Двете самодиви се притаиха зад едно дърво и се загледаха в мъжа, който беше разположил палатката си на близката поляна. Огънят, който беше запалил, хвърляше отблясъци в тъмнината и от време-на време се чуваше пукането на някоя съчка.
Мъжът се пресегна и взе китарата, която беше оставил близо до себе си. Както беше седнал с кръстосани крака на земята, я сложи в скута си и продрънна на струните. След малко засвири някаква мелодия.
Самодивите се заслушаха. Не бяха чували тази песен. Макар че тук често идваха хора. Случваше се и да носят китари и да свирят. Но обикновено идваха на групи по няколко души, печаха месо и вдигаха глъчка. А този беше различен. Седеше си сам и само светлината от огъня и звуците от китарата издаваха, че има някой.
Двете горски девойки се спогледаха. Бяха решили какво да правят. Щяха да отведат този смелчага в своята пещера и да го задържат завинаги. Отдавна не бяха правили това, но ето, че им се беше отдала възможност, която нямаше да пропуснат. Някога отвличаха ергени, които им свиреха на кавал, а те танцуваха своите среднощни танци. Този свиреше на китара, но какво от това? Поне щеше да им е по-лесно да се справят с него.
Някога хората не знаеха толкова много като днешните. Но познаваха билките и знаеха как да се пазят от самодивите и другите нощни създания. Избягваха да ходят в гората през нощта и особено в определени дни от годината. Знаеха и къде се събираха самодивите, познаваха местата, където танцуваха.
А сега хората не се пазеха, защото не вярваха, че тях ги има. Нямаха амулети, нямаха забодени билки на реверите, нито чесън в джобовете. Когато видеха отъпканата в кръг трева, смятаха, че това са го направили животни.
Ето и този беше дошъл тук съвсем сам в нощта срещу Еньовден. Беше опънал палатката си насред самодивската поляна, беше запалил огън и съвсем невъзмутимо си свиреше. Дори не подозираше, че всъщност не е сам.
Човекът спря да свири и се загледа в звездното небе. Въздъхна. Беше дошъл тук, за да остане за малко сам. Да избяга поне за една нощ от шумотевицата на града и безбройните проблеми, които изведнъж се бяха струпали на главата му. Бизнесът му не вървеше, всичко сякаш се разпадаше и каквото и да предприемеше, не даваше резултат. И един ден, докато преглеждаше документите, попадна на нещо, което почти го съсипа. Всичко това се дължеше на подмолните ходове на най-добрия му приятел, с който се познаваха от деца. Бяха си делили една филия хляб в студентските години. После пътищата им се бяха разделили и той с много труд и лишения създаде тази компания. Когато се срещнаха отново, приятелят му се оплака от тежкия живот, който води, и той го взе при себе си във фирмата. Имаше му безусловно доверие, беше дясната му ръка. До онзи ден…
В къщи също си имаше проблеми. Жената, с която живееше и с която възнамеряваха скоро да узаконят отношенията си и да си имат дете, изведнъж се беше отдръпнала от него. Държеше се студено и понякога сякаш дори не го забелязваше. Той се беше опитал да поговори с нея, да разбере на какво се дължи тази промяна, но тя не казваше нищо. Не вярваше да се дължи на проблемите му в бизнеса, защото беше направил и невъзможното тя по никакъв начин да не усети това. Колкото и да му беше трудно, продължаваше да задоволява всичките ѝ желания и не беше допуснал нещо да ѝ липсва. Продължаваше да се отнася към нея с нужното внимание и обич. Каквото и да му струваше, оставяше служебните си ядове пред прага и така влизаше в къщи.
Тази сутрин любимата му дойде в кухнята и каза направо:
– Мисля, че трябва да се разделим. Временно. Да останем за малко сами, за да обмислим нещата.
Той не каза нищо. Просто стоеше и я гледаше. Изведнъж я почувства чужда, далечна, сякаш за пръв път я виждаше и се чудеше какво прави в дома му. Знаеше, че няма да е временно. Тази жена вече не му принадлежеше. Нито той на нея. Изпита някакво непознато чувство, което обхвана всичките му сетива. Не искаше да стои тук, срещу нея. Не искаше да я вижда никога повече. Обърна се и излезе от стаята.
Обади се в офиса и даде инструкции на служителите си. После взе раницата си, събра вътре всичко необходимо, взе си китарата и тръгна към планината.
