Тази сутрин Стоян стана по-късно от обикновено. Дълго гледа падащите върху печката капчици кафе, пръскащи се на стотици миниатюрни частици след докосването си до нагорещената повърхност. Подскачаха, вложили в този процес цялата си енергия, преди да умрат завинаги.

Той взе една чаша от поставката, прикрепена на стената леко встрани от опушения кюнец, и я напълни до ръба с горещата почти черна течност. После седна на масата и погледна през прозореца. Ъглите му се бяха запотили. Навън снегът тихо се стелеше, светът тънеше в една безподобна белота. Отпи голяма глътка и усети по гърлото му да се стича живителна сила. Затвори очи и се замисли.

***

–  Пускаме и тая писта и приключваме за деня. Краката едва ме държат и съм по-гладен и от тетевенския вълк. – изпъшка Павел. В ноздрите му се бяха образували мънички бучици лед, които той се опита да махне с рязко тръсване на главата.

–  Съгласен – отвърна Стоян.

Беше печален, обгърнат в тъжен полъх мъж с изострени черти на лицето и поглед, казващ, че е понесъл не малко изпитания. Ала твърдостта на характера му прозираше в добре изваяните скули, леко гърбавия нос и най-вече бързо стрелкащите се насам-натам очи. Двамата си кимнаха, наместиха очилата, пристегнаха качулките, за да се предпазят от смразяващия вятър и спускането започна. Въздухът оставяше тъмно червени петна по страните им, брадите се превръщаха в ледени висулки, но пламъкът в очите не гаснеше. Стремглаво хвърчаха надолу към хижата, а на всеки завой снегът изпод ските издаваше остър звук.. “хръс, хръс, хръс“. С добре развитата скорост след има-няма час, достигнаха хижата.

– Ха, ти да видиш! Това като че да беше най-доброто ни за деня! – възкликна Павел – Умирам за чаша чай. Много добре направих, че дойдох да те посетя. В последно време само работа, работа…– свали ските и ги заби в една пряспа досами предната врата на хижата.

– Изчисти леда и снега от тях и дай да ги вкараме вътре. Отделили са един ъгъл и там ще ги оставим да изсъхнат, и обувките също.

Павел си свали ръкавиците, духна в дланите си, разтърка ги една в друга и се засмя:
– Хайде, хайде, да влизаме вътре на топло, там ще се разбъбрим.

Сетне бутна вратата и влезе в преддверието. Стоян го последва. Бързо изуха ски обувките, закопчаха ги и ги поставиха в предназначеното за тях място зад вратата, редом със ските. Вдясно се намираше друга масивна дървена врата, а зад нея се чуваше глъч. Именно тя водеше към общото помещение в хижата. Отвориха я и мигом бяха прегърнати от топлината на камината.

– Ще отида да ни взема два чая, ти намери къде да седнем. – каза Стоян и се отпра-ви към дъното на стаята, където вече се редяха няколко души.

През това време Павел се провря между група бързо говорещи италианци и намери две места, малко по-уединени. Все пак не беше виждал приятеля си отдавна, имаше какво да си кажат и сметна за по-добре да не се смесват с останалите. Настани раниците под масата и изпъна масивния си гръб. Беше доста едър, цялостната му осанка излъчваше една всепоглъщаща добрина, чак граничеща с детска наивност. Очите му, вечно засмени, проследиха връщането на другаря му.

– Взех ни и по един малък ром и направо го сипах в чая.

– Ох, от това по-хубаво здраве му кажи – с блаженство въздъхна Павел, отпивайки нескромна глътка и облягайки се на дървените летви, с които бе покрита стената зад него. Сетне се изсекна, прочисти гърлото си и зададе онзи въпрос, който винаги караше Стоян да потръпва от негодувание:

– Е?

– Какво “E?” ?

– Как е работата? Как върви писането? Как е с жените? С една дума, как е животът?

Той беше пристигнал предния ден, с ранния полет София-Милано. Стоян го чакаше на летището, от там заедно поеха към Доломитите. Бяха се запознали в университета, където учеха българска филология. Истинската дружба водеше началото си от един зимен лагер на Мальовица, след който двамата станаха неразделни. Лете обикаляха планините, а зиме пориха заснежените склонове. Стоян от край време обожаваше италианската култура. Решил да черпи вдъхновение от извора, замина за Милано, където имаше братовчед и реши да се пробва като писател. Не можеше да си позволи по цял ден да чака музата и думите да му дойдат свише, затова се хвана да мие чинии в един ресторант. Така успяваше да покрие битовите разходи. Всеки скътан цент даваше или за да обикаля музеите и галериите, или за да се наслаждава на ски сезоните. Така се запозна с група запалянковци, търсещи си човек, който да пресъздава приключенията им в писмен вид. Публикуваха ги в няколко уебсайта и спортни списания, и към Стоян тръгнаха добри приходи. Това беше седмата му година извън родината.

