Ездачите избраха мястото за лагеруване като грийнхорни.

Пристигнаха при планинското езеро с последните лъчи на слънцето. Нагазиха с конете в плитката вода покрай брега и така го заобиколиха, скривайки следите си. На отсрещната страна растеше непроходим трънлив храсталак. Мошениците излязоха от водата в самия му край и там устроиха бивака си.

Решението им бе повлияно от две основни обстоятелства – мракът се сгъстяваше все повече, а и нямаха вода. Освен това езерото и гъсталакът осигуряваше тила им.

Слязоха от конете си и ги спънаха, така че да не могат да избягат, като в същото време пасат ниската трева, сочна заради близостта на езерото.

Измамниците бяха двама. Носеха кожени дрехи, сламени шапки и по два револвера и карабина. Единият беше Бил, едър, с малки черни очи, приближени едно до друго, в които блестеше алчно пламъче. Другият се казваше Джоунс. Той беше една глава по-нисък, но също широкоплещест, със силен слънчев загар и железни мускули.

Утолиха жаждата си с езерната вода и напълниха кожените си мехове. После се оттеглиха в началото на храстите, седнаха и извадиха еднообразната си вечеря, състояща се само от едно голямо парче осолено волско месо.

Почти не говориха по време на храненето. Хвърляха ези-тура, за да определят кой ще дежури пръв. След това станаха и Бил се качи на едно дърво, за да огледа местността. Наоколо беше тъмно, тъй като луната не беше изгряла.

-Никой не се навърта насам.

-Това не значи, че няма да се появи – Джоунс легна до коня си и се загърна в прерийното си одеяло. – Стой там и се ослушвай. Един час след като изгрее луната ме събуди.

Бил измуча в отговор. Знаеше какво да прави. Настани се колкото можа по-удобно на един дебел клон и облегна гръб на ствола.

Джоунс заспа мигновено, конете вече сънуваха и Бил почувства лек прилив на завист. Не беше сигурно дали щеше да мигне тази нощ. Според преценката им, преследвачите бяха на половин ден път. Не бе изключено обаче да са по-близо. В такъв случай положението им се влошаваше многократно и сигурно щеше да им се наложи да препускат в мрака с огромен риск за живота.

Бил постоя така малко. Когато очите му започнаха да се затварят, извади торбичката си с тютюн и отхапа. Дъвченето беше монотонно, но бе за предпочитане пред бездействието.

По-дяволите, каза си Бил. Трябва да си намеря монета с две лица.

+             +             +

Том, Рой и Джо стигнаха края на гората, когато изгря луната. Спряха се сред последните дървета и на бледата светлина проследиха двойната диря с поглед.

-Оставена е преди не повече от час – тихо каза Джо.

-И аз съм на такова мнение – съгласи се Рой. – Следата изчезва в езерото, което усложнява нещата. Бил съм тук и преди, затова мога да ви кажа, че брегът навсякъде е плитък и е лесно да се обиколи. Двамата може да са стигнали донякъде и да са продължили настрани. Също така, ако се разделят и тръгнат в две противоположни посоки, после могат да се срещнат отвъд водопада, който прави изтичащият на юг поток. Не изключвам и възможността да са спрели за почивка на отсрещната страна, вземайки предвид грешната им представа за преднината, с която разполагат.

-При такова положение обаче те трябва да са изминали още известно разстояние по оголения хребет – намеси се Том.

-Не е задължително – каза Джо. – Ако се чувстват в безопасност, биха пренебрегнали подобна предпазна мярка. Чувал съм разни истории за тях в Аризона. Случвало се е да правят много по-големи глупости от тази.

-Оттогава са минали няколко години – рече Рой.

-Глупакът си остава такъв завинаги.

-Както и да е. Но ако наистина са се разположили отсреща, единият сигурно се е качил на онова, високото дърво. От него се открива чудесен изглед.

-Така е. Налага се да се съобразим с тази възможност, колкото и лишена от смисъл да ни изглежда. Затова нека се разделим и да се срещнем отсреща, така че да се озовем зад гърба им, при положение, че са там. Също така да си отваряме очите за отделящи се от езерото следи.

-Тук ли ще оставим конете?

-Да. После някой ще дойде да ги доведе.

Върнаха се малко назад и завързаха животните за една групичка дървета. Оставиха пушките и Рой потегли наляво, а Том и Джо – надясно.