…Нещо изшумоля зад него и той се извърна натам. Гледката го порази. В самия край на поляната стояха две жени, облечени в дълги полупрозрачни бели рокли. Дългите им черни коси се сипеха по раменете и гърба им. Двете се усмихнаха и запрестъпяха към него. Той стоеше като прикован, не можеше да помръдне. Доближиха се до него и той видя, че са съвсем млади и много красиви девойки. Едната коленичи пред него и впи поглед в сините му очи. Ледени тръпки пронизаха цялото му тяло и всичко наоколо потъна в мъгла. Чуваше, че го питат нещо, но не разбираше и не можеше да отговори. До ушите му достигна звънкият им смях, сякаш от някъде много далеч. Някаква непозната сила го накара да се изправи и да тръгне с тях.
* * *
Няколко дни спасителните отряди обикаляха планината. Претърсиха всяко кътче, до което можеха да достигнат. Откриха палатката и вещите му до загасналия огън. Но от него нямаше и следа. Хеликоптерите кръжаха във въздуха, но и те не откриха нищо. Накрая прекратиха търсенето и животът продължи в обичайния си ритъм.
* * *
Мъжът отвори очи и се огледа. Мисълта му все още беше замъглена, но все пак осъзна, че се намира в някаква пещера. Наоколо се суетяха няколко такива девоки в бели рокли и с дълги коси. Една от тях привлече вниманието му. Стоеше настрани от другите, облегната на стената. На пръв поглед беше като всички – облечена в бяло, а дългите ѝ черни коси се сипеха на воля по раменете и гърба ѝ. Но в същото време някак се различаваше. От нея не лъхаше такъв студ, както от другите, а очите ѝ не го замайваха и парализираха. Той видя, че и тя го наблюдава и се загледа настойчиво в нея.
Три от девойките видяха, че се е събудил, приближиха се и коленичиха пред него. Той попита с отмалял глас:
– Кои сте вие? Какво искате от мен?
Трите се усмихнаха едновременно, сякаш го бяха тренирали. Едната отвърна:
– Ние сме самодиви. А ти как се казваш?
Той вдигна очи към самодивата, която стоеше настрани и видя, че тя сложи пръст пред устата си в знак да мълчи. А устните помръднаха в безгласното ѝ предупреждение:
– Не.
Човекът отдели поглед от нея и загледа тези, които стояха пред него. Но не изрече нито дума. Втората доближи лице до неговото и също попита:
– Ще ни кажеш ли името си?
Той мълчеше. Те останаха известно време, загледани в него, след което се изправиха едновременно. Преди да се оттеглят, едната ядосано му подхвърли:
– Ще го кажеш! Скоро всичко ще кажеш!
След известно време престанаха да му обръщат внимание. Само онази, която стоеше настрани от другите, дойде и седна срещу него. Той я гледаше в големите черни очи, чийто блясък го опияни с топлотата си. Но това не беше онова смразяващо кръвта замайване, което изпитваше от другите. Беше някаква жарка омая, която вливаше във вените му сили.
– Не им казвай името си – прошепна тя. – Така няма да имат власт над теб… И не ги гледай в очите.
Той кимна в знак, че е разбрал. Тя продължи:
– Ама и ти си избрал много хубаво време да ходиш в планината… Срещу Еньовден… И незащитен…
Мъжът я гледаше без да откъсва очи от нея. Тихо попита:
– Ти самодива ли си?
– И съм, и не съм – все така тихо отвърна тя. – Някой път ще ти разкажа… Казвам се Мила.
* * *
Човекът вече не знаеше колко време е стоял в тази пещера. По стените бяха закачени безброй факли, които обливаха пространството в мека светлина. Разбираше, че е нощ, когато самодивите излязат и той остане сам. Понякога през ума му преминаваше мисълта, че би могъл да избяга. Но бързо се отказваше от това намерение. Нямаше идея къде се намира. Навън всичко беше потънало в непрогледен мрак. А и знаешше, че бързо ще го намерят и върнат обратно. Ако преди това не падне в някоя пропаст.
Затова и самодивите не оставяха никого да го пази. Просто излизаха и той оставаше сам. Връщаха се на разсъмване, носеха му храна и вода и все го питаха как се казва. Но той мълчеше.
* * *
Както всяка нощ, и тази човекът седеше сам в пещерата, облегнат на стената. Чу някакъв шум откъм входа и обърна очи натам. След миг разпозна фигурата на Мила. Тя пристъпи бавно, доближи се и коленичи до него. Тихо го попита:
– Как се казваш?
Той я загледа мълчаливо. Тя се засмя и каза:
– На мен можеш да кажеш.
