Денят е 24 декември. Градът е празен, всичко е пусто. Магазините са затворени, нямаше никого. Светеше само Коледната украса, която придаваше празнично. Днес е Рождество Христово. Хората си бяха  вкъщи.  Денят в годината, когато цялото семейство се събира около масата и отбелязва светлия празник заедно. Апартаментите светеха, дочуваше се детският смях на малчуганите, които чакаха  с нетърпение Дядо Коледа да им донесе желаните подаръци.

Изведнъж едно телефонно обаждане промени цялата празнична идилия в това семейство. Звънеше  се от 112 (номер за спешни повиквания) и е до ръководителя на ПСС (Планинска спасителна служба) в този град. Служителите му съобщиха че има изгубени 5ма туристи в Рила и спешно трябва да се организира акция за тяхното спасяване.

Георги Станоев – ръководителя на отряда, отиде при жена му.

  • Скъпи отново ли акция?
  • Скъпа, налага се, това е моята професията. Това е моето призвание. Знаеш че това е призванието ми.
  • Що за безмозъчни хора са тези, тръгнали по това време в планината, семейства нямат ли!?
  • Трябва да се обадя на момчетата и да се приготвя.
  • Момчета извънредна акция, всички готови и след половин час пред централата!

Няколко минути по-късно след осем телефонни разговора се чува:

  • Добре Георги след полочин час съм там!

В уговорения час всички бяха в централата. Там вече ги чакаше Георги Станоев и когато се събраха всички той започна да говори:

  • Група от 5-ма туристи са се загубили в лавиноопасен терен под един от близките върхове. Те са локализирани и се надявам да не се движат, за да може по-лесно да ги открием. В момента горе е рок тъмница, има снежна виелица и вятър над 40-50 километра в час. Трябва да бъдем много внимателни, защото дори и с челник видимостта е доста намалена. Ще се движим на четири групи по двама човека. Няма да можем да се качим с шейни поради слабата видимост и затова ще трябва да го направим със ски. Първо ще се изкачим по билото през гората, а след това ще се спуснем от другата страна много внимателно!

Натовариха екипировката на два джипа и потеглиха нагоре към планината. Към своята мисия. За сега всичко вървеше по план. Когато пристигнаха вятърът и снежната виелица се бяха засилили, но това не спря „Ангелите на планинта“ да тръгнат по пътя към изгубените туристи.

Последните няколко часа беше навалял нов сняг, така че те сами трябваше да правят партина по пътя към спасението. За да са максимално бързи се сменяха през половин час, защото снегът беше толкова дълбок, че дори и тренирани хора като тях се задъхват помалко. След около 3 часа излязоха на билото и започнаха да спускат бавно и внимателно надолу към пострадалите туристи. Първи тръгна водачът на отряда Георги Станоев, направи няколко големи диагонални завоя, за да провери дали снега е достатъчно стабилен, след като се увери в това тръгна по-спокоен надолу, но не предполагаше какво ще му се случи. Следващият тръгна след него.

Миг, два, три… Снегът под краката на Георги тръгна надолу неконтролируем с бясна скорост. Опитният скиор дръпна ръчката на раницата си, за да изкочи балона за лавини, но явно съдбата не беше на негова страна и балонът реши да не се отвори.. В този миг в главата му кънтахя думите: „Не ме беше страх… Болеше ме само. Болеше ме много… Лавината откъсваше от мен децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летях с лавината надолу по склона… Летях със снега срещу бялата твърдост на Земята… Мислех си, че в лавината ще останат скъпите спомени за семейството… След минути, които ми се струваха часове се спрях… Дишах трудно… Не можех да мръдна… Но бях все още жив… Голямата снежна маса не успя да ме довърши… Бог ме опази… Винаги съм вярвал в него и знам, че закриля както мен така и всички останли…“. Лавината се спря, останалите гледаха отгоре, без да могат да направят нищо. Притеснени, те изчаха още малко и бавно започваха да спускат към основата на лавината, за да търсят своя приятел.

Нощта напредваше. Смелите момчета извадиха лопати, сонди и включиха лавинните уреди в режим на търсене… Минути по-късно Мартин Апостолов долови силно бипкане от своя уред. Тръгна по посока на сигнала и след няколко метра в тъмнината видя ръката и леко подаващата се глава на своя приятел Георги. Затича се доколкото му позволяваше дълбокия сняг и тежките ски обувки. Задъхан и с последни сили започна да копае, за да извади Георги от здравата хватка на снега. С последен дъх го издърпа над снега, след малко дойдоха и другите чули виковете на Мартин. Те донесоха термо одеяло и чай за своя отряден командир, за да се стопли. След около 5 минути се съвзе и първите му думи бяха:

  • Момчета, няма толкова лесно да се отървете от мен! – каза с тих ироничен глас.
  • А боли ли те нещо?
  • Освен, че малко ме мота главата, заради въртенето и съм малко мокър, мисля че за всичко друго съм ок и мога да продължа акцията.

