„…Отвъд доброто и злото…“
На 29 съм. Вече не издишам душата си.
Само студен, среднощен въздух. В краката ми трептят светлините на Шамони, a снегът хрущи задоволително под мудните ми стъпки. На три метра от мен, приведена към земята стои лисица с поглед вперен в ръцете ми. Бедното животинче, разкъсва се между страх и глад. Аз се привеждам тихо, протягам ръка напред. Животното натрупва напрежение, усещам го във всяка негова фибра. След няколко секунди краката му недоброволно поддават към мен, муцунката се приближава. Почти се порязвам върху наострените й сетива.
„Всичко ще бъде наред.“ – осмелявам я наум.
В последните десет сантиметра зъбите й се оголват. В мен проблясва страх и съжаление, но тялото ми не помръдва, отдадено на хипнотичния транс от този непривичен контакт.
„Само кашкавала, без пръстите!“ – помислям си жално.
Муцуната й се стрелва с прецизно движение, издърпва кашкавала и изчезва в тъмнината. Всичко се случва толкова светкавично, че за секунда очаквам да усетя болка, която да довърши усещане от капеща кръв.
Но нищо не идва. Фино създание. Дишащ символ от живата калиграфия на Бога.
Връщам се в заслона.
Там сме Павел, аз и двама шотландци.
В три през нощта ще скочим в ските и ще доближим основата на „Beyond Good and Evil“. Нататък нещата ще се случат сами. Историческата гравитация на линията ще ни притегли като прост природен закон.
Само в подобна простота алпинизмът ще си заслужава. Когато ти нямаш нищо общо. Когато теб те няма изобщо в този процес. Една молекула човешки свят протича със събитията, лишена от предпочитания, от себе си.
„В устоите на болката, ние бяхме свързани заедно в търсене на нашия смисъл отвъд доброто и злото.“
- Фридрих Ницше
Отдавна не бях се заточвал в този алпийски свят на опасения. Свят със собствен скелет – дъно, връх, движения. След куп загуби отдавна не смятам, че си заслужава. Този цирк с всичките му построения и роли, където изгубих и себе си, и брат си, и безброй приятели – познати и непознати.
Но тези думи на Ницше ме владееха с пространствата зад тях. За болката и смисъла, за доброто и злото… отвъд семантиката им.
Годината е 9-ти ноември, 1989. Рожденият ми ден преди да се родя. В навечерието на първия си опит Марк Туайт и Анди Перкин чуват по радиото, че Берлинската стена е паднала. А няколко часа по-късно те поемат към своята – северната стена на „Aiguille des Pélerins“. Иглата на поклонниците. Отнема им три години на поклонения, докато накрая 700-метровата гранитна линия пада и получава своето логично име „Отвъд доброто и злото“. Денят 9-ти ноември завършва 30-годишните опити на човечеството да преодолее 3 метра бетон и основава 3-годишните опити на двама британци да преодолеят 700 метра гранит. Дори цифрите на безкръвната математика говорят за страстта над страха.
„…В търсене на нашия смисъл…“
Това беше линия, от която исках истина за себе си. В тънкия й лед исках да се огледам за лицето си. Дали бях готов да бъда безличен? Нещо по-малко отпреди?
По-смален, непретендиращ? Същество с идентичност, която не се изгражда отвън, а се разгражда отвътре. Можех ли да бъда там не от глад към катеренето и растежа, а от радост към движението и отвъд копнежа? Или бях същата бедна приведена лисица, разкъсана между страх и глад срещу залъка на планината. Кукла на конци в собствения си театър от желания и мечти. Сещам се за Т. Хубер, чиито детска дързост и самодоволство ме отвращават на БФФ. Меснер казва, че свобода е да бъдеш, където искаш. Това е първата, но не и последната. Аз знам със сърцето си, че съм свободен, когато не искам. Едва там претърпявам ново раждане. Съзнанието ми се отцепва от изхабените идеи на изкачилите хиляди върхове без своя и броди из ничията земя на естествената себеразруха.
Там търся единосъщие със света. Не насилствено смачкал и смалил се в името на вътрешния ръст, в името на спасението, в името на някоя духовна доктрина или жажда за суетна победа над суетата. Там усещам първата истинска истина и нейната трептяща осанка. Нейната абсолютна и смазваща липса на лице и форма.
Е, жителю на ничия земя… Бе ли наистина без принуда стопен от вътрешна невъзможност за друго, от органическа несъвместимост със света на концепциите? Със света на добрите и злите? С устрема, себеосъществяването, смелостта и другите халюцинации?