Павел пък започна работа като даскал по български в самоковската гимназия. Присъедини се към федерацията по катерене и алпинизъм, членува в различни клубове, мина през много курсове за оказване на първа помощ, за лавинна безопасност и прочие.  Зиме се занимаваше с турове основно из Рила, включително ски турове, а за да припечелва някой и друг лев повече, през летните ваканции качваше цели групи деца в планината. Макар и градящи живот в различни страни, двамата не загубиха връзката си.

Тъй като не получи отговор на предходните си въпроси, Павел запита:

– Щастлив ли си тук?

– Има ли щастие без смисъл, приятелю? Може би стъпих в капана на носталгията, но мисля, че щастието е в мира, да ти е леко на душата. А тук не ми е.

– Да се задомиш ли мислиш?

– Съвсем не говоря за това – каза Стоян и се подсмихна – не че бих отказал. Но на първо време искам нещо свое, тук нямам нищо. Сменям квартири, познатите минават и заминават, а аз си оставам другоземец. Мисля да се прибера в България вече. Работа ще намеря. Тая къща, дето остана след дядо ми лека му пръст, в Мала църква.. Мисля да я позакърпя с каквото съм спестил. Ще я стегна и ще имаме къде да отсядаме. А и наистина ми се ще ски сезоните да прекарвам там. Друго е да имаш къде да си сгрееш кокалите, твое да си е.

– Мислех отдавна да те подпитам не възнамеряваш ли да се върнеш. Но вярвам, че човек сам трябва да чуе какво му казва душата. Добре ще направиш. Камъкът си тежи на мястото, знаеш.

Виждаше се, щастлив беше, че другарят му обмисля тия неща.

Изгълтаха набързо по чиния топла паста и си легнаха. Остатъка от времето си заедно прекараха все така – през деня кръстосваха пистите, а вечерно време бъбреха за живота. На петия ден още преди разсъмване, бяха на летището, където се сбогуваха без много церемонии:

– Лек път и ще се видим скоро.

– Благодаря, обади се като разбереш кога се очертава да се върнеш.

– Да – кимна Стоян – да довърша тук започнатите неща първо, но съм го решил, та рано или късно ще стане.
Прегърнаха се, потупаха се братски по раменете и се разделиха.

Беше краят на февруари, когато всичко това се случи. Декември същата година Стоян се прибра в България. Тъй като вече бе зима, нямаше как да се заеме веднага с ремонта на къщата в Мала църква, макар че ръцете го сърбяха бая. Трябваше да изчака до настъпването на пролетта. По този начин му се удаде възможността да утоли глада си към българската храна, домашната ракия и старите приятели. Резето, с което сам беше заключил душата си последните години, взе полека- лека да се разхлабва. Имаше малък апартамент в столицата, останал от майка му, там се нанесе, и едва два месеца след завръщането си намери работа в една редакция. Чувстваше как в тялото му постепенно се влива спокойствието, присъщо на хората, които принадлежат. Познаваше улиците, сблъскваше се с почти забравени лица по тротоарите, не беше чужд на себе си и света. Усещаше лъчите на слънцето в зимните утрини по-топли, а наздравиците вечерно време по-сладки.

Едва дочака да стане април, замина за Мала църква и запретна ръкави. Наложи се да бутне две стени и да ги изгради наново, толкова бяха разядени основите от опустошителната сила на запуснатостта. Останалите бяха патинирани от зеленината на годините. Павел пристигна в края на май да му помага. Двамата ги изшкуриха, грундираха и варосаха. Поправиха покрива и викнаха човек да помогне с комина. Работиха неуморно. Бяха натрупали въздебел куп списания от рода на „Направи сам“, до които прибягваха често за указания. През деня се потяха под жаркото слънце, а вечерно време сядаха на по чашка-две да отморят и после заспиваха в хамаците, вързани между двата големи ореха в двора. Така се източи лятото. В петия ден от септември Павел си стегна раницата и отпътува за Самоков, за да започне учебната година. Стоян пък обикаля цяла седмица съседните села, докато намери някой да продава старите печки, тия дето им казват Циганска любов. Искаше да му е топло зимно време. Намери я най-накрая, втора ръка, но все пак запазена. После сложи тежък катинар на предната врата и колкото спокоен, толкова и нетърпелив да се върне пак тук, замина за София. Там го чакаха някои задължения в работата, с които трябваше да понавакса.

