Минава осем часа̀ вечерта. Юлското слънце вече е слязло ниско и огрява с мека оранжева светлина суровите мраморните черти на връх Вихрен. Няма други хора наоколо и само стадата с диви кози ми правят компания. Докато се катеря бързо нагоре с помощта на металната верига, фиксирана по стръмния северозападен склон на върха, спомените от изминалия ден се подреждат в главата ми. Рано сутринта, още по тъмно, със Стефан бодро крачехме нагоре по пътеката към връх Мусала. Осъзнавам каква привилегия е да бъда тук сега, изминавайки пеша през Рила и Пирин разстоянието между двата най-високи върха в България.
Няма причина да бързам да се кача на Вихрен, но жаждата за предизвикателство до последно не ме оставя на мира . Тръгнах да правя този преход без конкретни цели и очаквания – нито към себе си, нито към планината. Не бях минавал голяма част от маршрута и исках да го видя и да го изпитам по любимия ми в последните години начин – с минимален багаж на гърба и с маратонки на краката.
Съвсем грубо бях преценил, че 16 часа ще ми стигнат за това начинание. Сега има шанс да се вместя съвсем точно в това време, но имам само 16 минути да се кача от премката с връх Кутело до върховата пирамида на Вихрен. Знам, че тези минути няма променят нищо, но предизвикателството се натрапва някак от само себе си. Натрупаната през деня умора отстъпва на еуфорията от приближаващия финал и впрягам всичките си останали сили нагоре по стръмния склон.
***
От субективна гледна точка, автобиографичните спомени приличат на филм – история, която “заснемаш” веднъж и след това възпроизвеждаш безброй пъти от същия оригинален запис. Науката, обаче, твърди друго. Всяка история е разкъсана на множество малки парчета, разпръснати на различни места в мозъка, които се преподреждат и свързват наново с всяко едно разказване или с всяка една следваща случка, която има нещо общо с предишните. Така, всяка една история непрекъснато се прекроява в главите ни. Kолкото повече време минава, толкова повече тя се отдалечава от реалните събития и придобива нови очертания, носейки се по течението на живота ни.
Минали са няколко месеца от приключението Мусала – Вихрен и историята вече се е трансформирала много пъти главата ми. Вероятно има нещо общо с първоначалното изживяване, но със сигурност вече не е същата. Вероятно дори самото ѝ описване ще я промени още повече. Такава е съдбата на всяка една история. Ако има достатъчно сила в нея, това може да я направи дори още по-привлекателна.
***
В късния следобед в петък тръгвам от Боровец към заслон Ледено езеро, в подножието на връх Мусала. Макар да знам, че трябва да пазя сили за следващия ден, краката ме “сърбят” и се поддавам на изкушението да тичам нагоре по Мусаленска пътека. На свечеряване вече съм във високата планина. Залязващото слънце позлатява гранитните върхове, които се извисяват от всички страни. Това е любимото ми време – пълният с очаквания ден е отминал, няма други хора по пътеките и планината разкрива само пред теб своите съкровени тайни.
На заслона трябва да се видя с още двама души – Никси и Стефан (с когото тепърва ще се запозная). С тях имаме уговорка на следващия ден да правим прехода от връх Мусала до връх Вихрен. Идеолог на самия преход е Иван Димитров – запален бегач и любител на приключенията, който всяка година организира такова събитие. “Официалното” му провеждане беше предишната събота и неделя, но тогава лошата прогноза за времето ме отказа. Този уикенд времето се очертава по-добро (прекалено добро, както щях да разбера по-късно) и ще направим второ преминаване.
Форматът на събитието е нещо средно между бягане с приятели в планината и неофициално състезание. Всеки сам определя темпото си и решава дали да се движи сам, или с компания. Преходът няма точно определен маршрут, но, в основни линии, следва най-логичната линия по билата на Рила, след което, през прохода Предел преминава в Пирин. Там има два варианта да се стигне до мраморното било, което вече отвежда до връх Вихрен. Целият маршрут е дълъг около 80 километра. Основната цел не е време или класиране, а прекарване на един хубав и запомнящ се ден в планината.
