Колело, гора и камъни

История с колело, гора и камъни, в която гората и камъните имат не по-малко значение от самото колело, нищо, че са в поддържаща роля. В главната е задкормилното устройство. Теренът е сравнително планински, основно горски и не чак толкова проходим, колкото си мислех. Историята обаче започва в селото. Кое е селото няма голямо значение. Приятелката ми, висока колкото нормален човек, когато е седнал и с впечатляващото тегло от „колкото торба с цимент“, фиксира захвърленото на двора колело на брат ми и в упоеното й от жегата съзнание изплува мисъл за разходка. От моята позиция – в хамака, под сливата, на сянка – идеята изглеждаше напълно абсурдна, но понеже ходехме от скоро и нищо не й отказвах, реших да се измъкна елегантно. Да, бе мило, викам й, към пет часа ще отидем. И съм задрямал.

В пет часа девойката каца на хамака до мене и с упоритостта на конска муха започва да бръмчи за разходка. До към пет и петнайсет съм се предал. Успявам да я убедя поне кучето да не взимаме. Вадя от мазето колелото на дядо ми (един от първите модели Балкан), мятам една раница с две бутилки вода и потегляме.

Признавам си, в началото идеята беше да направим едно бързо кръгче около селото, колкото да отбия номера и да се върна обратно в хамака. Намерението ми обаче явно е било твърде прозрачно и щом се опитах да тръгна наобратно, малката гад цъфна в една усмивка, пусна погледа на котарака от „Шрек“ и заяви – дай само да видим до къде стига ей тая пътека и се връщаме.

Още няколко важни подробности. Момичето притежава жизнерадостния ентусиазъм на дузина кокер шпаньоли, обаче чувството й за ориентация е под нулата. Освен това си е кекава. Така че едновременно се случиха няколко неща. Мислено начертах маршрут. Знаех си, че е лоша идея. Обаче не издържах на изкушението.

Защо идеята беше лоша? Защото не е готино да се опитваш да минеш през гора с колело на 50 години, без скорости и с кофти спирачки. Защото бях убеден, че накрая ще трябва да нося на гръб две колела и сърдита жена. И най-вече, защото когато не си минавал от някъде през последните 20 години, само си мислиш, че знаеш пътя.

Някъде на третия километър пътеката се стесни, стана по-стръмна и започна да се отклонява все повече навътре в гората. В интерес на истината очаквах, че няма да стигнем много по-далече. Един час по-късно, някъде на майната си в планината, още пълзяхме по пътеката, вече ми се беше наложило няколко пъти да слизам от колелото и да го пренасям през непроходими участъци, а малката гад даже не проявяваше признаци на умора. Вярно, няколко пъти попита скоро ли ще стигнем и сигурен ли съм, че по тая пътека ще се върнем обратно в селото. И аз няколко пъти излъгах.

Трябваше да мине още един час, за да се усети, че явно нещо не е съвсем наред. Наби спирачки на средата на нищото, точно пред мен, така че едва не се пребих, погледна ме лошо и каза – идея нямаш къде сме, нали?

Още преди да съм казал „не“ беше захвърлила колелото на една страна, тръшна се на земята и ревна. Без да вдига шум, само мигаше срещу мене и от очите й капеха големи кръгли сълзи. Стига бе, мило, няма страшно, до утре сутрин ще се приберем някак си. Още по-големи сълзи. Е, стига де. То по това време на годината даже вълци няма в тая гора. Точно се канех да почна историята за лудия с резачката, който обикаля нощем и по пътеката се зададе един познат.

Естествено в момента, в който осъзна, че аз много добре знам къде се намирам, девойка забрави да плаче, спусна се и започна да ме налага с юмручета, крещейки „ти кого ще лъжеш, бе гадино мръсна“. Отне ми няколко минути да я успокоя, после се посмяхме колко луда жена съм си намерил и тъкмо да тръгнем, моят познат вика: защо ще обикаляте от там бе, минете през дерето, има там един гаден участък, ама си се минава и е много по-кратко.

Още няколко важни уточнения. В този момент се намирахме някъде по средата на пътя между две планински села. Разстоянието е приблизително дванайсетина километра пресечена местност и да, ако минеш през дерето са десет. Здравият разум почти надделя. Тя от там няма да може да мине, казах аз, не може да носи колелото, не става. Да, бе, да, ухили се моят познат. Като я гледам какъв бой ти хвърли, нищо й няма.

Докато обсъждахме пътя, госпожицата седеше, демонстративно обърнала ми гръб, до захвърлено си колело. Мило, питам, искаш ли да минем по краткия пък. Тя мълчи и ме гледа лошо. И реших, че като така и така е сърдита, нищо не рискувам.

Първите два пъти като трябваше да спира и пренася колелото над паднали дървета, нищо не каза. Малко по-късно се наложи да го влачи по отвесен наклон и измърмори през зъбки нещо в стил „да ти имам краткия път“. Като стигнахме до реката обаче спря.

Добре де, не беше река, малко по-големичък поток, който тече по дъното на вече споменатото дере. С балканче няма как минеш без да слезеш от колелото. Принцесата обаче тръгнала с кецове и нямаше как да нагази във водата. Мятай се на колелото и се спускай, само няма да спираш рязко като минеш през водата, ясно?