Дойде зима. Първо със сняг се покриха върховете. Острите планински зъбери изведнъж изглеждаха по-приветливи в новите си снежни одежди. Не след дълго бялата пелена застла и по-ниските райони. Къщичката на Стоян се сгуши сред огромни преспи, очакваща да приюти двамата другари, спасили я от сигурна разруха. Нетърпеливи скиори плъзнаха из току-що отворилите писти, а и извън тях. Планината нашепваше тихо своята примамлива песен и разпалваше в душите на обикналите я пожар. Ставаха и лягаха с мисълта за новия маршрут, следващото спускане, подобрената техника. Тази страст нямаше потушаване. Тя растеше с всеки изминал ден, завърташе ги в един безкраен вихър, превземаше мислите им и изпълваше със смисъл времето. Скоро не остана разговор, над който тя да не властва. Вмъкна се във всеки бъдещ план.

Опиянени от нея бяха и двамата наши познайници. Събраха малка дружина съмишленици, за да прекарат коледните празници в Мала църква, като естествено замисълът беше да са колкото се може по-дълго време на ските. На втория ден от Коледата, слънцето светна и цялата околност засия. Склоновете около Мальовица бяха покрити с изкрящ, пръхкав сняг. Рано сутринта се качиха до Дългия рид, за да се спуснат надолу към Рилския манастир. Всички бяха добре инструктирани и минали през школовката на Павел, пък и скиори с опит. Лавинната екипировка естествено не липсваше – лопатите, сондите и лавинните уреди бяха в бойна готовност. Това беше  първата реализация на всички Стоянови копнежи, дълго чаканите мигове на изморителни качвания и красиви спускания, трептящ от свежест въздух, близост с природата, която той обичаше повече от всичко. Беше искрено щастлив. Знаеше, че има къде да се приберат в края на уморителния ден, къде ще намерят топлина и уют. За няколко секунди той се почувства най-успешният човек на света, със своята спретната къщурка, рамо до рамо с най-добрия си приятел, повели група не по-малко жизнерадостни  лица, всички водени от един общ и най-вече споделен плам. След двучасово изкачване, когато стигнаха до началото на склона, от който щеше да започне спускането, Павел поспря за момент и Стоян, който вървеше последен зад него, се наложи също да спре:

– Нямам по-любимо нещо на тоя свят, Стояне, нямам. Ей го, погледни надолу какво е – свобода. По този пухкав сняг се спускаш без никакво усилие, все едно плуваш. И гледката!

– Истина. Едно мнение споделяме. Ма от толкова възторзи, снегът ще хване да се стопи. Давай нагоре.

– Аз и заради друго се забавих. Не ми се удаде възможност до сега да ти кажа, но не ме свърта вече. Запознах се наскоро с една жена..  – тук той неловко замълча.

– Ха, ти да видиш! Сега ако ми кажеш, че и сватба ще вдигате?

– Не бързай толкова. Нищо не се знае, но е хубаво. Виждаме се често, в училището се запознахме, тя наскоро почна при нас, самоковка си е.

– И как се казва?

– Юлия. – и се усмихна.

– Ема аз се радвам много за теб, ти знаеш! – чистосърдечно възкликна другарят му.

– Да ти кажа, от дълго време не ми е било толкова безгрижно на сърцето. Правичката май го описват хората, това, влюбването.

– Айде без на мен лиготии да ми разправяш, кажи, тя ски кара ли?

– Кара, може някой път с нас да я вземем.

– Ми аз се чудя сега защо не е тук!  – рече Стоян, тупна го по рамото и го пришпори да вървят – Давай напред!

Изравниха се с другите и не след дълго един след друг започнаха да се спускат. Слънцето ведро грееше високо в небето, те разпръскваха облаци сняг, а от сърцата бликаше щастие. Привечер се прибраха, направиха си обилна вечеря и поляха успешния ден. В подобни всекидневни занимания изкараха до втори януари, когато всеки се завърна към градския си начин на живот. Макар и сложен на временна пауза, той нямаше как да спре хода си.

 

Около месец по-късно двама от приятелите скиори, които животът бе срещнал със Стоян в Италия, го нагостиха в Мала църква. Наваксаха първата вечер с новини от тук и от там, и рано на първата сутрин пристегнаха екипировката, за да се насладят на Рилските писти. Много сняг беше паднал последните дни, а в резултат на него падна и голямо каране. След втория ден си дадоха време за почивка и минаха да разгледат околностите. Бяха уговорили с Павел и Юлия да се съберат в хижа Бъндерица, и да прекарат два дена в пиринско извънпистово спускане, за него и събираха сили. Павел щеше да води.

Едва дочакаха да се съмне, такава треска ги тресеше. А не е като да не бяха виждали склонове. Имаше обаче едно по-различно обаяние в непознатите места, притегателната им сила бе голяма. Бяха начертали предната вечер план и решили да се качат през трасето на ски писта Тодорка нагоре към Бъндеришките улеи и от там да се спуснат. Юлия отказа да ги придружи, тъй като нямаше нужния опит, беше започнала да излиза от пистите едва предната година и не беше добре подготвена за такова начинание. Отправи се към лифта на Банско, откъдето да си вземе карта и да прекара деня там. Вечерта щеше да се върне в хижата и да дочака останалите да се приберат.

