Сега.
Ева вече не разбираше живота. Вярваше, че той е обречена игра, а да живееш дълго означава да губиш все повече.
Преди.
Преди не беше така. В миналото любовта искреше и преливаше от нея, затова и я раздаваше без да пита някого удобно ли е, може ли. Ева просто докосваше всеки с неподправения си весел нрав и приключенски дух, след което необезпокоявано се настаняваше под кожата на хората за много дълго време. Обичаше живота, а планината обожаваше. Когато не беше скрита в хладните ѝ прегръдки, любопитните очи на Ева често съзерцаваха върховете, а после бавно и нежно се спускаха по билата ѝ. Не пропускаха да отличат всеки цвят или петънце сняг, всяка извивка, неразгадаема точица или облак, който се шмугваше зад силуета ѝ. Можеше да наблюдава планината с часове, които самата тя не усещаше как изтичат. В тези моменти времето за Ева спираше, а реалността послушно отстъпваше място на фантазията ѝ. Тя премрежваше поглед, протягаше ръка към хоризонта и си мислеше: „Събираш се върху дланта ми, а сърцето ми не те побира цялата…”. Без да подозира, че там има още толкова много място.
***
Никога нямаше да забрави деня, когато го видя за първи път. Често след срещата си с Него, Ева се питаше дали той не е поредната ѝ мечта. Въображението ѝ ли го създаде такъв? Съвършен. Истински ли беше? И всичките пъти, когато го прегръщаше, не ѝ стигнаха да повярва докрай, че е такъв.
Той беше прекрасен за нея. Смисъл, сродна душа, половината от цялото. Не знаеше кое е най-точното определение, но знаеше, че го обича до изтощение – от онова сладкото, което изпиташ, когато изкачваш върхове. Любовта ѝ към него ѝ даваше всичко, което беше почувствала и в планината – сила, увереност, вдъхновение, смелост.
Неговите мечти ѝ подариха криле, с които усещаше, че може да прелети над целия свят. Обичаше да слуша историите му и в дългите разкази да преживява приключенията му. Пред устрема му се бяха предали няколко от най-високите върхове на Земята, а в момента гледаше към Покрива на света. Експедицията му до там беше планирана преди повече от година.
– Ева и Еверест. Намерих своя Рай на Земята – казваше често.
Като алпинист той знаеше, че върви към мечтите си по пътя на смъртта. Такава е цената на щастието за тези, които принадлежат на планината. Въпреки това вярваше, че ледената магия ще му позволи да осъществи и тази цел и ще се върне при Ева.
Раят обаче е само един и планината избра за Него онзи, към който се беше стремил цял живот. Горе, сред снежните преспи и ледените гърбици, в гробницата на най-големите надежди и мечти. Той остана в онзи Рай на края на света като вечен пазител на върха.
***
Цялото светоусещане на Ева се промени в един миг, с една поета глътка въздух. Само ако знаеше това, щеше да спре дъха си, да го разтвори в себе си до последната молекула кислород. До болка, до безсъзнание… и още много след това. Но не знаеше. И не можеше.
Когато ѝ казаха новината, въздухът грубо нахлу през ноздрите, устата, кожата ѝ – като пожар запали гърдите ѝ и стисна здраво гърлото ѝ, превръщайки се в река от горещи сълзи с мирис на дим. Задушаваха я, пареха лицето ѝ. Оставяха белези по шията и душата ѝ.
Планината беше откъснала любовта от сърцето ѝ, а на нейно място беше оставила ледено кубче. Ева преглъщаше трудно. С ударите си сърцето ѝ вече не носеше звук на надежда, а самото то се беше превърнало в часовник, който механично отброява оставащите му секунди живот. Или може би часове, дни, години. Ева се надяваше на първото. Защото всяко тупване забиваше все по-дълбоко в сърцето ѝ острия леден връх на кубчето и го правеше безчувствено. Замръзнало. Неспособно да обича. Кръвта изстиваше, вените променяха цвета си. Ставаха по-сини, почти черни.
Като тъмен и страшен осемхилядник, сърцето ѝ се издигна до небето, за да бъде по-близо до Него и по-далеч от останалите. И се превърна в недостижим връх за всички други – те останаха в подножието му, където правеха безсмислени опити да го достигнат.
Някъде между застиналите си чувства тя усети предателство. Планината ѝ го даде и после ѝ го взе. Защо?
След време разбра.
Живеем живота си до момента, в който не дойде време да си тръгнем от този свят. Но някои го живеят така, че да останат в него завинаги.