Този ден за мен започва точно две минути преди три часа̀ сутринта. Събуждам се две минути преди алармата, без да съм сигурен дали изобщо съм заспивал в тясната и претъпкана спалня на заслона. Запознавам се със Стефан, който е дошъл късно предната вечер и тъкмо се надига от съседното легло. На мъждивата червена светлина на челника, това вероятно е най-странната обстановка, при която съм се запознавал с някого. В планината, обаче, границите между “странно” и “нормално” са доста по-размити от тези долу. Без да губим време, двамата излизаме от заслона и се качваме на връх Мусала. Срещаме Никси в метеорологичната станция на върха. Твърде рано е за закуска и с усилие преглъщаме сухите сандвичи. Тъкмо сме излезли отново навън, когато Стефчо случайно забелязва в нощното небе кометата “C/2020 F3”, която ще стане особено популярна в следващите дни. Наслаждавайки се на гледката, в 4:30 поемаме по маршрута.
***
Изгревът ни посреща някъде след седловината Джанка, над хижа Грънчар. Сутрешните слънчеви лъчи действат ободряващо. Първите часове са минали в тромави изкачвания и спускания на няколко върха на светлината на челниците. Докато нощта отстъпва място на деня и планината се събужда бавно около нас, тялото постепенно налучква правилния ритъм. Долу в долината, все още далеч от слънчевите лъчи, водите на Бели Искър изглеждат мастилени, а над тях се издига прозрачна синкава мъгла.
След връх Ковач, в далечината виждам билото на Пирин, което изглежда измамно близо в чистия сутрешен въздух. “Айде, не остана!” подвиквам на Никси и се затичвам пъргаво по склона надолу.
Стефан е избързал някъде напред. Настигам го след около час, малко преди връх Канарата. Огладнял е и е забавил темпото, а аз продължавам с пълни сили напред.
***
Тичането в планината изглежда непонятно за повечето хора. Твърде припряно и твърде рисково. Щом си отишъл на такова красиво място, защо да бързаш? Защо да рискуваш да се спънеш и да пострадаш на места, където ще минат часове, докато дойде помощ? Е, трудно е да се датат рационални аргументи за това занимание. Не можеш да обясниш усещането, че сякаш се сливаш с пейзажа наоколо и сякаш си едно с планината. Че всяко твое движение е ествено продължение и на пътеката, която се вие по склоновете. Че се чувстваш изключително стабилен и спокоен, макар и в привидно крехък баланс по острите камъни. Всяко бягане в планина е лично преживяване, което няма как да разбереш отстрани.
***
Билото между връх Канарата и хижа Македония е истинска приказка за всеки любител на планината. Пътеката върви по стръмни скалисти ръбове, но е трудно да си гледаш в краката, докато красивите гледки във всички посоки привличат вниманието ти. В далечината, мраморните върхове на Пирин се виждат все по-отчетливо. За пръв път минавам от тук и се радвам на всеки един момент. Повече от 20 километра вече са зад гърба ми, а часовникът показва, че се движа с добро темпо. Гладът започва са се обажда, но дълго време не му обръщам внимание – не искам да развалям прекрасното усещане с такива прозаични неща.
Първоначално бях планирал да спра на хижа Македония за почивка и храна. Хижата е на 28 километра от началото на маршрута, а следващото място, където мога да хапна нещо по-стабилно е чак на прохода Предел, на 54-ия километър. През останалото време трябва да разчитам на няколкото барчета от сушени плодове и ядки и двата енергийни гела, които нося в раницата. Малко преди хижата, при дългото изкачване на Ангелов връх, гладът вече става доста осезаем и изяждам половината сандвич, останал от сутринта.
На върха се оглеждам за Никси и Стефан, но не ги виждам назад. Нямаме уговорка да се изчакваме, затова продължавам нататък. Вероятно, това да искаш се движиш сам в планината изглежда странно, дори налудничаво отстрани – в пълно противоречие с класическите разбирания за планинарство. За хора като нас, обаче, то е съвсем естествен, понякога дори предпочитан начин. Самотата ти дава възможност да усетиш много повече силата на планината около теб. Слабостите и съмненията си, също.
Стигайки на хижата, се чувствам достатъчно заситен и не усещам умора в краката. Решавам, че ще пропусна почивката и храната и бодро продължавам напред. Опитът ми с такива дистанции е малък и в този момент дори не подозирам каква грешка правя.
