По пътеката южно от хижа “Ясена” се задаваше фигура. Първо се показа една несресана глава. Поприведена, тя леко се поклащаше, като че си тактуваше някаква мелодия. Последваха я рамене, които някога ще да са били широки, но сега бяха изтънели, кокалести. Неестествено стоеше голямата туристическа раница върху тях. Като че беше някакво живо същество, което искаше да се покатери на рошавата глава, да прескочи мъжа и сама да продължи по пътя си.
Макар и тънъж и жилав, пътникът пристъпваше тежко. Стъпалата му при всяка крачка се отлепяха от земята с усилие, като че нещо от недрата й го сграбчваше за глезените и се мъчеше да го задържи. При все тази тежест, краката му свойски се носеха по пътеката, без да издават звук. Есенната гора беше разхвърляла сухите си съчки навсякъде, но те замълчаваха и съвсем безшумно потъваха в размекнатата почва, без да изпукат, да се оплачат, да се обадят.
Приближавайки хижата, мъжът надигна глава. Погледна кратко солидната каменна снага на сградата, но бързо загуби интерес и впери взор във върха над нея.
Скалите на “Ястребово крило” бяха като че изсечени от ръката на някое нетърпеливо дете. Остри, груби форми, неприветливи и грозновати.
Ако се вгледаше малко по-внимателно, можеше да види стоманеното въже, проблясващо от северната страна на върха. С помощта на това въже самият той беше преминавал редица пъти зимата, когато лятната пътека не се ползваше заради опасността от лавини.
Кимна, сам на себе си, или в някакъв негов си диалог с планината и се насочи към хижата.
Все така безшумно приближи една от наредените отпред дървени маси, смъкна раницата от кокалестите си рамене, седна, обкрачил пейката и разтвори недрата на багажа си. Беше натъпкан като за многодневен преход, но мъжът, с ритуално бавни движения, извади само няколко неща – една малка бутилка, две метални канчета, сгъваем нож и мъничък пакет, увит във вестник. Подреди ги пред себе си на масата. Първо бутилката, в идеалната среда на правоъгълната дървена плоскост. Сетне канчетата от двете й страни. Накрая разгърна вестника. Кръстословицата от вътрешната му страна беше станала нечетлива от полепилите се по нея червен и черен пипер, с които беше овкусена завитата вътре пастърма. Прокара пръст през олепилите се във вестника подправки, вдиша аромата му и после започна да реже на равно тънки парчета. Когато приключи, плесна тежко с ръце по бедрата си, усмихна се и едва тогава се огледа около себе си. Другите маси пред хижата бяха празни, с изключение на една. Там седяха двама млади мъже и с апетит на уморени планинари, топяха дебели залци хляб в купите си с боб.
– Привет! – подвикна им странникът и махна с ръка.
– Здравейте! – отвърнаха му те, преглъщайки.
Това му беше достатъчно, за да подхване вестника с нарязаната пастърма в едната си ръка и бутилката в другата и да се приближи към тях.
– Може ли? – попита и преди да дочака одобрение, седна на съседната маса. Подаде към тях резените месо. – Знаете ли какво добро мезе е това за боба. Чисто конско. Вземете.
С остри скали над главата ти и гъста гора около теб, срещите с хора винаги са по-непринудени. Затова и младите мъже се усмихнаха приветливо и посегнаха.
-Благодарим.
-Накъде сте тръгнали? Йото съм аз. Драго ми е.
-И на нас. Идваме от хижа “Полет”. – рече единият мъж – Минахме по билото и сега обратно надолу. А вие?
-Оставете ме мен, дайте да ви черпя по една ракия, гледай какъв хубав преход сте направили!
-Не, не, не, недейте, че ще ходим тепърва.
-Айде, айде, по една глътка, за наздраве, имам повод! А и е домашна! Много блага!
Младите мъже кръстосаха погледите си.
-Е… като е за повод… – каза единият, подавайки своето канче.
-Какво празнуваме?
