Пламен нямаше търпение да се качи на върха. А то беше един връх… Седиш, гледаш го и ти пълни душата. А за планинарите беше нещо повече от красива гледка. За тях всеки остър зъбер е равен на сърбеж по тялото. Не можеш да издържиш да знаеш за него и да не го „почешеш“. Затова правиш всички възможно да намериш решение. Той беше един от тях и гледаше нагоре не с обичайното възхищение, а с глава пълна с желание и крака, които мигом се превръщаха в пружини натегнати до краен предел изчакващи само да вземе своята раница, за да го изстрелят възможно най-горе. За местните планината беше нещо естествено. Те са я виждали отгоре, отдолу, отстрани, отвътре, отвън, на живо, на снимки по сувенирните магазини, които някои от тях бяха отворили в селото. Ако им кажеш „Ех, много е красиво тук“, те ще отвърнат с „А, ами то нали знаеш, ние сме от тука, как да ти кажа…свикнали сме.“. Тя е продължение на тях и те са продължение на нея, но не в онзи романтичен смисъл, в който бихме казали за китариста и неговата китара или черпака и неговия готвач. Не, те се бяха нагледали толкова пъти на тези пейзажи, че искрено се чудеха на хората, които повтарят посещенията си всяка година със семействата си, въпреки че се радваха на печалбите от този факт. Повечето от тях всеки път биха предпочели да се бяха родили с шума на морските вълни. Колко тъжно, че в същия момент хората от морето си мечтаеха да се бяха родили сред прохладата на планината. Въпреки дежурните оплаквания, които се срещат навсякъде, хората от това село се славеха, че са много щастливи. Идващото лято зареждаше всички и никой не се съмняваше в този факт. Всички се готвеха за идването на туристите, шегуваха се и се смееха.
Този ден за Пламен по изключение беше отделен за почивка. Беше направил много голям преход на предния ден и се чувстваше изморен, а на следващия ден го очакваше ново предизвикателство. Беше седнал в една кръчма, пиеше бира и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи, които падаха под ъгъл и оцветяваха площада в такъв цвят, че като го гледаш, не може да не изпитваш чувство за безметежност. Наслаждаваше се на котките и кучетата на площада. Tе сякаш бях единствените, които не бързат за никъде. Някои от тях лежаха подредени в привидно случайна формация под слънчевите лъчи, но сякаш като някакъв странен религиозен култ, с притворени очи дружно се молеха за още малко слънце. Пламен си помисли, че животните в това село също изглеждат много щастливи. Сякаш защото винаги бяха задружни, както и местните хора. А той винаги се движеше сам. Обичаше да наблюдава нещата отвисоко, да не влиза в тях, да не участва, само да наблюдава и да действа, да надмогва себе си. Върхът също се виждаше. Той винаги посреща залеза последен като верен пазител на долината. Пламен погледна към него. Той беше силно авантюристичен човек. Беше покорил много върхове. Ако идеите на научната фантастика от миналия век се бяха сбъднали, вече трябваше да имаме ракети, с които да правим екскурзии за приключенци до Марс. Доказателството, че това все още не е възможно беше именно Пламен, защото иначе щеше да е бил там. Имаше белези почти навсякъде по тялото и имаше история свързана с тях. Беше човека, който разваля партито, защото, когато дойде, всички го обикалят и очакват неговите разкази и спират да танцуват. А той винаги беше единак и странеше от общите събирания, макар и да беше любимец на всички заради добрия си и благ нрав. Той по-скоро би прекарал времето си в четене на книга или в планиране на следващото приключение. А той винаги бе готов за още. Едва постигнал целта си, се насочваше към следващата и следващата, и следващата.
Тъкмо вчера той за пръв път се беше замислил. Една такава мисъл, която влиза в главата ти, а ти не ѝ обръщаш внимание, защото е толкова необичайна за представата ти за теб самия, че си мислиш, че е дошла от друга планета или поне от някоя тъпа песен по радиото, или нещо по новините. Но тя е упорита птичка, загнездва се в главата ти и снася яйца. „Защо по дяволите си го причинявам?“ – измънка той на глас на дванадесетия час от дългия си преход, преди да стигне селото, когато беше свършил водата и беше изключително изтощен. Ето че мисълта се разкри пред него, а той дори не забеляза. Само каза тихо: „Защо по дяволите си го причинявам?“ и това е. Продължи напред със запасите си от сили и скоро пристигна в селото, настани се в къщата за гости, каза уморено благодаря на загрижената домакиня, нямаше енергия да се изкъпе, легна си и спа до обяд на следващия ден. Ето че сега гледаше върха и тази мисъл отново изникна в главата му. Завъртя я през езика си. Странно му звучеше, някак неестествено, не можеше да разбере, кой е успял така да му промие главата. От къде изобщо идваше тя? Но беше забавно. Малко нихилистично. Започна да си го повтаря на ум и да се усмихва. „Защо по дяволите си го причинявам?”, „Защо по дяволите си го причинявам?“. Всичко това, което той прави през целия си живот, погледнато философски, нямаше никакъв смисъл. И все пак това беше неговият живот. Какво щеше да бъде той без всичко това?
