Отново съм във влака за Земен – през есента на 2017 г. сякаш съм абониран за него. Сутринта едва ли не съм се самопринудил да изляза от вкъщи. В началото на ноември над София тегне сива пелена от мъгла, смог и депресия, която се просмуква в мен с всяка глътка свеж столичен въздух, ухаещ на запалени камини и изгорени газове, и постепенно ме изпълва с апатия.
На гарата в Земен нещата не са кой знае колко по-различни. Поемам нагоре, като се стремя да избягвам асфалта, доколкото е възможно. Гледката на местната каменна кариера, разкъсала снагата на планината, въобще не помага за разсейването на налегналите ме тягостни чувства. Самото движение обаче разпръсква здрача вътре в мен и пейзажът вместо потискащ, вече ми се струва мистичен. Това не ми пречи да мрънкам:
– Уф, гората е прегоряла и хубавите цветове са преминали. Закъснял съм с идването!
Натъквам се на малка като кръпка група дъбове, които все още съхраняват слънцето в златистите си листа. И тази тяхна светлина осветява вътрешния ми мир и настроението ми съвсем се оправя. Крача бодро с една мисъл в ума: „Корабът потъва не когато е във водата, а когато водата е вътре в него“. В пълен синхрон с нея мъглата се разнася и ме обливат меките лъчи на есенното слънце. Сред шубрака притичва сърна. Очертава се един съвсем не лош ден.
Понапуканото като крокодилска кожа шосе лъкатуши през гора с опадала шума, но аз въпреки това се опитвам да си открадна някой кадър с последните нюанси на есента. Финалният участък е открит и просторен. Оградата от бодлива тел с табели „Военен обект“ не ме огорчава. Тръгнал съм със знанието, че няма да успея да измина оставащите 100 м.
За по-интересно на връщане се спускам към село Калотинци по преплитащи се черни пътища. Решавам да посетя и праисторическото светилище Вранъ камък. Големият проблем с този род места е тяхното откриване. Обикновено информацията в интернет е доста схематична и сегашният случай не прави изключение: „намира се на източната страна на село Враня стена“. Много полезно, няма що! Въпросното село е съставено от 22 махали, разхвърляни из северния склон на Земенска планина и южния склон на Рудина планина. Прибягвам до нещо, което правя само при крайно отчаяние – искам информация от местните. Опитът ми показва, че тя често е подвеждаща.
Днес е щастливият ми ден! В този все по-обезлюдяващ се край си е цяло чудо да намериш постоянно обитавана къща, а аз попадам директно на правилния човек. 88-годишният дядо Спас от половин приказка разбира какво търся и веднага ме упътва натам. Не ме пуска обаче да продължа толкова бързо – рядко има възможност да си поговори с някого, комшиите му живеят далече. Изчезва за миг в къщата си и излиза с кутия шоколадови бонбони и пакет бисквити. Почерпва ме и се впуска в дълъг разказ за местни легенди и партизански истории.
Разбира се, не пропуска и най-често задавания ми въпрос:
– Ама защо сам, бе, младеж? Намери поне един за компания! И вземи една тояжка!
На сбогуване се опитва да ми набута в ръцете оставащите лакомства:
– Да си имаш, път те чака!
Обикалям около Вранъ камък, търся, но описваните елементи на светилището като цяло ми убягват. За сметка на това съм там точно по залез, а високите скали са обърнати на запад. Трудно бих могъл да попадна на по-подходящо място за изпращането на този съвсем не лош ден.