Обувките ми затъваха до глезена в преспите и влагата се просмукваше в чорапите. Студеният въздух дразнеше гърлото ми и запращаше бодежи в гърдите. Главата ми бумтеше. Не ми достигаше кислород. Устата ми пресъхна. Носът ми течеше като чучур на чешма. Слънчевите лъчи се отразяваха в снега и лъщяха като диаманти. Очите ме боляха от ярката светлина и се насълзиха. Бели петна танцуваха пред взора ми. Премигах. Имах снежинки по миглите. Усещах пръстите си като ледени висулки, щом разтърках клепачи. Ушите ми наполовина изскачаха под шапката. Що не си взех калпака, а? Щот и през ум не ми минаваше, че планина щях да изкачвам. Сварих се в това яке. Дрехите ми лепнеха. Краката ме боляха от мускулна треска. Умът ми нареждаше крачка напред, а сега още една. Друго си е в планината, не е като да броиш крачки в парка с приложението на смартфона и да се кефиш. Не ми е до кеф, ревеше ми се като си спомня как се докарах дотук. Пуста кратуна, от нея пиячка се лее, а не мозък. Отде ми хрумна да участвам в тая лудост да изкачваме Карандила след запоя на студентския празник. Приятели, уж, да не ги оставяме сами. Да, ама тръгнахме по изгрев, пък сега кой знае кое време е. Батерията на телефона ми падна отдавна. От време на време потупвах джоба си да се успокоя, че е там. На езика ми беше да питам другарите да звъннем на 112 да ни прибере. Траех си, щот щях да се окажа пъзльото за който ме мислеха. Аре да повървим още малко, ако се мръкне преди да сме стигнали, звънкаме. Бием толкоз път за какво, да отидем в хотела и да продължим да се квасим. Ама да знайте, тоз студ така ме отрезви, че като да се добера до легло и ще се тръшна. Напразнувах се. Тука съм само за бройка. Ей тъй, щот си умирам да газя в преспи, да зъзна и да зяпам мъжки задници пред мен. Стиснах зъби, за да спрат да тракат. Мислено псувах, та гневът ме посгря. Да стигаме по-бързо тоз хотел, че да си почина. Дружинката се нареди в редица и започна да си цъка селфита. Под нас се виждаше Сливен като разстлана писана черга. Разпознах часовника на общината. Над нас вляво пореше облаците Телевизионната кула. Вдясно самотна кабинка се изкачваше по лифта. Завидях на пътниците. Други ориентири нямах. Накъдето и да погледнех – сняг, камънаци и дървета. Не открих и сгради, нито пък прословутата Халка. Те момчетата знаят пътя, няма да им се бъркам. Разтрих длани. Допика ми се. Запристъпвах от крак на крак. Май нямаше да изтрая докато стигнем хотела. Момчетата почнаха да си правят ТикТок клипче.
– Отивам да пусна една вода – викнах им през рамо и се запътих към един храст. От него стърчаха само шибалки. Чувах ги как си шушукат нещо. Щом се облекчих се върнах към тайфата и изтрещях. Нямаше ги! Погодили са ми номер, мръсниците. Откърших си шибалка и тръгнах по следите им. На един разклон се разделяха. Ха сега де, нали бяха супер ориентираните. Проблемът бе, че единствената ми ориентация в момента беше сексуалната. Не трябваше ли да има маркировка някъде? Хвърлих чоп и тръгнах по една от отъпканите пътечки. Снегът се сипеше на парцали като брашно през сито. През клоните на дърветата се процеждаха слънчеви лъчи. Само като си помислех как щях да ги пердаша, проклетниците, ми ставаше едно леко и весело на душата. Хванах се и че си тананикам, а зъбите ми потракват в такт. Трябваше да си поддържам духа свеж, щот ми идеше да се свия под някоя скала и да ревна. Сам в Балкана! Баси, по-страшно е и от „Сам вкъщи“, защото малчуганът е на своя територия. Само да ида на топло, щях да си пусна всичките филми от поредицата. Първо филмите или първо пердаха? Пак излязох на голи скали. Доближих се до камънака с нарисувано знаменце. Озърнах се. Установих, че не съм се въртял в кръг. Лошото бе, че маркировката нищо не ми говореше. Забих поглед в земята, снегът се трупаше, а нещо в мен се надяваше да види следи. Ами, квот такова, щом не знам накъде е тоз хотел, да взема да си ходя. Поне посоката я знаех, надолу. Хванах произволна пътечка. Свируках си по пътя. Небето притъмня. Сиви облаци настъпваха. Светкавица разцепи залеза. Стисках шибалката. Умът ми рецитираше стихотворението „Хаджи Димитър“ и се молех да не свърша кат него. Отказах се да вървя нощем. Приклекнах в една ниша стискайки шибалката и изпратих слънцето. Загледах се в небето. Ако бях внимавал в часовете по Астрономия, сигурно нямаше да съм в това положение. Не съм си го избрал аз. Е, поне луната е огромна и млечнобяла като пита. Жаден съм, гладен, студено ми е, изморен съм и бесен. Разсякох въздуха с пръчката. Звукът от порива ѝ ми допадна. Сякаш свиреше, а клоните на дърветата ѝ отговаряха. Щом запраска дъжд, се поздравих, че поне веднъж постъпих умно да се свра на сухо и топло в нишата. Опипах настилката, шума и вълна. Напипах и пера. Не, крило на птица е! Забърсах дланта си в панталона. Кръвта беше още топла. В каквато и дупка да съм се наврял, не бе на вегетарианец. Вътрешно водех борба да тръгна ли да търся друго убежище или да се моля да доживея утринта. Стисках пръчката и се оглеждах.
