От отколешни времена, стари хора разказват, как на Самодивското сборище в усоите под връх Пирин, по късни доби излизали красиви моми – самодиви. Обитавали те речните вирове и околните тресавища, а някои от тях живеели и в пещерата под върха. Появявали се само нощем, и то от началото на пролетта до към края на лятото. Та затова тамошните люде избягвали по мръкнало да минават през околните тъмни и диви лесове. Всеки стопанин гледал да е около огъня щом мръкнело.
А когато лунната светлина огрявала околните места, самодивите се появявали, разплитали дългите си руси коси, снемали елеците, зеленият си колан и подир това кошулите си и оставали дибидюс голи. Къпели се, перели ризите си и ги простирали по околните храсти да съхнат на топлия въздух и лунната светлина. Ала зорко наблюдавали някой смъртен да не ги открадне, защото в тях се криела силата им.
Слушал бе Стоян овчарина, че самодивите обичали много музиката и на свирнята на кавал – от полунощ до първи петли, извивали чудните си хора. От дете бе замечтал, да си вземе чудно красива мома самодива за жена, само страхът бе възпирал до сега поривите му. Който се бе осмелил да пристъпи във владенията им – или изчезвал или се разболявал от лоша болест, така приказваха старите хора. Случвало се било да заробят някой овчар заради свирнята на кавала му и той оставал да им служи за вечни времена.
Вече поотраснал и възмъжал, един ден Стоян се решил да опита късмета си. Или щял да погуби младостта си, или щял да стане герой и да се сдобие с нова булка вълшебница. Разчитал само на късмета си, ума си и хитростта дето бил замислил.
Една вечер по пълнолуние, пъхнал кавала с пояса си и се отправил без никой да знае, към самодивските ливади, къмто самодивското сборище. Вързал кончето си в началото на гората, погалил го, прошепнал му да не пръхти издайнически и разтворил първите храсти. Пристъпял бавно и тихо и когато наближил края на лесовете, преди зелените морави, се притаил. А го зърнели – а си отивал млад и зелен. Но желанието му да открие коя е Неда -самодива и да я грабне било по-силно от всичко на света.
Когато луната осветила ливадите, сред глъч наизлизали веселите самодиви. През звънтящи смехове разхвърлили белите си ризи, разплитали коси и влизали в хладните вирове да се къпят. Други вече излезли от водата свивали хоро и запявали омайни песни. Толкова били красиви, че Стоян омаян не знаел какво да прави, да вярва или да не вярва на очите си.
Чакал дълго, много дълго, наслаждавайки се на неземната им красота. Пропели първи петли, след това втори. Тогава юнакът открил сред дружките ѝ коя е мома Неда-самодива, извадил кавала си, засвирил омайно и се оправил към средата на поляната.
Удивени от свирнята му, чудно красивите създания го наобиколили и кършейки ръце затанцували в неистово опиянение. Опитвали се да го омаят и се готвели щом спре свирнята си да го отведат в обиталищата си.
Знаел Стоян каква ще бъде участта му и не спирал да свири. Надувал кавала, а с едното си око поглеждал към върховете на Пирин – само зора да зазори и ще бъде спасен.
Счули се трети петли. Повторили още веднъж. Тогава в миг юнакът грабнал самодивината риза окачена на близкия храст и хукнал да бяга с всички сили към края на гората. Самодивата тичала подир него и се молела да ѝ върне премяната. Когато стигнал до последните храсти се спрял за миг. Грабнал момата и преди дружките ѝ да се появят, яхнал коня си в едно със скъпоценния си товар и препуснал на към дома си.
От тогава все говорят в село, че Стояновата невеста била много красива – като самодива, много обичала мъжа си и му била вярна до гроб – задето ѝ бил върнал моминската премяна. А тя не се върнала при дружките си. И говорят, че много добрини сторила на хората, лекувайки ги със знайни и незнайни горски билки.