Запознаха се в една хижа и след пет разменени приказки тя усети, че са сродни души. Нямаше как да сбърка с тази рошава коса, широка усмивка и забързан говор. Беше сигурна, че върлинестото му тяло, което не можеше да стои на едно място, се обитава от чиста и красива душа.

Той явно също усети нещо подобно, защото за отрицателно време си бяха разменили телефоните и още на следващата седмица направиха една разходка заедно.

Всичките и предположения се потвърдиха – беше интелигентно, чувствително и добронамерено момче, страстно обичащо природата и метъла и беше изключително естествено и лесно да се общува с него – единственият проблем беше, че е малко трудно да го настига като тръгнеше напред. Беше започнала да тича от половин година, за да се отърве от няколкото излишни килограми, но още не беше в особено добра форма. Понякога думите му започваха да заглъхват в далечината и  трябваше да му вика, за да спре и да я дочака.

Оказа се обаче, че пак ходи по-бързо от приятелите му, които отказваха да вървят с него или по-точно с неговата скорост, а някои направо го ънфрендваха. Затова на следващия месец направиха уговорка да ходят само двамата из Балкана, с преспиване на хижа Васил Левски.

Срещнаха се в Карлово и тя усети още на първия половин час, че това начинание ще е тегаво. Не стига, че беше натъпкала раницата с куп ненужни и тежки неща, ами и беше явно твърде облечена за слънчев април в Балкана.

А и пътеката към хижа Хубавец започва ударно. Той си беше взел две бири от града – по една за всяка ръчичка и вървеше ли, вървеше, утолявайки жаждата си, зяпайки наоколо, бърборейки пред нея и пак полека-лека започваше да се губи в далечината.

„Боже, какъв е този човек? От къде тази енергия?“ са част от въпросите, които и се въртяха в главата докато подтичваше след него.

И изкара така час-два, но в един момент и беше станало доста жега и изведнъж почувства, че тръгва да и тече кръв от носа. Не беше нещо страшно – знаеше, че има слаби капиляри, но беше неприятно и трябваше да се спре поне за малко, да се охлади със студена вода и да изчака да спре кръвта.

Починаха малко, кръвта спря да тече и продължиха нагоре. Минаха през хижа Хубавец, след това през Балкански рози, на още един път спряха заради кръвотечението. И като започна качването към хижа Васил Левски, за трети път се наложи да спират.

Беше смутена и доста объркана – за пръв път и се случваше такова нещо в планината. Най-вероятно си беше от жегата и натоварването, но тя все пак се притесни да няма и нещо друго и че той няма да иска повече да ходи с нея никъде, след като толкова лесно и тече кръв от носа.

Но в крайна сметка, бяха вече на хижата, а беше още сравнително рано. Естествено, решиха да оставят багажа и да се качат към билото.

Това беше първото и ходене из Стара планина и тя беше очарована от долината на Стара река. Дърветата бяха започнали да се раззеленяват, а реката беше пълноводна и бърза. Във височина обаче започваше да се усеща, че зимата все още не си е тръгнала напълно. Стигнаха донякъде, огледаха и понеже започваше да притъмнява, решиха да се върнат. Не, че не се чуха приказки за хижа Рай и връх Ботев, който не бил чак толкова далеч от там, но гласът на разума надделя.

Вечерта мина бързо и приятно в приказки – имаше доста какво да си кажат един за друг, но си легнаха рано, защото бяха уморени.

Тя имаше план за другия ден, който беше скроила разглеждайки картата на Централна Стара планина и маркираните пътеки в района. На него му беше все едно къде ще ходи, достатъчно беше да се ходи.

Беше открила една интересна точка – единственото езеро  в Стара планина, което се назоваваше „Локвата“ и беше решила, че това е забележителност, която е задължително да се посети. Е, вярно, че нямаше официална, маркирана пътека до там, но пък за сметка на това имаше една, която минаваше близо – или поне така изглеждаше на картата.

И това беше пътеката, набелязана за втория ден, която трябваше да ги заведе, по кръгов маршрут обратно до Карлово (първо синята маркировка за Добрила и после залената за Хубавец). По тази пътека вече и той не беше минавал и трябваше доста да внимават, за да не се отклонят някъде. Вървяха и вървяха, а тя от време на време вадеше хартиената карта за справка и се надяваше да не срещнат други хора, които да им се присмеят на олд скуул технологиите, да не кажем липсата на такива.

Той продължаваше да върви неуморно напред.

Така стигнаха до точката, която според нея беше най-близо до езерото – трябваше само да се хване от пътеката право нагоре към билото.

Фасулска работа на пръв поглед, но тя вече беше поуморена и реши да остави поне раницата някъде, за да е по-бърза, т.е. да успява да го настига.

Едва успя, докато езерото се откри пред очите им. А централното било беше зад него. Той обаче като видя, че Купена е на една ръка разстояние (или поне толкова в неговите представи), заяви, че няма как да изпусне тази възможност да го качи.

Тя реши да остане и да снима минзухарите.

Докато снимаше и се разхождаше около езерото, хвърляше по едно око на малката му фигурка, която с удивителна скорост се качваше към върха. И тъй като минаха 15-тина минутки и повече, и и стана студено, реши вместо да стои на едно място, да го пресрещне. Пресрещна го на главното било и той и заяви, че върха е буквално на 10 минути и би било абсолютно безобразие да не го качи, след като е стигнала до там.

Какво да възразиш на такова твърдение, още повече, че беше починала и събрала сили, а знаеше и, че после ще се върви само надолу. Не устоя и тръгна. Около 10 минутки по-късно, след изтегляне по въжето, беше на върха. На юг беше чисто небе, но от север припълзяваше облак, който всеки момент щеше да обгърне върха.

Обхвана я еуфория – първото ходене в Стара планина завърши с непредвидено изкачване на един от най-тегавите върхове. Е, вярно, че само от хижа Васил Левски, но пак беше добре. След миг върха беше в облак и тя на бегом слезе, за да продължат към пътеката и след това към Карлово.

Слизането беше безкрайно дълго и набиващо палците, но в сладки приказки пак мина сравнително бързо.

Разделиха се в Карлово с намерението да правят още подобни преходи заедно.

И ги правиха.

И той стана един от най-любимите и хора, а тя беше една от любимите му жени, без да става дума за някакви романи.