Мъжът се надигна леко и отговори:
– Явор.
Помълчаха малко и Явор попита:
– Ти нали си самодива? Защо не си като тях?
– Ами, защото не съм като тях. Майка ми беше самодива, а баща ми – човек. Харесал я, откраднал и скрил булото ѝ. Тогава вече имал власт над нея. Взел я и се оженили. Живяла при него около година. Но един ден, докато търсила нещо в къщата, открила скритото си самодивско було. Взела го и избягала. Върнала се при останалите самодиви. Но вече била бременна. Родила ме тук…
– А къде е тя сега? – попита мъжът и тя повдигна рамене:
– Не знам. Никой не знае. Една нощ, когато отишли да танцуват, просто изчезнала. И оттогава никой не я е виждал.
Мила се доближи по-близо до него и почти зашепна:
– Затова сега съм самодива, но и не съм. Мога и аз като тях да те смразя с поглед. Мога да се възползвам от това, че знам името ти и да бъдеш мой роб до края на живота си.
Явор се загледа в очите ѝ. Не можеше да повярва, че тези горещи тъмни очи също можеха да бъдат толкова студени и жестоки, както на другите самодиви. Тя, сякаш разгадала мислите му, отново заговори:
– Да, мога. Но в мен има и нещо друго… Наричате го чувства. Мога да плача. Мога да се радвам. Мога и… да обичам.
Доближи устни до неговите. Той потръпна от някакво неподозирано усещане. Без да мисли, я взе в прегръдките си, притисна я до себе си и продължи да я целува като в някакъв сън.
* * *
Когато голите им тела се отпуснаха върху мекия мъх, постлан на пода на пещерата, Явор имаше чувство, че е минала цяла вечност. Повдигна се на лакът, загледа се в разпилените ѝ коси и каза:
– Сега и аз мога да открадна булото ти.
Тя се засмя и отговори:
– Тогава ще умрем и двамата.
Постояха още малко така и Мила стана. Облече бързо бялата си ефирна рокля и се покри с булото. След това му подвикна:
– Хайде, Яворе, обличай се. Трябва да те спасим.
Той се изправи пъшкайки и докато обличаше дрехите си, тя измъкна отнякъде някакво малко вързопче и му го подаде с думите:
– Сложи го в джоба си. Докато го носиш в себе си, те не могат да те докоснат.
След това го хвана за ръката и го поведе навън. Дълго вървяха хванати за ръце през непрогледния мрак на гората. Тя го водеше между дърветата с такава увереност, че той дори за миг не изпита страх или несигурност. Понякога се спъваше, случваше се и да падне. Мракът беше толкова гъст и непрогледен, че той имаше усещането, че го притиска. Но нейната ръка беше малка и топла и нито веднъж не изпусна неговата.
Дърветата започнаха да се разреждат и през тях вече проникваше светлина, макар и слаба. Вече можеше да вижда къде стъпва и закрачи по-сигурно. Озоваха се на някаква височина, от която се виждаха светлините на града. Мила спря, пусна ръката му и каза:
– От тук ще продължиш сам.
Той се огледа. Пътеката му беше позната. Трябваше да тръгне по нея и след час щеше да бъде в града. Но нещо го спираше. Не можеше да тръгне просто така. Обърна се към нея, хвана ръката ѝ и се обади:
– Ела с мен. Искам да останеш с мен до края на живота ми.
– Не може – усмихна се тъжно девойката. – Моето място е тук, а твоето – там. Може и да се срещнем някой път, когато пак решиш да нощуваш в планината. Но винаги носи със себе си амулета, който ти дадох.
Явор стоеше пред нея, държеше малката ѝ ръка и не помръдваше. Тя измъкна леко ръката си, докосна с пръсти рамото му и прошепна:
– Върви. Върни се в твоя свят.
Мъжът не продума. Обърна се и с уверени крачки тръгна по пътеката. Мила остана загледана след него, докато той се изгуби от погледа ѝ. После седна на земята. В далечината се виждаха разноцветните светлини, към които се беше запътил Явор. Щеше да се изгуби сред тях и да забрави за нея. А тя щеше да остане тук и да го помни хиляди години.
Тя нямаше къде да отиде. Не можеше да се върне при другите самодиви, защото сама се беше отлъчила от тях с тази своя постъпка. Не можеше да отиде при хората, защото не беше човек. Беше сама и не принадлежеше на никого.
Изправи се и тръгна по обратния път, без да знае къде отива. Покри се с булото си и потъна в гората. Развиделяваше