Тя ме гледа. И мълчи. Какво бе, мило, страх ли те е? Айде тогава ще пренеса първо тебе, после колелата. Пак мълчи. Започна да се стъмва, аз започнах да се изнервям. Тя седи на колелото, скръстила на ръчички и гледа на криво. Какво ме гледаш лошо сега? Искаше разходка, на ти разходка. Преди да разбера какво става вече се беше спуснала.

Причерня ми. Мислех си, ако си счупи ръка или крак, ок, само врата дано да не си прекърши. Малката обаче си се изправи на педалите и си мина през водата като пич. Спря на отсрещния бряг и със супер самодоволна усмивка тръгна да слиза от колелото. Изобщо не разбрах защо падна. Видях само как заби нос в един от храстите отстрани и нададе вой.

Оказа се, че е паднала върху камък. Когато стигах до нея вече се изправяше. Преди да си отворя уста каза „нищо ми няма“ и продължихме. След около половин час напълно й паднаха батериите и болката надделя. Спря, седна край пътя и почна да хлипа. За нещастие точно в този момент трябваше да й сервирам поредната „добра новина“. Спокойно, слънчице, вече сме съвсем близо, само трябва да минем през сметището и… От къде трябва да минем?

Зарадвах се, че проговори, обаче погледът й ме накара да отстъпя крачка назад, вслучай че пак се нахвърли да ме бие. През сметището, повторих плахо, ама то е само малко. Колко малко? Много малко и минаваме покрай него. Аха. Тъмно е. Виждам, че е тъмно, мило. Не искам да минавам от там.Ти може и да не искаш, ама няма друг път.

Не знам кое ме уплаши повече, дали лудостта в очите й или факта, че когато се опита да слезе от колелото се строполи на земята. След кратка почивка все пак събра сили и се качи отново на колелото.

Последно много важно уточнение. Тъй като не бях минавал по въпросния път наистина отдавна, нямаше как да знам, че малкото някога сметище се е разраснало до размерите на вилна зона. Тъкмо видях огньовете и веригата на Балканчето се скъса. Малката спря да види защо се бавя, докуцука до мен и се втренчи във веригата. Това сега ти можеш ли да оправиш? – попита.  След кратко обмисляне на ситуацията се наложи да призная, че не мога, няма инструменти, няма фенер, луната изгрява, кучетата (да се надяваме, че са кучета) започват да вият и тогава госпожицата вижда огньовете. Очаквах паника, сериозно. Очаквах, че ще изпадне в истерия и ако изобщо успеем да се приберем ще си тръгне и никога повече няма да я видя. Сигурно вече се чудите тия двамата бастуни телефони нямат ли? В ония години обаче обхват в гората между селата нямаше и пет телефона да носиш – все тая. Малката обаче остана хладнокръвна, извади Нокия с фенерче от джоба си и каза: „бягай да погледна“. След като се блещи няколко минути, светна ми няколко пъти в очите и използва всички псувни, които знаеше, установихме повторно, че нищо не може да се направи.

Точно си мислех, че по-зле не може да стане, госпожицата ме погледна с големите си жални очи и каза, ти видя ли огньовете? Кимнах. Там сигурно има хора? Пак кимнах. Те може да не са много… Нали се сещаш, това все пак е сметище и тия хора сега, ако ни видят. О, ще видят, мило, трябва да минем покрай тях бутайки колело, ако искаме да се приберем. Две колела, поправи ме тя, спукала гума преди двайсетина минути, ама решила да си мълчи докато спадне напълно.

Важен съвет – ако не ви се иска да ставате от хамака, най-добре е да не го правите.  Вървим към огньовете, а малката ме поглежда на всяка крачка и прави предположения – може да са контрабандисти или не, не, тия магистралните крадци, може да са вещици като в Магбет, а можеее… Как да му обясниш на такова, че най-вероятно върви към близка среща с цигански катун. Трябва да призная, че и двамата останахме изненадани.

Няма нищо страшно в няколко запалени автомобилни гуми, зловеща смрад и четирима хлапаци, които пушат джойнт, скупчени около огъня. Като ни видяха да приближаваме, едното от момчетата се надигна, огледа ни и предложи да ни метне до селото с паркираната наблизо Нива, ако му дадем едното колело. Естествено не ставаше дума за балканчето. Тогава разбрах, че малката е точния човек. Огледа момчета, пусна една широка усмивка и попита. Ти от това село ли си? Да, бе мацка. Аха, значи, предлагам да вземеш да ни закараш без нищо да ти даваме, а аз за благодарност няма да отида утре при вашите и да им кажа къде висите и какво пушите. Очаквах, че ще и се изсмее и ще я прати да върви на майната си. Момчето обаче явно беше достатъчно упоено, за да не съобрази, че реално няма как да намерим родителите му и да го изпортим, затова само кимна и натовари колелото й в джипа, докато тя сърдито ми обясняваше, че никога повече няма да ме остави да избирам пътя.

След няколко дни, отидох да й купя пръстен. Трябваха ми още няколко дни, за да отправя най-нескопосаното предложение правено някога. Ти, мило, таковааааа…, а искаш ли? Малката погледна пръстена без следа от изненада, после най-категорично каза Не. Не го искам това, не ми харесва, да ми беше купил едно читаво колело по-добре.