„Ей, чакай да направя снимка. Колегите няма да ми повярват къде съм качил буса“, казва шофьорът, докато върти волана по тесния склон и изважда телефона си за – може би буквално – снимката на живота на цялата група. И после още една. Само хората най-близко до него виждат сложните му маневри и аха да му вземат телефона. Или волана. Макар че то от второто няма и смисъл, само той може да управлява бус за 50 човека на близо 2-хиляди метра височина.

Което си е така, така е – справя се отлично. Бусът се разминава успешно с няколко коли и половин час по-късно вече е на безопасен широк паркинг. Това е стартовата точка за изкачването към Боботов кук – най-високия връх на планината Дурмитор в Черна гора. Групата продължава с раниците нагоре, а автобусът ще извърти и ще ги чака от другия край на планината. Но това е планът. Реалността – започва да вали дъжд.

„По прогноза трябваше да е слънчево“, казва някой, а друг допълва обнадеждаващо: „Може би скоро ще превали“. Но има и не чак толкова големи оптимисти. Отприщва се жужене дали посоката да е нагоре или надолу, обратно към къмпинга. За малко разговорите заглъхват, за да се чуе: „Аз съм го катерила преди няколко години и не ми се мокри днес. Но не е сложен. За няколко часа ще направите прехода“. Това вече звучи по-убедително. Поне за близо 7 души, които се покриват с дъждобрани и решително поемат към третия връх за последните няколко дни. С Боботов кук трябва да се направи хеттрик, след Езерски връх – най-високият в планинския масив Проклетия, известен и като Албанските Алпи и Росни връх – вторият по височина в Черна гора.

За Дари това е първото толкова продължително катерене, но за сега се справя физически. За мотивацията й помага увереността на Марто – все пак именно той изведе малка група от 4ма души до Росни връх предия ден. Останалите или се бяха отказали почти на старта, или тръгнаха по друг маршрут, който в крайна сметка не ги изведе до желания финал. Беше си малко геройство, за което после дълго разказваха около лагерния огън. Включително и за малкото-голямо премеждие, когато Дари заклещи щеката си в една цептанина и полетя надолу, за да се срещне в буквално челен сблъсък с няколко остри камъка. Главата й излезе корава, а кракът й после леко я наболяваше, ама край огъня разказът вече звучеше по-скоро смешно, отколкото страшно.

Днес трябваше да е по-лесно и леко. Всички тръгнаха с очаквания, че в ранния следобед ще бъдат на топло и сухо. Добра цел и награда. Все пак е краят на август, но се усеща като късна есен. И при това дъждът не само не спира, а се усилва.

Групата се разделя на екипи от по няколко души според темпото им или по приятелска приказка. Дари и Марто пак останаха на края на опашката и скоро останалите вече дори не се виждат в мъглата. По някое време срещу тях се появиха двойка младежи, облечени леко, като за лятна градска разходка. Явно се бяха отказали и се връщаха. Дари и Марто – не. И въпреки че вече започна да превалява нещо като скреж – продължиха уверено напред. Нали върхът е ей там, нали вече са изкатерили толкова по-технични върхове. Нали… „Нали си носите ръкавици? Нагоре става почти зимно“, казват французите, с които се засичат в началото на склон от ръбати и стръмни скали. Да, и те се отказват. Дари и Марто само свалят раниците, за да не им тежат за последните метри. Скреж, вятър, панталони мокри до кръста. Пръстите й вече са измръзнали, а тялото й леко потреперва. „Няма да умираме днес“, казва на Марто с уж шеговит тон и леко свежда очите си, за да не се вижда колко са изплашени. „Няма“, казва той и се смее, участвайки в шегата. Уж. После й показва как да изкачи поредната скала и вече по-искрено се смее на стила й на катерене, тип 4х4.

„Още малко ви остава. Само внимавайте, че е хлъзгаво, заради мъглата“, казва един от групата им, докато се разминават на тясната пътечка по маршрута нагоре. Качил се е и вече слиза с радост и облекчение.

Някъде там, в далечината, има красива гледка. Но сега се вижда само няколко метра напред и няколко метра в пропастта, на чийто ръб е пътеката. Не е ясно дали така всъщност не е по-добре. Финалните метри са от другия край на метално въже, обтегнато по склона, точно над пропастта. Дари я е страх от височини. Това обаче върви в комбинация с вълнението от гледките от високо и ината да си довършва започнатото. Не е време точно сега да се отказват.