-Планината празнуваме! – Йото се засмя, а смехът му се разнесе с някаква особена дълбочна. Сякаш гърлото му се преобрази на пещера, запазила между стените си ехото на поколения преди него. – Празнуваме, момчета, че завчера дъщеря ми изкачи “Черната игла”!
-“Черната игла”! Бреееей! – единият младеж с искрена изненада надигна веждите си – Че то май само двама-трима алпинисти са го изкачвали, а пък жена – никога.
Йото само кимна, а гордостта се разля по лицето му и изглади няколко коловоза, събрали се около стиснатите му устни.
-Че как не се е чуло още, това си е страхотно постижение! – присъедини се другият младеж.
-А, ще се чуе. Рада се казва. Рада Богданова. – Йото обърна канчето си и си наля още – Искате ли още?
-Не, не…
-Та, ще чуете за нея. Алпинист съм и тя, явно на мене се е метнала, от малка се научи да ходи по планините. Още беше една буболечка, слагах я на раницата и тръгвахме. Това дете до десетгодишно беше изкачило повече върхове от големи мъже. И ей, значи, три деца имам, само тя е момиче, ама се оказа най-голямото диване. Чакайте, то и снимка имам някъде…
Йото започна да ровичка по джобовете на панталона си, но момчетата се размърдаха, сякаш пейката изведнъж беше станала неудобна.
-Знаете ли, ние май ще се насочваме надолу вече, да стигнем по светло. – младежът, който заговори погледна към приятеля си за одобрение и двамата в синхрон започнаха да събират празните купички от боба и разпилените по масата неща.
Ръцете на Йото застинаха в джобовете му и той кротко се усмихна.
-Досадих ви май. Прощавайте, бащинска му работа, ще дойдете и вие на мойто… Само последно, че не мога да не си кажа. На Рада, преди да хукне нанякъде, винаги й казвах едно – в извънредна ситуация, няма разписани правила, няма наръчник. Всичко зависи от реакцията, решителността и инстинкта. Обаче, винаги, ако обстоятелствата позволяват, помисли. Преброй до три, преди да свършиш някоя глупост. Едно. Теренът подходящ ли е, има ли обективна опасност? Две. Подготвена ли съм физически? Три. Екипировката ми съобразена ли е с условията? И тогава тръгвай да си чупиш главата. От малка я уча, ей, при първите ни преходи даже не можеше да казва „р“, голяма беше скица. Та, момчета – бройте винаги до три!
– Много хубаво… – съгласиха се младежите и нарамиха багажа си – Хайде, потегляме и ще чакаме да чуем за Рада.
-Хайде, със здраве!
Йото ги изпрати с очи и сетне насочи поглед обратно нагоре. Пръстите му в джоба се свиха около снимката, която беше търсил.
-Едно, две, три, Радо, и чак тогава… – каза си, пресуши канчето си и тръгна.
***
От хижа до хижа по билото на Високите планини, Йото можеше да върви наизуст. Всяка постройка носеше своята история и му беше скъпа по своему. След “Ясена” в посока изток следваше “Разковниче”. Тя винаги беше заемала специално място в сърцето му. Изкачи последните метри към нея с характерната си тиха крачка.
Седна мирно на масата отпред и извади пред себе си малката бутилка с ракия и две канчета.
Нямаше никой наоколо, а Високите планини бяха надвиснали, мрачни и сърдити над него. Облаците се наливаха и набъбваха. Къдрите им натежаваха и те се сбутваха един с друг, сякаш да се преборят кой пръв да пусне сълзите си към земята.
Йото пъхна ръце в джобовете на панталона си и извади оттам снимка, прегъната на две. Гледа я известно време, а после я остави срещу себе си на масата да му прави компания. Отвори шишето с ракия и наля по малко и в двете канчета. Взе едното, чукна го о другото, надигна го и отпи.
В този момент голямата рошав котарак, който от години беше постоянен гостенин на хижата, се отърка в краката му. Той отпусна длан и разроши козината по главата му. Беше възнаграден с шумно мъркане, а топлината на усещането сгря студените възглавнички на пръстите му.
-Празнуваме, мацо. Радето завчера изкачи “Черната игла”. Да, мацо…
***
От края на пътеката южно от “Разковниче” два чифта очи наблюдаваха Йото.