Не мога да понасям как сме се впили като кърлежи в живота. Обездвижени в името му, оядени с кръвта му. Тъй забити в него, че в себе си не виждаме, камо ли крехкия гръбнак на някоя ефирна истина, по-голяма от нас и цялото ни имитаторство.
„…В устоите на болката…“
Фронтът ни връхлетя незабелязано от обратната страна на масива. Всичките ни приятели бяха сигурни, че сме се върнали преди да се превърнем в хапки за бурята.
Сега всичко се заличава.
Цветовете стават на пихтия.
Вися на върха на иглата и се треса, докато Павел енергично спуска първия рапел надолу – между зъбите в захапката на звяра. Снежните езици се раздвижват и започват да се свличат плавно надолу по стената. Елементите се събуждат. Лигите на звяра се разтеглят около нас, двете хапки. Очите ми започват да шарят неспокойно. Времето се преобръща прекалено бързо и не оставя време на сетивата да регистрират. Вече е твърде късно, останахме погълнати в съвършения център на бедствието. Тревогата се надига и започва да ври. В нея се врязва нагорещената оловна топка на безжалостното осъзнаване…
че битката за животите ни започва сега.
Въжето се отпуска. Ръцете ми се стрелват светкавично и хлътвам надолу. След още два рапела влизаме в непознатия класически маршрут на „Rebuffat – Terray“ и окончателно скъсваме с рапелния път на ‘Beyond’. Под нас зее зловеща система от дълбоки ледени гърла и улеи, която прорязва цялата северна стена на Пелерините. Всеки рапел надолу ще увеличава площта на гранитния конус над нас, в чиято събирателна точка на снеговете навлизахме.
Дебитът на падащия сняг става непоносим. Снежните езици се превръщат в многоминутни леки лавини, които текат върху главите и раменете ни и зариват всички рапелни площадки под нас, чиито позиции и без това не знаем.
Опитвам да включа въжето в реверсото, но поредна лавина започва да се срива върху мен, докато силата й заплашително расте. Залепям се за площадката, защото снегът, който се натрупва между тялото ми и нея ме изтласква навън. Започвам трескаво да го изривам настрани, докато ме обладава злокобно очакване всеки момент потокът да добие мощ и да ни отнесе заедно с клиновете. Минутите текат заедно със снега, но нищо не се променя. Под нас в добрия случай има още поне 10 рапела. Доближавам реверсото до лицето си в отчаян опит поне да го видя. Не мога. Снегът ни изтрива цветовете от света на живите.
В 10-секунден антракт правя опит да се включа във въжето. Муфата е задръстена със сняг и замръзнала. Тръгвам без да я завия, спускайки се сляп в абсолютна снежна центрофуга. Препъвам се и пропадам между скали и лед, свличам се сляпо свит под постоянния дебит на снега, който се изсипва върху мен. Боже, каква безпомощност. Търся площадка вляво, вдясно, пред мен. Не виждам на метър, всичко се заличава от съюза на снега и вятъра. Въжето е изчезнало надолу. Подръпвам го периодично и по тежестта му се ориентирам колко остава. Скоро олеква съвсем, може би остават 5 метра. Накрая му няма възли – в тази ситуация не можем да си позволим зацепване при издърпване. Самоизвличане или катерене нагоре ще бъдат абсолютно невъзможни. Навивам въжето около дясната си длан и го стискам. С другата ръка започвам да ровя. Няма площадка. Няма лед за абалаков. Само 70°фирн, ежесекундно отрупван с несвършващ сняг. Няма слабости в скалите. Секундите тиктакат. Клиновете под нас изчезват, а снеговете от стената кърмят огромна гладна лавина върху колосалния стръмен склон в основата. Съзнанието ми е мачкано от разбирането, че дори и да оцелеем стената, ще ни погребе лавината. Времето препуска срещу нас. Издърпвам бърз фиксиращ възел под самозатяжката, стискам леденото въже и започвам да се катеря по него нагоре.
5 метра
10 метра
15 метра
Изравям стърчащ камък замръзнал в леда, премятам лента, дублирам я с френд отгоре. Откачам се. Снегът ме зарива. Опитвам се да извадя телефона. Дисплеят изненадващо реагира на обледенената ръкавица, чистя го всяка секунда от снега, намокря се. Посягам, но отново го затрупва с плътен слой. И отново. И отново. Отчаяно се опитвам да набера PGHM*. Дисплеят се побърква от снега и водата, пъхам го в якето, не помага. Трия го в термобельото – и то е мокро. Павел не идва.