***
Върховете в южния дял на Рила са обли и полегати, обрасли с трева. Няма стръмни изкачвания и спускания и пейзажът не се променя особено. Пътеката е утъпкана и лесна за бягане през повечето време. След като вниманието ми вече не е съсредоточено върху терена и пейзажа наоколо, започвам да усещам настъпващата умора. Прагматичната част от мен само това чака, за да започне да сочи укорително с пръст и да задава неудобни въпроси. Тези моменти, разбира се, също са част от самотното придвижване в планината. Когато няма с кого да поговориш, единственият събеседник оставаш ти самият. А в този вид разговори, добрият тон е най-труден за поддържане. Времето започва да тече бавно и с нетърпение очаквам да стигна до Капатник – най-южният връх над 2000 метра в Рила – и да започна спускането към Предела.
Никога не съм бил в тази част на планината и не знам какво да очаквам. Оказва се, че дълго време преди последния връх няма чешми или потоци, от където на налея вода. Слънцето вече е високо и силно и на Капатник съм останал с две-три глътки вода, а гладът отново е започнал да се обажда. Това все още не ме притеснява, защото от тук до Предела предстои само слизане.
Слизането от Капатник се оказва доста особено – стръмна пътека, която се спуска надолу по склона сред висока трева и нападали дървета. Очевидно тук рядко минават хора, защото пътеката често не се вижда между туфите. Маркировката е прясна, имам и GPS трак, затова ориентирането не е проблем. Теренът обаче е много труден за тичане, а краката ми вече са изморени и не искам да рискувам да навехна глезен. След повече от половин час борба с пътеката излизам на черен път, за изненада на стадо диви прасета, които се разбягват сред облак прахоляк. От тук, по плетеница от черни пътища, трябва да стигна до Предела.
По спомен, доколкото бях разглеждал маршрута на картата, имам около 5 километра до прохода. Вече съм слязъл ниско и жегата е осезаема. Водата ми е свършила, но теренът е лесен за тичане и очаквам скоро да стигна до прохода, където има чешма. Малко по-нататък срещам непознат бегач, който отива нагоре, за да посрещне Влади Милушев. Непознатият ми предлага вода или храна, но аз отказвам без да се замисля. Влади е тръгнал вчера следобед от София и в момента прави опит за скоростно преминаване по маршрута Е4, през планините Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. На фона на неговото приключение, моето изглежда като разходка в парка. Той определено ще има по-голяма нужда от провизии.
Тичайки надолу, започвам да съжалявам за решението си. 1 часа̀ на обяд е и юлското слънце пече безмилостно. Дърветата не хвърлят никаква сянка по прашния път. Петте километра започват да изглеждат твърде далеч. На моменти дори спирам да тичам и започвам да вървя. В следващия момент осъзнавам, че това само ще ме забави още повече. Затичвам се отново. Нетърпеливо гледам часовника, според който километрите се изнизват безкрайно бавно.
Четири километра вече са минали, а гърлото ми е пресъхнало и си мечтая за студената вода на чешмата. Минават пет километра, но краят на черния път не се вижда. Очаквам до да излезе зад всеки завой. Езикът ми започва да залепва за небцето. Тялото се съпротивлява и не иска повече да тича. Отново започвам да вървя. След всеки завой, обаче, виждам как пътят продължава. С усилие на волята се принуждавам да се затичам. Трябва да стигна до заветния проход възможно най-скоро. Нямам друг избор. Още един завой и още черен път напред… Сякаш някой се подиграва с мен… Оказва се, че километрите по черния път са били седем, а не пет. Минимална на пръв поглед разлика, която при тези обстоятелства е огромна. Когато най-накрая стигам до чешмата, вече не смея да повярвам, че това не е плод на въображението в напечената ми глава.
***
Докато се качвам по асфалтовия път към Кулиното, с изненада установявам, че все още мога да тичам. Бързам да се кача отново във високата планина и да избягам от непоносимата жега долу. Рила е зад гърба ми, заедно с две трети от разстоянието по маршрута. Повече от половината денивелация за изкачване, обаче, все още предстои. Пирин е съвсем различна планина – с много по-изразени върхове и по-стръмни склонове. Знам, че ме чака още много през този ден.
На Предела, за 15 минути изпих повече от литър вода. В момента усещам това като камък в стомаха си и дори не мога да помисля за храна. Тъй като пристигнах по-рано от предвиденото, приятелката на Стефан, която трябваше да ни чака прохода, още не беше дошла. Приех това откъм забавната страна и продължих нататък съм съвсем оскъден запас от храна в раницата.