Марто тръгва първи. Като мине част от въжето спира и го придържа, за да не се клати много. Подава й ръка на трудните ръбчета. Краката й треперят. Започва да диша учестено. Стиска металното въже с всичките сили на премръзналите си пръсти. Едно грешно движение и е долу. Минават го! Всъщност на финалния участък даже си правят и снимки, за да ознаменуват най-измъченото катерене. Не е сам шофьорът на автобуса в документалистиката. Цяло чудо е, че телефонът все още има батерия. Оставят камъче на пидамидата отпред. Но това съвсем не е пирамидата на върха. Има още една по-висока скала. „Качваме ли се?“, пита Марто и въпреки че Дари му кима утвърдително продължава: „Имаш ли сили? Ще ни трябват и за слизане“. Тя продължава да кима, ама и си мисли, че не иска да предава отбора. Вижда го, че е притеснен повече за нея, отколкото за себе си. Ако беше сама, може би щеше да се откаже и по-рано. Но стигнаха до тук, толкова нависоко и въпреки всички препятствия, защото се подкрепяха, когато беше трудно. Сега и тя няма да го остави, няма да му попречи да стигне финала, докато той се притеснява за нея. „Да, измръзнали са ми пръстите. Мисля, че имам сили и мога да го направя, но може и да се подхлъзна. Ти имаш ли сили? Ако искаш, качи се сам, ще те изчакам тук“. Но той отвръща: „Заедно сме. Хайде да слизаме. Не си заслужава да рискуваме“.  Дари казва тихо: „Добре, нека да слизаме“ и с малко повече твърдост успокоява май по-скоро себе си: “Не е нужно да правим всичко и на всяка цена“.

Останали са последните няколко метра. Знаят, че върхът е някъде там, на няколко крачки. Ако я нямаше мъглата, сигурно щяха да го видят дори. Но и знаят, че са мокри и премръзмали и ги чака слизане. Първо е склонът с металното въже. Отеклите, оцветени в червено пръсти болят, докато мозъкът им казва да стискат. Минават го. После е ред и на тясната пътека. А сега накъде? Дари вече започва да си мисли дали не трябваше да провери как да извикат местната планинска спасителна служба. Но Марто гледа навигацията и посочва с пръст към някаква каменна река. Намират и маркировка. Ура, няколко часа и ще имат топла баня и нещо готвено за хапване. Тогава обаче още не знаят, че това е само средата на прехода за деня. Че ще се изгубят и намерят в мъглата. Че ще видят ледена пещера. Че ще ядат на завет в друга. Че ще се спускат по сипей. Че ще стигнат къщичката на овчаря Вук – двуметров исполин с ръце като дайрета, който въпреки огромните си размери и вълчето си име, се оказва с душа мека като овча вълна, кани ги у дома си и ги гощава с чай.

Довличат се в лагера на къмпинга по тъмно. С изсъхнали дрехи. Лагерният огън вече гори и историите валят една през друга. „А, ние ви чухме в мъглата и ви викахме, мислехме, че сте съвсем зад нас“, обясняваха първите завърнали се. „Ние пък се разходихме все пак отсам планината, до ледената пещера и овчаря Вук“, заразказваха от групата, върнала се с автобуса. „О, вие ли сте онези, изкупили всичкото му сирене и кашкавал“, сглобиха историята от другата й страна Дари и Марто. Топло. Приятелите се усмихват. Живи са. Водачът на групата се изправя, казва вълнуваща реч за изпитанията през деня и за вече станалите традиция годишни експедиции на групата „Караконджули“. За финал тържествено изрежда имената на новите хора, които вече са си заслужили караконджулски медальони. За Дари това е като олимпийски медал, който си е изработила буквално с кръв, пот и кал. „О, върховната“, поздравява я с най-оранжевия си глас Зори, една от старшите караконджули. На медала на „Караконджули“-те пише: „Вярвай. Постигай. Винаги помагай на другите по пътя“.

***

Няколко седмици по-късно, когато тялото вече се връщаше към градския ритъм, Дари отиде на интервю за работа. Сред поредицата от стандартни въпроси е и този: „Разкажете ни за някакъв ваш провал“. Търсачката на мозъка си знае работата – веднага изплува спомена за Боботов кук и разказа по-горе. „Отказахме се, не стигнахме върха. Избрахме да се провалим, но да се спасим един друг. Понякога да се провалиш е правилното решение“, обяснява Дари, докато преживява катеренето отново.

Не я взеха на работата. Може би не й повярваха, че ще остави историята за „провала“ да свърши така.