– Няма смисъл нали? – каза му един старец, който неусетно беше застанал близо до него и също гледаше върха. Миризмата на алкохол удари Пламен силно и той се сепна.
– Кое да няма смисъл? – направи се, че не си мисли за същото.
– Цялото това ходене. И за какво? Барем, някоя пара да се изкарваше с толко труд, а то… друго си е биричката… А ето, даже и тя изкарва, Ха-ха, печеля една безплатна.
– На мен ми харесва, чувствам се свободен.
– Да, ти си като мен. И аз преди покорявах планините и ходех по света. Така се озовах тук. Исках да изкачвам върха, а то какво стана.
– Какво стана? – попита Пламен загрижено.
– Малко под него си счупих крака. А тука виждаш ли хеликоптер? Носили са ме на носилка 15 километра по скалите и после с джип. Така поостанах малко в селото. Ха-ха. Е не само така, намерих си жена – медицинската сестра, която се грижеше за мен и ето ме 30 години по-късно все тук.
Дядото отпи от бирата си. Тишината се проточи. Слънцето тъкмо догаряше на хълмистия хоризонт.
– Казвам се Ясен, а ти?
– Пламен – каза замислено той. Гледаше нагоре. Историята беше направила желанието му още по-силно.
– Нямаш ли семейство? – сепна го Ясен.
– Не, сам съм. Мисля си, че ми е рано. А и не мога да оставя планините. Няма да издържа без тях.
– Направи като мен, намери си жена от планината.
– Ха-ха, да, ти си късметлия сигурно. – отвърна младият мъж заразен от чара на дядото.
– Да, само да беше жива, да ме гледа с нейните големи очи. А и деца така и не успяхме да си направим, та нищо не ми остана.
– Какво е станало? – Стресна се Пламен, бързо се досети, но искаше да позволи на старецът да сподели. Той беше започнал да му става мил.
– Почина преди 7 години. Преживявам го, но е самотно, а кой ще ме вземе на тия години– каза Ясен и погледна тъжно към дамите на отсрещната маса, които изобщо не поглеждаха към тях.
– Тогава замини нанякъде, все още има живот в теб, а и никога не е късно за приключения. Какво те спира?
– Гледката, моето момче … Виж го бе, да му се не знае, този връх. Мога да го гледам цял живот. Ха-ха-ха. Така де, истината е, че в това село се чувствам у дома си. Всички ме знаят и си помагаме. А и съм стар вече за тези неща.
– Вярно си е гледка, но утре тръгвам към него. На сутринта обувам обувките и съм там.
– Какво ще правиш там, на кого ще се доказваш?
– Само на себе си се доказвам. Искам да видя какво е да живея там горе на високо. Сам, над всичко, и да се задържа колкото мога повече. – Това беше планът на Пламен от самото начало, той за пръв път го споделяше с някого, тъй като нямаше много близки хора.
– Планът ми е – продължи той – да се кача там с цялата екипировка и да живея горе, в палатката си, ще взема дехидратирана храна, но смятам да се храня с това, което си набавя по пътя, а ако свърши, ще слизам в гората и пак ще се качвам. Нямам търпение.
– Хммм, интересна идея. Чудно как не ми е минавала през глават досега. Запомни от мене! Нищо не вирее на върха. Там е най-самотното място. Какво ще дириш там? Стой тук да пием бира, да се наслаждаваме на гледката и да си говорим за живота. Ще ти покажа селото. Нали знаеш, че тук са най-щастливите хора. Току-виж ти намерим и жена.
– Не, не, аз трябва да го направя. Това е предизвикателство, което съм си поставил. Не мога да се откажа.
– Слушай, качваш се. Гледаш от върха. Потупваш се по рамото. Поглеждаш на нещата от високо. Поемаш дълбоко дъх или правиш снимка и слизаш. После биричката ти е най-вкусна, ти знаеш. А мен ако питаш и така си е вкусна.