След минути някак успявам.
- PGHM?
- Yes, PGHM here, hello
- We are descending the „Rebuffat- Terray“ on the north face of „Aiguille de Pelerins“. We are in a storm, unable to find anchors. I don’t know if we will descend.
- Understood, wait a second please…
- …
- … it is impossible to send helicopter or ground teams right now. You have to find the anchors.
- When is the storm going to end?
- Tomorrow morning. It will drastically increase during the night. You have to go down.
- Okay, please send teams if you have no word from us until morning.
*Peloton de Gendarmerie de haute montagne – високопланинска жандармерия, която извърша въздушните спасителни операции в масива на Монблан.
Как, по дяволите, оставих нещата да стигнат до тук! В момента сме пометени от четирите сантиметра сняг без вятър от прогнозата на Meteoblue. Какво ли се задаваше… Спомням си за първопокорителите на Френе. Изненадани, смазани и избити под Монблан от буря, която изтласква кораби на брега на другия край на Франция.
Якето ми е пълно със сняг, който се топи по тялото ми. Треперя. Минаха повече от 10 минути, а Павел не слиза. Ако нещо се е случило с него, свършено е и с мен. Представям си го как виси зашеметен от камък или козирката, която увенчаваше края на маршрута. Или тотално зарит от нескончаемия сняг. Започвам да крещя.
Нищо.
Дърпам въжето.
Нищо.
Притихвам.
Звуковата картина на снежната буря отново се настанява около мен. Снегът и вятърът продължават да навиват пружините на капаните под нас. Всяка секунда отлюспва по малко живот от нас. Снегът се трупа върху мен. Постепенно изчезвам. Навсякъде има само сняг. Затварям очи, скривам се… свивам се под клепачите си. Провален, нагънат като салфетка във войната на елементите. Почти победен. Всичко стана толкова светкавично и неочаквано. Как може едно човешко същество да се опълчи срещу подобна безлична ярост?
***
Внезапно, под клепачите, тишината в мен потреперва. Отварям очи, размърдвам се. Снегът се свлича от мен. За момент виждам ръцете си, бедрата си – топли, кипящи, яростни в неравната битка. Готови да убиват природа, за да защитят мъничката си жива и дишаща вселена. В мен се случва преврат. Анклавът на духа се размива в царството на смъртните. Сега негово величество животното, лисицата в първичното си благородство да отстоява,
поглежда отново нагоре с надежда.
Контурите на Павел изкристализират в парче от виелицата. Единственото друго островче телесна топлина наоколо.15 минути не е могъл да включи въжето в пластината. Съзнанието ми отново се наостря като резец за останалата част от този компактен конфликт. Започваме да дърпаме въжето. За момент спира заедно със сърцата ни, а после тръгва отново.
Подминавам площадка 20 метра надолу, преглъщайки на сухо. Нямаме повече време, то ще ни убие. Трябва да рискуваме – продължавам надолу. Не след дълго дърпам безтегловния остатък от въжето. Една камшична вълна вдига краищата му към мен, мяркам ги за секунда, все така без възли. Самозатяжката ми е замръзнала и приплъзва по обледененото въже. Навивам го отново около дланта си и започвам да правя пандюли. Тук гърлото на маршрута се е разширило и дебитът на снега е по-разпределен, което увеличава видимостта ми на моменти до 5-6 метра. Точно толкова ми трябва. Надолу вдясно ,под края на въжето, виждам затрупани парцали от прусеци. Откачам се бавно и трескаво откатервам до площадката, преди някой по-хомогенен снежен поток да ме изскубне от стената. Не успявам да вържа възли за Павел. Фокусирам се нагоре в снежната пихтия, а щом го виждам започвам да крещя, за да го предупредя. Отново сме заедно. Дърпаме въжето, а то се оплита на топка глисти, която ни отнема още 15 минути.
Докато мисля, че по-слепи от това няма да станем, се сещам, че скоро ще започне да се стъмва. Не ни остава ход, който да обърне пясъчния часовник. Нервно предлагам на Павел да фиксираме въжетата на 120 метра, предполагайки, че ще са достатъчни за последните скални прагове, а след тях да откатерим.
