме това? Сега ми дойде на ума. Да се връщаме, не сме далеч.
– Стига Дайче. Не може да рискуваме повече, знаеш. Ще се оправим – oтвърна Малин със завидно спокойствие. – Дай да се вържем по-изкъсо от сега за всеки случай.
– Добре. Да се сменим ли? Много ли ти е трудно без снегоходки?
– Не, освен ако ти не искаш. Ще видим по-натам. Да тръгваме.
Щом излязоха на платото, вятърът се засили неимоверно. Дори малкото сняг, който падаше от черното небе над тях, се завихряше с жестока скорост и пронизваше непокрити части на лицата им като хиляди иглички. Видимостта се влоши още повече. Малин често спираше да погледне навигацията. Като цяло успяваха да се движат в правилната посока. Искаше му се той да върви първи, но снегът беше все така дълбок.
Движеха се що годе с добро темпо предвид условията. За около два часа и половина преминаха платото. След още час бяха преодолели стръмното изкачване.
– Дия! – провикна се Мальо – Спри за малко.
– Какво? – обърна се тя.
– Чакай малко – отне му поне минута да я достигне, въпреки че бяха на по-малко от 3 метра един от друг. – Да се сменим до втора тераса. Не е много, за двайсет минути ще сме там. Предстоеше по-опасен участък. Малин искаше да е първи, в случай че обърка откъде се минава точно. – Откачи и въжето за всеки случай.
От силния вятър Диана едвам чуваше указанията му. Веднага разбра защо го прави. Но нямаше сили да спори в момента. Малин сложи набързо снегоходките и продължиха. След около час и малко бяха на втора тераса.
– Имаме проблем – провикна се Мальо, – батерията на GPS-a е почти умряла. Не знам защо така.
– Мамка му! – извика Дия. – Чакай, чакай, тука нямаше ли някъде от онези аптечки дето имат зарядни.
– Далеч е. А и сигурно няма да работи. – Малин парира ентусиазма ѝ – Ще го изключа сега. Ще го пуснем пак след час-два, за да видим къде сме. Ще извадиш ли компаса?
Малин седна тежко на снега. Усещаше адска умора в краката. Не се бе чувствал така никога преди. Това беше без съмнение най-трудният преход в живота му. За миг си помисли как ще каже на Дия да продължи сама, като го напуснат силите съвсем. Искаше да запази колкото се може повече батерия на навигацията точно за това. Огледа се, но нямаше какво да се види освен ситните снежинки, осветени от челника му и връхлитащи лицето му.
Продължиха. Все по-бавно и по-бавно. Налагаше се да спират на всяка крачка. Мальо даваше всичко от себе си, за да не изостава. Дия постоянно го питаше дали не иска да се сменят най-накрая. Но продължаваха да се движат. Минаваше два и половина през нощта.
– Къде е тоя скапан заслон! – провикна се Дия.
– Чакай да видя – каза изненадващо смирено Малин и извади уреда – Малко сме се отклонили от пътя, трябва да е на не повече от час в тази посока – посочи с ръка той.
– Знам ти аз твоя един час – намери сили за малко хумор Дия, което бе изненада и за самата нея.
Не беше час. Рядко нещо е на час разстояние, когато е на час разстояние.
– Къде е този скапан заслон! – видимо изморена, раздразнена, ядосана и гладна, само както една жена може да бъде, каза Дия.
– Ей там е – посочи Малин с ръка на дясно в мрака без дори да вдига поглед.
– Да, виждам го!
– Къде е? – изненада се Мальо и се взря в тъмницата.
– Ето там, идвай бързо.
Късмет ли беше това, или чисто съвпадение, помисли си Малин. Беше напълно сигурен, че след още десет крачки мозъкът му щеше да спре да предава каквито и да е сигнали. Усети как въжето го подръпна. Дия беше вече тръгнала към вратата. Мальо стигна да стената и се сгромоляса тежко в снега.
– Не се отваря. Ела да ми помогнеш – извика Дия, опитвайки се да разчисти снега пред вратата – Ела де, какво лежиш там!
Малин не помръдна. Нямаше повече сили в него. Диана разбра, че нещо не е наред и заблъска с всичка сила вратата. Без резултат. Погледна Малин, гледаше я, но сякаш вече спеше. Свали пикела от раницата си и започна да разбива леда, образувал се пред вратата. Без резултат.
– Как бих изпил сега една боза – промърмори Малин.
– Ти не си нормален – яростно изкрещя Дия и точно в този момент отвори вратата. Нищо не я ядосваше повече от навика на Мальо, като пътуват постоянно да спира да търси от къде да си купи боза. Погледна го и се усмихна.
Малин нямаше сили дори да стане. Дия едвам го завлече вътре и затвори вратата. Имаше оставени десетина дръвца до печката. Може и да оживеем, но дори и да умрем по-добре тук, отколкото в града, помисли си тя и тръгна да пали печката. Мальо вече беше заспал на пейката. Остави го така и се загледа в огъня. Минаваше четири часа сутринта.
Сутринта Диана успя да го премести на леглото и спаха непробудно до обяд. Времето беше все така неприятно. Дори валеше повече сняг. Набързо ядоха и се приготвиха да тръгват. Все още не бяха в безопасност. Но вече не беше същото. Нямаше го напрежение от предишните седмици.
Малко преди осем вечерта пристигнаха на хижата.
– А, откъде идете вие? – попита изненадано хижарката.
– От ШПЦ. Спахме на заслона – отвърна бързо Дия.
– Вие не сте добре. Много се радвам да ви видя в такъв случай.
– Но може да сме заразни още – прекъсна я Дия.
– Нали за това сте тук – с усмивка каза хижарката – Място има само на ъгловата пейка в дъното на столовата. Имате късмет. От десет дни никой не е идвал. Няма ток и пестим дървата, така че се готвим за лягане.
Малин се приготвяше да влиза в чувала, когато непознат мъж от другата страна на столовата му помаха да отиде при него:
– Как в положението долу? Има ли надежда? – попита искрено притеснено непознатият.
– Все същото. Последно казаха, че между десет и двайсет дни откакто си оздравял от КПСъто почва страшното. Няма още обяснение и лек, свършват ти силите и край.
– Всички ли умират?
– Около трийсет и пет процента. Аз съм на шестнайсетият ден, тя е на единайсетия – Малин погледна към Дия – Тук има ли някой да се е влошил?
– Не, аз съм тук вече месец. Не знам дали да слизам. Страх ме е.
– Значи е вярно, над 2600 метра вируса губи силата си.
– Да, това е сигурно. Но тука имаме друг проблем. От две седмици не са идвали момчетата, които носят храна. Всички се надяваме да е само заради лошото време. Ако не дойдат скоро ще стане интересно. На ваше място не бих казвал, че сега сте дошли и имате храна, предполагам имате де.
Малин благодари за съвета и се върна при Дия. Тя вече беше заспала. Не ми трябва храна, помисли си той.