– Може да си прав, но не е достатъчно. – отвърна му Пламен.
Той бе твърдо решен да завърши предизвикателството си и не му трябваше глас, който да го разубеждава. Не искаше да слуша повече проповеди. Изпи остатъка от бирата си. Приключи разговора с Ясен в дежурен тон. Пожела му лека вечер и потегли по своя път. Направи една обиколка на малкото село, което постепенно започваше да пали лампите и печките. Повечето хора се бяха прибрали или бяха на път да се приберат в топлата си къща. Повечето от тях бяха очаквани от някого. Пламен отдавна не беше очакван от никого. Може би само от върха, който вече беше изпратил слънцето и се беше потопил в собствени размишления за вечността и за смисъла на живота. Разбира се, когато си видял толкова много неща, започваш да имаш развинтено въображение. Пламен зави зад последния ъгъл и се прибра в стаята, която беше наел. На вратата домакинката го покани на вечеря с нея мъжът ѝ, но той отказа, трябваше да си оправи багажа, трябваше да се увери, че всичко е на мястото си. Беше готов за всяко предизвикателство, за което можеше да се сети – за среща с диви животни, за дехидратиране, за силен вятър, за дъжд, за сняг, за лед, за слънце, за хипотермия, за инцидент, беше взел и дехидратирана храна, но беше сигурен, че ще може да си набави храната по пътя. Имаше въжета и инвентар. Беше толкова подготвен, че наистина нищо не можеше да го изненада. Не искаше да позволи нищо да провали предизвикателството, което сам беше поставил пред себе си, да живее на върха.
Събуди се спокойно малко преди алармата. Времето беше хубаво, пое си бавно дъх, стана и се раздвижи. После направи набързо кафе в стаята с газовия си котлон, изпи го и потегли. Излезе от селото помахвайки на спящите кучета и Ясен, който пиеше кафе с приятелите си от селото и пое по пътеката. Чакаше го преход от два дни. На средата на пътя трябваше да преспи. Ходеше постоянно и с добро темпо. От време на време се спираше и събираше каквото може от гората – малко горски плодове, корени и гъби. Ходи цял ден и малко по тъмно. Така взе по-голямото разстояние. Когато прецени, че му стига за днес, потърси място, където може да си устрои бърз бивак и легна. Вечерта спа малко. Пружините на краката му бяха още натегнати и не го свърташе на едно място, затова на следващия ден той тръгна още преди зазоряване. Когато се събуди беше на ръба на гористия пояс и бързо излезе сред морето от камъни. Вървя цял ден със същата методичност. Вече спираше само от време навреме за почивка. Скалите надвисваха над него като стражи, точно както блоковете над хората в града в същия момент. Някои от тях го поздравяваха с добре дошъл, а други го гледаха лошо и му отправяха пряко предизвикателство. Не им обръщаше внимание, защото целта му все още не се виждаше. Помисли си за хората в града, които в момента скитат между планините от блокове забързани за някъде. Зачуди се дали наистина са толкова различни от него, както цял живот си мислеше. В крайна сметка животът е еднакво предизвикателство за всички. Разликата е, че той обичаше да се изправя пред това предизвикателство сам. За него хората знаят само да критикуват и да те спират от прогреса. Като малък похвалата му е била непозната. За сметка на това той познаваше упреците и критиките, които целяха да му „помогнат да бъде по-добър“. Замисли се дали нямаше да му бъде по-добре, ако беше с някого сега сред тези сурови скали. Разтвори тази мисъл в бутилката с вода и я преглътна, сякаш не се беше появявала. Така или иначе вероятно другия човек щеше да отклони фокуса и нямаше нищо да свършат заедно. Продължи да ходи със същата увереност. Канарите постепенно се снижаваха и смаляваха, а той се издигаше и порастваше. Порастваха му криле от разреден въздух. Той вече виждаше върха. Продължи с нови сили и решителност да изпълни своето предизвикателство. Последната част от изкачването беше най-трудна. По това време от годината на върха и по пътеката все още има сняг и лед и той трябваше да използва котки и пикел. Макар това място да беше познато на планинарите, то беше в страни от най-посещаваните пътеки. Все пак имаше знаци, както и пъртина, а и той имаше GPS. На участъци бяха сложени метални въжета за преминаване. На тях той се закачаше с карабинер, за по-сигурно и ги изкачваше без колебание. Някои места изискваха добра техника, но като цяло изкачването не беше такова предизвикателство. Истинското дойде по-късно.