Над Кулиното пътят става черен, но все още достатъчно полегат. Често преминавам покрай потоци, при които спирам, за да натопя главата си и тениската във водата. Топлообменът, изглежда, не работи добре след дългото обезводняване. Разчитам обаче, че тялото има достатъчно голям капацитет да се саморегулира. Старая да не обръщам внимание на дискомфорта и продължавам да тичам нагоре.
Малко по-нагоре пътят преминава в пътека, която става все по стръмна. В един момент, съвсем неочаквано, силите ми се изчерпват. Краката, които сякаш вече не са моите, отказват да се подчиняват на желанието ми да се движа нагоре. На всяка крачка минава ужасно много време, докато импулсът от мозъка стигне до движение на мускулите. На няколко пъти сядам край пътеката, за да си почина. Осъзнавам, че съм подценил нуждата от храна и съм изчерпал запаса от въглехидрати в тялото – познато усещане за повечето бегачи на дълги разстояния. Все още работещата рационална част от мозъка ми подсказва, че в това няма нищо страшно и че имам огромен запас от енергия като мазнини, но нямам друг избор, освен силно да намаля темпото от тук нататък. Изяждам последните запаси от храна, които нося. Следващата ми цел е да се добера до хижа Яворов, където ще мога да ям нещо по-стабилно. Стискам зъби и продължавам нагоре, влачейки краката си по стръмния склон.
Не знам колко време съм изминал така, навел глава и вторачен единствено в следващите 2-3 крачки пред мен. В един момент забелязвам, че гората наоколо е остъпила място на клековете, а въздухът е станал по-хладен. Вдигам глава и виждам, че каменистите склонове на върховете над мен вече са близо. Отново съм във високата планина и това сякаш ми дава допълнителни сили. Бързо стигам до превала при Ушиците, по склона на Даутов връх. От там нататък, пътят до хижа Яворов е предимно слизане и не след дълго стигам до хижата.
***
Когато излизам на Суходолския превал, лека мъгла обвива билото на планината. Оттук до Вихрен остават само 5 километра и вече предвкусвам финала на днешното приключение.
След половин час почивка, храна и кафе на хижа Яворов, се чувствам нов човек. Усещам умората от натрупаните километри, но имам достатъчно сила да продължавам напред. За пореден път се удивлявам на способността на човешкото тяло да се адаптира и възстановява.
След малко мъглата се вдига, за да разкрие мраморните гиганти пред мен, огрени от късното следобедно слънце. Вече не бързам за никъде, но и не искам да спирам, за да не развалям приятното усещане от непрекъснатото движение. Пристрастяващо усещане, което не спира да ме дърпа към планината отново и отново. Неусетно стигам до ръба на Кончето, където скованите ми крака пазят равновесие по-трудно от обичайното и често се хващам за фиксирания парапет.
На премката след връх Кутело, когато пред мен остават единствено последните 200 метра денивелация до Вихрен, машинално поглеждам часовника на ръката си. Забелязвам, че имам шанс да съм горе точно 16 часа след началото на прехода, но имам само 16 минути да го направя. Без да се двоумя, веднага приемам предизвикателството и се втурвам по стръмния склон с всички останали сили. Вече няма за къде да се пестя и давам път на еуфорията. Краката отново са леки, а ръцете се дърпат чевръсто за металната верига, която е фиксирана по стръмния склон. Мисълта ме връща към сутринта, когато със Стефан се качвахме към Мусала. Нима беше днес? Усещам го като далечен спомен. След малко веригата свършва и склонът става по-полегат. Тичам през камъните в последните метри до металната пирамида, която символично отбелязва върха. Часовникът показва 15 ча̀са, 59 минути и 34 секунди от старта на връх Мусала. Подобаващ завършек на един страхотен ден.
Задъхан, се оглеждам наоколо. Последните слънчеви лъчи галят студените склонове на мраморното било, откъдето дойдох преди малко. Долу Влахинските езера се синеят изпод одеялото от мъгла, която се прокрадва по долината. В другата посок, зловещите улеи на връх Тодорка се спускат стотици метри по стръмния ѝ склон. Зад нея, острите чукари на безброй Пиринските върхове напомнят на разбушувано море. Стотици планински кози са наизлезли по склоновете наоколо, след като хората вече са си тръгнали.
Не мога да кажа със сигурност какво означава да бъдеш щастлив. В този момент, обаче, знам какво значи да бъдеш истински жив!