Огънят припукваше весело в печката, червените му езици излизаха извън огнището и заря от искри падаше на черджето отпред. Магда стоеше пред него и протягаше кокалестите си пръсти в опити да се стопли.Сгърченото й слабо тяло леко трепереше от студа, събиран цял ден навън, прошарен водопад от къдрици падаха над челото, които от време на време отмяташе небрежно, вперила немигащ поглед в танца на пламъците. Вятъртът навън се усилваше, свистеше свирепо между пролуките на малкия й дървен дом и се опитваше да се намести вътре, карайки дърветета да скърцат жалостиво, извивайки се под напора му.
„Няма да изляза пак, няма!” говореше си наум старата жена. В този миг вятърът спря и тя ясно чу как вълните се разбиват на близкия бряг с грохот. Морето също беше разлютено.
Тази нощ щеше да е страховита, знаеше го. На този безлюден бряг няколко пъти морето бе идвало до прага на дървената й къща и бе наводнявало всичко. Вятъртът също бе събарял части от покрива, бе чупил прозорци и отнасял покъщнина, но тя продължаваше да живее тук. Сама. Напук. Почти беше забравила предишния си живот, сега дните й се нижеха един след друг еднообразни и сиви, но предвидими и изпълнени със спокойствие, поне привидно. Но нощи като тази я караха да стои нащрек, с кръв, замръзнала във вените и изопнато от напрежение лице. Защото освен вятъра, който искаше да нахлуе, в нея нахлуваха спомени.
Вълната се разби в скалистия бряг. Магда стисна очи. „Няма да те видя пак! Няма!” И го видя. Стоеше усмихнат пред хижата, а зад него се извисяваше скалистият връх. Стръмен и груб.Привлекателен и желан. Жадуван. „Магда, хайде нарамвай я тази раница и да тръгваме! Скоро слънцето ще изгрее” Тя скочи пред него, огледа се в зелените му очи: тънкото й тяло се изви, тръсна глава с водопад от руси къдрици и му се изплези. Той се засмя, в очите му пробляснаха светулки. Еол. Така се казваше той. Като вятъра, който бушуваше навън и разбъркваше вълните на черното море. Магда не обичаше морето, а когато се разстилаше до прага откровено й носеше неприязън и страх. Разхождаше се по брега всеки ден, но никога не стигаше до линията, в която се разбиваха вълните и ако се случеше някоя вълна да я настигне и намокри дълго стискаше края на дрехата и бършеше полепналият мокър пясък..Нова вълна се разби навън, а спомените я заляха и пометоха, без да може да ги спре.
Снегът беше покрил всичко с дебела пелена, бе сутрин студена и хрупкава, белотата бе навсякъде и леко я замайваше, накъдето и да погледнеше всичко беше бяло..Долината беше заспала. Ските им се приплъзваха по заснежения склон нагоре и бързо набираха височина. Появи се мъгла от нищото и покри всичко. Липсата на ориентация я караше да се чувства сама и безпомощна. Но от време на времем чуваше учестеното му дишане и гласът му силен и чист. Усети лавината първо с корема си. Сякаш цялата й вселена се слегна в него когато склонът се отцепи. До тях, но не с тях. Мъглата погълна бялата вълна от сняг, а тя стоеше без да може да помръдне. Метър в страни и тя щеше да е там. Сърцето й летеше. Ръката му я стисна за рамото и чу” Да вървим, да се махаме оттук”.
Вятъртът спря да свири отвън. Тя знаеше, че е измамно. Изчакваше да се успокои и да забрави и започваше отново своята песен.