– Хайде де, нападай по-бързо, че съм гладен – дочух ръмжене и примлясване. Сърцето ми вече препускаше, ала тялото ми отказваше да се раздвижи. Нечие смрадливо дихание погали бузата ми. Нямаше да мижоря пред Смъртта, не съм пъзльо. Взирах се в кехлибарени очи. Не бяха човешки. Ако не бе човек, как можеше да говори?
– Не искам да се бия, загубих се. Моля да ме подслониш за нощта, пък на сутринта ще си ходя – Е, попитах го съвсем човешки. Дори се усмихнах леко, пуснах пръчката на земята и вдигнах ръце. Звярът се умълча. В ума ми се въртяха думите му. Не ги изрекох.
– Добре, и утре мога да те изям – космата опашка погали бузата ми. Звярът се свря до мен. Дълбокото му дихание сгряваше бузата ми. Идеше ми да сваля ръкавиците и да протегна длани, за да се стоплят. Мечка страх, мене не! Направих го. Очите мигновено светнаха.
– Дръж си лапите далеч от мен, не съм домашно куче да ме галиш – изръмжа.
– Не, аз… исках да се стопля – зъбите ми затракаха за да потвърдят думите ми. Звярът изсумтя. Придърпа ме с лапа. Козината на коремчето му бе по-нежна и от пух. Важното бе, че е топла и суха. От дете не бях спал така добре. Чувствах се в безопасност. Нали утре щеше да ме яде. На сутринта се събудих скован. Слънцето светеше в очите ми. Надигнах се. Гол мъж ме прегръщаше и спеше сладко. Щом опитах да стана, ноктите му се издължиха и върнаха обратно на земята. Застинах. Беше ми неудобно. За малко щях да го питам какво правехме снощи и колко водки съм изпил. Мисълта за алкохол ме насочиха към приятелите ми. Дали щяха да ме търсят? Прибраха ли се живи и здрави или… погледнах към мъжа. Сръчках го в ребрата.
– Виж, да си срещал четири момчета някъде по пътя…
– Не съм. Хванах следите на двама надолу към града. Върнах се за другите, ала бяха сред хора. С теб ми излезе късмета – прозявката му разкри два реда остри бели зъби.
– Сигурно имаш много як зъболекар, кой ти избелва зъбите?
– Доктор Василев – отвърна в просъница.
– И аз съм при него – дарих го с ослепителната си усмивка.
Мъжът се ококори.
– Знам какво правиш, искаш да ми станеш симпатичен и да не те ям. Не става! – сръга ме в гърдите. Нокътят му проби ватата на якето ми.
– Виж какво направи – разчовърках дупката – съсипа яке за 600 кинта.
– В H&M го има за 450, ще си купиш ново – сви рамене мъжът.
– Кога да ида кат ще ме ядеш, а? – скръстих ръце.
– Не съм казал, че ще те ям веднага, оставам си те за вечеря – изсумтя мъжа.
– Пусни ме тогава да се прибера да се сбогувам с нашите.
– Добре, довечера сам ще дойдеш.
– Защо си толкова сигурен?
– Одрасках те. Вече си върколак – мъжът се ухили. През ирисите му премина кехлибарена мъгла и отново станаха сини. Застинах. Ако го убиех сега, нямаше да мога сам да намеря пътя надолу. Ако пък и ако съм върколак, щеше да ми е нужен учител.
– Какво чакаме още, да вървим – сритах краката му и се изправих. Мъжът се изкиска. Хвана ме под ръка и задърпа. Нито веднъж не се препънах, въпреки бързото му темпо. Преминавахме горички и камънаци. Вече не ме беше страх от планината, щом щеше да стане мой дом. Ориентир ми беше лифта в наше дясно, с изпънатите му жици над дървесни върхове. Мъжът спря щом достигнахме подножието на планината. Така и не запомних пътя, нито научих името му. Блъсна ме в локва, завъртя се на пети и изчезна сред дърветата. Отърсих се от калта. Очите ми се наляха със сълзи. Идеше ми да разцелувам асфалта, да прегръщам шофьорите на автобусите при Обръщалото. Изчаках на спирката докато моя номер дойде и се прибрах у дома. Вървях по петите на майка ми като малко кученце, прегръщах сестричката ми и милвах баща ми по плешивото теме. Не ми пукаше дали ме мислеха за пиян или надрусан. Прибрах се!
Щом падна мрак се върнах на Обръщалото и чаках да посрещна съдбата си. Очаквах да ми се чупят на кости и да избие козина като по филмите. Не усещах нищо друго освен студ. Две кехлибарени очи се подадоха иззад храсталаците.
– Айде де, откога те чакам – креснах му. Пак ми се пикаеше.
– Само те пробвах, човешка форма не сме заразни – не разбрах дали се усмихва или се озъбва с тази муцуна. Почувствах се глупаво. Забих поглед в земята.
– Приятели? – подаде ми лапа.
– Става – За разлика от предишните ми приятели, върколакът не ме остави сам в планината.