Пламен стигна върха на края на втория ден, 1 час преди да залезе слънцето. Той разположи палатката си на единственото равно място и я стабилизира добре, като засипа полите ѝ със сняг. Времето беше спокойно и позволяваше, да остане навън известно време. Свари си кафе и се приготви да се наслаждава на новия си живот на високо. Почувства се много доволен от себе си и се зарадва, че гледа „отгоре на всичко“. Точно тогава слънцето залязваше. Тези моменти го карат да се замисли, че може би иска да сподели всичко това с някого. Да сподели лодката, на която се носи по това море от планини и да гледат този залез заедно, а може би дори да се носи наистина в морето, когато е най-тихо и само лекият вятър ти напомня, че си във водата, а не плаваш в едно огромно огледало. Размечта се. След малко започна да духа силен вятър и стана студено. Той се скри в палатката. През нощта по едно време вятърът утихна. Той стана, за да се раздвижи. Звездите светеха ярко. Пламен се зачуди какво ли прави Ясен сега. Сигурно пие с останалите местни в кръчмата, а може би вече са достигнали нирвана и се клатушкаха бавно и се изпращаха по къщите. Някои от тях имаха кой да ги нахока, че се прибират пияни, а Ясен се прибираше сам в къщата. A може би вече спяха трети сън. Нямаше как да разбере. Пита звездите, а те бяха тихи наблюдатели на всемирната истина, които пазеха всички отговори за себе си, а нямаше кой друг да пита наоколо.
Животът в неговата новопостроена крепост не се оказа голямо предизвикателство. Поне не такова, каквото той очакваше да бъде. Беше му скучно. В началото си правеше кафе, но не беше взел много и то свърши, макар и да го използваше няколко пъти. Опитваше се да чете книга, но ръцете му замръзваха. В безкрайно дългите дни, той слизаше от върха и правеше преходи. Но внимаваше да не се изгуби. А и целта му беше да стои, колкото може повече време на самия връх. В началото готвеше от нещата, които беше събрал по пътя нагоре, после ядеше от дехидратираната храна. Имаше достатъчно за да преживее много време горе. Водата беше лесен въпрос – разтопяваше снeга на газовия котлон. Понякога на върха се качваха други хора, поздравяваха го, питаха го впечатлени дали няма да остава тук да спи, а той им отговаряше, че вече е там от една седмица. Те го поглеждаха очудени и го заобикаляха, правеха си снимка от върха и си тръгваха. Той ги отбягваше. Не искаше да решат да се присъединяват към него. Те бяха нашественици в неговия замък и малко му трябваше да им обяви война. Всеки възможен момент го прекарваше навън, гледайки нагоре с надеждата да открие нещо. А там нямаше нищо, само очакването му за другия връх и за следващия, и за следващия. Нямаше свобода, само самота, широка, колкото небето и тежка, колкото скалите. С всеки изминал ден на върха му ставаше все по-тясно, а той продължаваше своя стоически подвиг. Дните минаваха бавно и отегчително, не знаеше с какво да запълни времето си. Спря да прави преходи. Често просто стоеше в чувала си в полусънено състояние. Започна да линее. Накрая почти спря да яде. Нямаше по-самотно място от този връх, нямаше по-самотна от тази душа.
Въпреки неудобството изкара три седмици на върха. През това време нямаше особени премеждия и нито една буря. Но чувството за теснота се разрастваше, най-просторното място беше станало по-тясно от кибритена кутийка и накрая обзет от клаустрофобия, събра всичко и си тръгна. Ходи почти без да спре. Вечерта спря на едно място и спа на открито, само с чувал за няколко часа. На обяд на втория ден вече беше в селото. Мина безшумно през него. На центъра беше почти плашещо тихо, както обикновено става в селата по това време от деня. Помаха на щастливите кучета. Погледна към кръчмата отдалче. Ясен беше там и ухажваше заблудени госпожици туристки. Зачуди се дали все още го помни. Всъщност той беше приятен човек. Можеше да се говори с него, въпреки слабостта му към алкохола и женското внимание. Сметна, че може да му липсва. Но реши да не му се обажда. Обърна се към върха. Каза си, че отдолу изглежда по-красив. Не се задържа много в селото. Иначе щеше да остане при тази гледка през остатъка от живота си. Тръгна натам, където никой не го чакаше.