Тогава я целуна за пръв път. Там на склона, след като едва лавината не се бе изсипала върху тях. Копнееше за тази целувка, сладка като живота, сладка като смъртта, която току що ги бе подминала. Толкова я чакаше, месеци, в които бродеха в планината, спяха сгънати в малката му двуместна палатка, без въобще да се докоснат. Целувката си спомняше толкова ясно. И след това, топлината на тялото му, дъхът му, заплетен в косите й, ръцете му, силните му хълбоци, скърцащите пружини в хижите, дъхавите цветя по поляните, птиците, зелените склонове, очите му, светулките нощем, топлата му длан, която я прегръщаше силно преди да заспи..Огънят догаряше. С бързи, чевръсти движения тя сложи няколко големи цепеници. Не искаше единственият източник на светлина в стаята да си отиде.
Така както си отиваше той. Точно когато ставаше най-хубаво. Изчезваше в планината. Без да й каже. Просто знаеше, че щом телефона му е изключен, значи го няма. За нея. За другите незнаеше. Защото имаше други. Някои ревнуваше, други не. Знаеше, че това е част от играта. Еол бе бог. А боговете имат своите поклонници. И не бе сигурна кой имаше повече нужда от другия. Когато за първи път видя Калина вълна от кръв заля сърцето й. Там щеше да е различно. Усети го с женската си интуиция, надуши я като вълчица и оголи зъби. Но напразно. Започнаха да излизат в планината тримата и често започна да чува звънкия им смях, да вижда как тя се оглежда по същия начин в очите му. Неволните докосвания, скритите погледи..виждаше тяхната история така както беше започнала нейната с него. Без изненади. Отърси се и стисна очи. Това, което следваше беше много болезнено. Магда неискаше да го мисли. Да си го спомня, но картината нахлу в съзнанието й ярка и с хиляди дребни детайли, които времето не бе изтрило. Напротив. Бе ги изострило.
Голите им сплетени тела под спалния чувал, който му бе подарила за рождения ден, бенката на левия й хълбок, виновната физиономия изписана на лицето му, примесено с яд. И очите му с хилядите умрели светулки в тях. Как затръшна вратата и се втурна навън в бурята.
Когато се усети вече беше навън. Вятърът се опитваше да я измести, а морето бе близо, усети краката си мокри, но продължи да върви напред в тъмното.
В планината бурята беше ужасяваща. Едва бе стигнала до хижата, вятърът я поваляше на няколко пъти, а снегът стигаше до кръста й, напредваше бавно, но знаеше, че той е горе. И това бе достатъчно. Сърцето й грееше и топлеше замръзналите й крайници и посинелите й устни. Още малко и ще влезе, ще се прокрадне зад гърба му и ще закрие очите му с длани. Той с лекота ще се извърти и ще прегърне силно и страстно.
Беше паднала в лепкавия пясък, а мократа й рокля се бе омотала около краката й. Опита се да се изправи, но не успя. Лазеше. В снега. В бурята, чуваше в далечината гласа му отчаян и слаб: Магда, Магдаааа, върни сееее.. Знаеше, че я търси, но бе заслепена от гняв. Мразеше го, мразеше себе си, слабостта си, мразеше нероденото им дете, което носеше и за което още не бе казала на никого.
Така я намериха, сгърчена в снега, но дишаща. За разлика от него. Беше я обгърнал с тялото си, за да я запази от снега.
Сутринта изплува на хоризонта без слънце, тъжна и сива. Вятърът си бе отишъл, морето беше кротко и равно. Вълните галеха пясъка и оставяха по него равна плетеница от пяна. Чайките пищяха пронизително, разперили криле над човешкото тяло, сгърчено на брега.
На стотици мили навътре, там където започваше сушата, зората багреше острите планински върхове и първите слънчеви лъчи нахлуваха през прозореца в хижата. Небето бе оцветено в розово, а върховете отсреща синееха.. Елин гледаше навън, светлината придаваше на очите му още по-искрящ зелен цвят и в тях танцуваха светулки. Младият мъж нарами раницата си, погледна отново през прозореца и се спря. Усмихна се и си каза: „Ще й звънна веднага щом сляза. Ще й разкажа колко е красиво и че колкото й да не и се иска да се върне в планината, тя е в сърцето й. Завинаги. Както и в моето. Тя ми го е предала. И той също.”