На север земята се спускаше с лек наклон по обратна на езерото посока и завършваше с отвесна пропаст.

Рой беше запознат с особеностите на терена. Слезе на няколко метра от пропастта, легна в цял ръст и запълзя. Пред очите му ясно се открояваше тъмната линия на бездната, което го улесняваше.

Рой владееше до съвършенство различните видове придвижване в природата и скоро подмина линията на лагера на мошениците. Продължи още известно разстояние и описа дъга, озовавайки се на двайсет метра зад наблюдателния пост Бил. Зоркият поглед на Рой долови два тъмни силуета на фона на водата. Това са конете им, отбеляза наум. В ръцете ни са. Добре ни подмамиха да им напишем чек за три хиляди долара, но останалото е характерно най-вече за грийнхорните.

След това Рой се огледа и видя как доста встрани от него една ръка се повдига бързо от земята и пак се сваля. Отговори на този знак по същия начин и повтори движението три-четири пъти. Том и Джо допълзяха до него. Той ги осведоми какво е положението шепнешком и предложи план, който те веднага приеха.

Промъкнаха се до дървото на Бил като сенки. Видяха висящите му крака, а също и спящият наблизо Джоунс. Рой извади револвера си. Бавно се издърпа на най-ниския клон и опря дулото в прасеца на мошеника.

-Не мърдай!

Тялото на Бил се напрегна. Ръката му се стрелна към колана. Дулото го ръгна силно и той замръзна.

Том отиде при Джоунс и го обезоръжи. Онзи се събуди, понечи да скоч, но получи силен удар в главата и падна.

-Е, Тейлър, Джоунс – започна Джо, – ето, че пак се срещаме. Но вие май не се радвате?

Джоунс го изпепели с поглед без да се помръдне. Рой измъкна ножа и револверите на Бил и ги хвърли долу.

-Слизай бавно! – изкомандва заплашително.

Бил последва заповедта. С Джоунс застанаха изправени с длани на височината на раменете.

-Чекът!

Измамниците огледаха насоченото към тях оръжие. Шансовете им да избягат се свеждаха до нулата. Спогледаха се и Джоунс бръкна в пазвата си. Отскубна пришитата там кожена торбичка и я протегна напред. Том я взе и с помощта на ножа я разпори. Показа се чекът. Том го накъса на съвсем дребни парченца. Те се понесоха от вятъра и се разпиляха. Джоунс почувства, че се задушава.

Тримата измамени се отдалечиха колкото да не се чува разговорът. Проведоха кратко съвещание относно как да се разправят с престъпниците. Джо събра огнестрелното им оръжие. Изхвърли го в езерото, пускайки протестите им покрай ушите си. След това Рой каза:

-Оставяме ви ножовете и ви пускаме да си вървите. Безсмислено е да ни преследвате, тъй като храната няма ви стигне. Ако побързате, утре вечер ще пристигнете в Бартлет. Допускам, че знаете пътя. Даваме ви две минути да изчезнете. После започваме да стреляме.

Двамата се поколебаха за миг, после се спуснаха към конете, освободиха краката им и се метнаха отгоре.

-Това не е последната ни среща, помнете ми думата! – изхриптя Бил и препусна след Джоунс.

-Каза го само за да си спаси жалкото достойнство – рече Том, когато измамниците се отдалечиха.

-Разбира се, вероятно няма да ги видим пак – съгласи се Рой, прибирайки револвера си.

Известно време конниците галопираха. Навлязоха в гората и спряха. Едновременно изригнаха два потока цветисти ругатни. Бил Тейлър попита как са успели толкова бързо да ги настигнат.

-Не е трудно за отгатване – каза Джоунс. – Нали помниш къде се отказахме да слезем в дефилето? Там може да са го прекосили, защото познават областта добре  – особено Рой. Ние използвахме обичайното място и после трябваше да се връщаме. Така сметката излиза. Друг начин не виждам.

-Хм… ние можеше и да не пресечем дефилето.

-Естествено, но нали оттам минава пътят за Бартлет, където можем да осребрим чека.

-Обаче сега няма ни чек, ни кеш! – запени се Бил.

-Все ще намерим някой  друг да се хване на въдицата ни. Хайде, нощта напредва.

Тропотът на копитата отекна приглушено в меката почва.