Първи потеглиха Павел, Стоян и двамата чуждоземци, тях ги чакаше по-дълго качване. Нарамили лавинната и ски екипировка, се сбогуваха с Юлето. Тя тръгна половин час след тях.

Изкачването им не беше леко. И в Пирин беше паднал много сняг последните дни, дълбок и пръхкав. Снежната покривка беше дебела. Трудно си пробиваха път нагоре. Павел се беше умълчал. Отначало Стоян помисли, че му е криво, зардето се разделиха с Юлия и тя отиде да кара цял ден сама, но не след дълго разбра, че причината е друга. Той просто бе угрижен.

– Всичко наред ли е?

– Като стигнем горе ще видим.

След още час се качиха на върха на склона. Мъглата, която ги обвиваше от сутринта, взе постепенно да се разпръсква и слънчевите лъчи погалиха зачервените им страни. Връх Тодорка се извисяваше над тях с величествената си мощ, а долината сякаш още се пробуждаше от тежък сън, потънала в бялата си завивка. Беше красиво.

– Е? – погледна го Стоян.

– Доста сняг е паднал, Стояне, сам виждаш. Трудно се задържа по склоновете и трябва да внимаваме.

Стоян преведе на другите двама и четиримата се спогледаха. Италианците бяха на мнение, че условията са добри. Да, имаше скорошен снеговалеж, но не беше първият за сезона, долната снежна покривка беше стабилна. Бяха минали толкова различни терени и видове сняг, толкова курсове по лавинна безопасност и ориентиране в планината, че знаеха за какво говорят. Дискусията продължи дълго. Рискът бе премерен трезво и всяка точка от улея надолу щателно прегледана. Накрая взеха решението да направят спускането. Павел, като единственият, познаващ склона, предложи да тръгне пръв. Инструктира останалите да чакат да го видят в самия край на улея, и едва тогава да тръгнат надолу. Иначе имаше риск от свличане на пластове сняг. Пожелаха му успех, той закопча догоре ципа на якето, провери затегнатостта на обувките си, обърна се да намигне на Стоян, както правеше често преди спускане, още от студентските им години, сякаш да каже „гледай и се учи“, намести очилата и се гмурна надолу в белотата на склона. Движенията му бяха красиви, премерени. Отгоре изглеждаше така, все едно плува, с лекота взимаше завоите, точно навреме преди ските да докоснат скалистите рамки на улея. От време на време изчезваше за миг в облаци от снежна мъгла. Тримата го гледаха отгоре и се усмихваха, гледката беше завладяваща. Сърбяха ги ходилата, петите, краката, ръцете, да направят същото.

Павел бе стигнал вече средата на улея, когато Стоян извърна поглед и се обърна към Тодорка. Слънцето си бе пробило път през облаците съвсем. Лъчите му блеснаха и заляха всичко наколо. Тогава  усети размърдване до себе си. Обърна се наляво, където стоеше единият от италианците и изкрещя “СТОЙ!”, но бе твърде късно. Вече бе започнал спускането си. Недочакал Павел да излезе в другия край, тласкан от безгранично нетърпение, бе сторил непоправимото. Няколко пласта от снежната покривка се раздвижиха и плъзнаха надолу. В миг всичкият сняг, натрупан по хълбока на планината, се понесе стремително след тях. Като многотонна приливна вълна заля двамата скиори, дръзнали да нарушат спокойствието на планината. Обви ги в ледена прегръдка. Страх. Безнадеждност. Тишина.

Изровиха ги. Италианецът локализираха пръв, мъртъв беше. Стоян не можа да забрави какво видя, когато намериха Павел. Бе направил това, на което учеше другите – в случай на лавина приклякаш и сгъваш ръце над главата, за да имаш въздух пред лицето си, докато те откопаят. Вратът му бе протрит до такава степен, че се виждаха сухожилията и костите. Стоян не можеше да си помисли какви са били последните му мигове. Не заплака. Не можа да пророни и сълза дни наред.

Всичко това се случи по обяд. Юлия разбра едва привечер.

 

***

Стоян отпи още една глътка от кафето и бутна чашата леко встрани. В сърцето му имаше само едно чувство – на покруса. От загубата бяха минали три седмици. Той разбута последния тлеещ въглен на емоция у себе си и усети как една сълза падна на масата. Последва я втора, трета. Той плачеше. Плачеше, не само защото там под върха беше загубил най-добрия си приятел, но и защото там погреба завинаги част от себе си. После стана и изгаси огъня в печката. Облече се, метна раницата на гръб и излезе. Сложи отново тежкия катинар на вратата и потегли. Не се обърна.