За негово съжаление, бе загубил ските си в лавината, но все още имаше снегоходките, които бе предвидил за изгубените туристи. Свали един чифт от раницата си и ги сложи. Нямаше как да остави своите другари в тази трудна ситуация. Останалите се върнаха да си вземат багажа и след това си починаха още 30 минути докато се освестят от шока, който преживяха последния един час.

Събрали сили, тръгнаха отново смело по поредния стръмен склон. След лавината групата вървеше мълчалива, усмивката от лицата им сякаш не бе на тях преди 2 часа. Те останаха сериозни и с взиращ поглед в мрака по пътя към изгубените туристи. Но нищо все още не беше приключило…
Крачеха, крачеха и крачеха през дълбокия сняг… Ставаше все по-трудно… Но не се отказваха… Знаеха, че там горе има хора, които ги чакат.

Прекосиха поредния хълм и пристъпиха към последния участък. Тук спряха да си починат. Пийнаха малко чай, хапнаха по един сандвич, размениха погледи и след минути мълчание Георги Станоев развали тишината:

  • Така момчета, след този баир са хората, които търсим. Тук трябва да сме много внимателни. Има опасност от лавини. На това място преди много години загинаха група опитни алпининисти. И колко и да си добър, лавината прибере ли те под своята снежна завивка шанса да излезеш намалява с всяка минута. Аз тръгвам първи, защото съм без ски и съм по-бавен.
  • Не може ли някой от нас да тръгне първи? Ти преживя достатъчно…
  • Няма страшно, аз водя отряда, аз нося отговорност за всички вас! И аз ще тръгна първи, ако става нещо да става с мен!
  • Но…
  • Няма но! Слушай и изпълнявай Иване! Точка!

Георги бавно тръгна надолу. Като натискаше снежната маса под краката си, за да тества здравината и. След като стигна до средата той изивика на момчета, че може да тръгват и че всико е стабилно.

Но никой не разбра че той греши… Всички тръгнаха заедно, против всички правила на движението в такива участъци. Мислеха, че всичко ще е ок. След тях се чу грохот… Снежна дъска се откъсна от склона и стремглаво летеше към тях с бясна скорост.

Изчакаха точния момент, и когато лавината се приближи, те отвориха балоните на своите раници. Някак си успяха да се задържат над лавината… Спогледаха облекчено, но не забелязаха Пешо. Викат го… Разбират, че е в лавината. По най-бързия начин (както се сменят гуми във Формула 1) те вадят лопати, сонди и лавинни уреди и започват да го търсят. Часът минава 1 през нощта, кучи студ, но спасителите са корави момчета и търсят своя приятел. След 20 минути търсене, отново на Мартин пипса дава резултат и той започва да копае.

Другите се присъединяват към него и след 1 метър сняг изравят Петър. Той е в безсъзнание, очите му са затворени, дишането е слабо. Всички са много притеснени, втори инцидент за една нощ… Проверяват пулса, все още има, слаб но има. Завиват го бързо и му правят изкуствено дишане. Пулсът се засилва… Сърцето започва отново да тупти с бързи темпове… Младежката му кръв се сгрява… Бавно отваря очи…

Няколко часа по- късно… Лутащи се из мрака в снежната буря те видяха ярка звезда на небето (дали не беше Витлеемската звезда, не можаха да разберат). Не знаеха дали e наистина тя, погледнаха джипиеса и за първи път имаха смущения в сигнала в този район. Днес беше Коледа, сигнала им се изгуби и те решиха да послушат инстинкта си и да последват ярката звезда, която огряваше тъмната нощ. Вече мислещи, че са се подвели, в далечината те видяха няколко цветни петна. Когато стигнаха до тях установиха, че това са изчезналите хора. С радост те установиха, че всички бяха в съзнание. Дадоха им чай и термо одеяла.

Спасителите бяха много радостни, че са се доверили на инстинкта си и са последвали звездата. Не узнаха дали е Витлеемската, но знаеха само едно, че в тази свята нощ звездата им показа правилния път.

Остана само пътят назад…