След “Кончето” се отправихме нататък към хижа “Яворов”. Спряхме за кратка почивка пред “Каменитица”, малко над Бански суходол. С много пот се изкатерихме по отвесните скали, изровихме по няколко коренчета еделвайс и ги поставихме в найлонови торбички с малко влажна пръст, та да се запазят свежи, докато ги засадим на терасите си долу в големия град.
Трудно ни беше слизането по отвесните скали и щом стъпихме долу в падинката хвърлихме раниците и седнахме да отпочинем. Задмина ни немската група, с която се срещахме всекидневно през целия шест дневен поход от връх “Ореляк” до мина Брежани, под връх Пирин.
Бай Благо ме изгледа продължително със синия си бистър поглед, па рече:
– Тези твоите приятели от къде бяха, братът и сестрата?
– Яна и Ханс ли? От остров “Рюген”, на Балтийско море.
– Много ми приличат на братът и сестрата от оная легенда за еделвайса.
– Ха? Разказвай, де. Още снощи на “Вихрен” щяхме да я чуем, но като дойдоха чужденците се забравихме. Давай, казвай я сега, инак ще си остане чак за догодина, вероятно за следващия поход.
– Добре, добре, слушай – махна с ръка бай Благо и заразказва.
– Живеели преди мнооого години по тези места един брат и една сестра. Казвали се Едел и Вайс.
– Звучат ми като имената на нашите немски приятели…
– Така де, ще я чуеш ли?
– Продължавай…
– Един ден децата си лежали на зелените ливади под слънцето, на един преслап подобен на това място дето сме сега. Загледан към скалите на “Каменитица” Вайс съгледал някакво чудно бяло цвете. Показал го на сестра си и двамата решили да се покатерят до зъберите, да откъснат цветето и да го занесат като подарък на родителите си.
Започнали да се изкачват двете дечица, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Ти сам видя, че ако и аз не бях се покатерил и не забивах пикела в пукнатините и ти нямаше да можеш да слезеш.
Аз само кимнах и стиснах устни, като си припомних колко самонадеян се изкачих нагоре, а когато се наложи да слизам от отвесните урви, ми се зави свят. Очите ми се напълниха със сълзи и признавам си, че помолих възрастният мъж да дойде да ми помогне.
– Стигнал Вайс до красивото цвете и протегнал ръка да го откъсне. В този миг камъкът под краката му се обрушил, ръката му се изплъзнала и той политнал. Извикал на сестра си, че пада, тя се пресегнала и подала ръка за да му помогне и двамата полетели в бездънната пропаст.
На следващата година, цялото място дето паднали двамата, било обсипано с чудно бели цветя, с малки жълти точици по средата. Тогава, минаващите от тук хора ги кръстили Еделвайс, в памет на двете деца.
Никой от групата не проговори дълго време. Едва когато станахме за да продължим пътя си, всеки порови в раницата си, за да види своите Едел и Вайс.