– Наде, мисля, че е достатъчно вече.
Надя наведе глава, без да поглежда спътника си.
– Нека още малко…
– Наде… какво чакаме?
– Да разкаже на още няколко души, котки или, ако щеш, сам на себе си тая история, пък после ние да му припомним всичко.
– Наде… – името прозвуча този път по-рязко – От три седмици обикаляме като ‘алтави след него хижите. Времето се разваля. Всеки момент ще завали, а той след “Разковниче” сигурно ще продължи по билото и кой го знае докъде ще иде…Редица пъти ни е спасявал в планината, а виж, че сега не си е с акъла. Ще дойде наш ред да го спасяваме, а като се стигне дотам вече ще е лошо. Време е да го върнем у дома.
-Асене, яяя… Тука е неговият дом! Дори и сега! Въпреки всичко! – гласът на Надя се повиши до насечен шепон – Ей това не го разбираме ние. Място, дето да му е повече дом от планината, никога няма да има, пък колкото и неща да му отнеме!
Асен помълча известно време след думите й. Застанали един до друг, и двамата не се поглеждаха. Очите им не се отделяха от Йото. Онзи Йото, който и за двамата беше открил алпинизма. Онзи Йото, който редица пъти им беше казвал, че в планината трябва да идеш с леко сърце – да оставиш зад себе си амбиции, егоизъм, суета, целия този излишен товар. И не да я използваш за своите цели, а да я чувстваш, да я разбираш и да я оставиш да те вае с уроците си.
Асен изпълни рязко гърди със студения въздух.
-Може и тук да е домът му, но има кой да го чака вкъщи да се прибере и да мисли дали не се е утрепал някъде и той. А докато има кой да го мисли, той е отговорен. И тука го цитирам. Всичките му уроци цитирам и пак мисля, че ако беше на наше място, досега три пъти вече да ни е казал.
Надя не отговори. Знаеше, че е прав. Знаеше и при все това, цялата й същност гореше от болка.
-Нека аз да ида. – каза най – накрая.
Напускайки поста си в края на пътеката южно от “Разковниче”, Надя тръгна към Йото. Краката й тежаха непоносимо. Като че беше нахлузила обувки със стоманена подметка. Нещо опари окото й – спомен за първия път, когато двамата с Йото и Асен бяха довели Рада на “Разковниче”. Беше май месец, преди повече от петнадесет години.
-Лазковниче. – бърбореше тогава Рада и махаше с ръце през избуялата трева, висока точно колкото нея. Когато това й омръзна, насочи очи към склона на Високите планини, издигащи се на изток от хижата – Кате’им!
-Ще катерим, Радо. – беше отвърнал Йото сериозно, но очите му се смееха – Какво, обаче помним винаги?
Малкото открито лице на Рада се напрегна. Тя го гледаше право в очите със сериозност, на която само четиригодишните момичета са способни.
-Да мислим… – започна бавно тя – Б’оим едно, две, т’и. И чак после п’авим.
В спомена Надя се беше засмяла. Сега, обаче гърлото й запари от смеха, който бълбукаше редом с някаква горчилка. Последните метри до хижата се размазаха пред нея.
С идването й, Йото вдигна очи и като че не я разпозна веднага. Надя приседна на пейката от неговата страна и взе второто канче, още пълно със сипаната ракия.
-Наздраве, Йото.
Той все още я гледаше невиждащо. Появата й го обърка. Лицето й отвори вратата към някакъв смътно познат свят, към реалност, от която се беше отдалечил.
-Йото…
Надя взе ръката му в своята. За момент отклони очите си от неговите към снимката, поставена в края на масата. От нея Рада, покатерила се на една скала, й се усмихваше насърчаващо.
Надя й кимна и върна взор към Йото.
-Йото, чуй…
Пое си дълбоко дъх и стисна дланта му.
Издиша и я стисна още по-силно.
Сетне му разказа oнова, което умът му упорито отказваше да осъзнае – как преди три седмици на скалите по пътеката към ”Черната игла” Рада не беше имала време да преброи до три.