Той, видимо по-овладян от мен, съветва да не го правим. Аз се сещам за Гобрайт, за Ле Клерк, Демпстър, Лама, Ауер и ред други. Виждам всяка частица подобна смърт около нас. Знам, че всеки рапел в тази ситуация може да потенцира в катастрофа. Всяка допълнителна минута на стената може да разцъфне в същата смърт от хиляди предпоставки – не можем да си заключваме муфите, не можем да слагаме възли накрая на въжето, не виждаме нищо, самозатяжките, въжетата и всичко е обледенено, отгоре не спират да се сипят мудни лавини, доверяваме се на съмнителни точки, времето лети срещу нас, лавината в циркуса расте, стъмва се, всички следи изчезват…
А няколко безкрайни рапела надолу съм благодарен, че го послушах. Изобщо нямаше да сме излезли от техничните части на стената. Няколко пъти влизаме в гърла, широки по метър, където дебитът на снега е непоносим и парализиращ, а после излизаме на полета с ширина от десетки метри, където видимостта се увеличава, но площта за търсене на площадки също. Правя пандюли, катеря, връщам се, оставям инвентар, търся лед за абалаков, фирн за точка в снега – нищо, че ще я зарива по-бързо, отколкото копаем. Съзнанието ми режеше стъкла, търсеше, не се примиряваше и винаги намираше. Рано или късно намираше. Павел слиза при мен, а за момент основата на стената под нас се прояснява, разпознавам контури от циркуса и фиксирам за момент началото на „Beyond good and evil“ надясно от нас. На един рапел разстояние. Изравям камък, мятам лента, събираме се и се спускам надолу. 10 метра преди края издърпвам въжето си и правя огромен възел с надежда, че ако активирам склона ще остана на въжето. И се стрелвам надолу.
10 метра
7 метра
3 метра
1 метър
Отскачам назад и се приготвям да се приземя на склона, но за моя огромна изненада…
-2 метра
Потъвам целия в снега, който ме зарива през глава. Всичко изчезва.
Аз съм поданик в империята на снега. Удавник без кауза.
Започвам да плувам безпомощно. Не мога да дишам. Вкопчвам се с две ръце в обледенените въжета. Дебели са 7 милиметра. Опитвам да се издърпам, но всяко размърдване освобождава пространство около мен и продължавам да потъвам. Ръкавиците ми се свличат надолу. Сняг влиза в устата ми. Търся почва с крака, но не откривам.
Ако има видимост дали Павел наблюдава безпомощен всичко това?
И изведнъж ме осенява –
„В бергшрунда си, глупако. Това не е пряспа, а бергшрунд препълнен с компресирана пудра.“
Вкопчен във въжето изпъвам крак мъчително напред и започвам да ритам с котките в надежда да ударя челна ледена стена. И успявам. С опора в краката се набирам по въжето обратно в света на живите. Поемам дълбоко дъх. Не мога да си успокоя пулса. Освобождавам корем въже и скачам с всичка сила назад, за да прескоча цепнатината, готов да изчезна отново.
Приземявам се от обратната страна изненадан, че не съм потънал напълно.
Това беше единственият добър момент за склона да падне, но уви. С изненада забелязвам дръжките на щеките ни да се подават едва над снега в основата на ‘Beyond’. Там стената е отвесна и с много по-малки негативни форми, които да натрупат подобно количество сняг. И все пак щеките бяха с дължина 125см. Крещя на Павел за бергшрунда, а не след дълго сме заедно. Издърпваме въжето, връзвам още един водачески плътно зад първия снаждащ и се връзваме на двата края със 120м разстояние, за да се търсим в случай на лавина.
Поемаме надолу…
Предаваме се в ръцете на безкръвната математика, а 40 минути по-късно спираме и се прегръщаме… Чувствам го толкова близък. И съм му някак толкова благодарен.
„Никога до сега не бях ял такива шамари“ – споделя ми той.
А аз, основен „идеолог“ на изкачването, се тровя с вина. Преди 10 години щях да се чувствам герой. Сега се чувствах пълен глупак. Кръгла нула на философски поход в планината.
Философският камък не е от гранит.
„…Ние бяхме свързани заедно…“
Отвивам се от 7-те одеяла в заслона, до който едва се довлачихме с GPS. Още съм напълно мокър. Приготвяме се тромаво и излизаме със ските навън. Отливът на бурята е оставил след себе си отломки от ослепителна прелест и свръхестествена тишина. Само след минута първата лавина пропада по северната стена на Миди. А след нея втора спонтанна се свлича по склона на снощното ни отстъпление… Във въздуха се издигат снежни облаци и глух тътен. А ние, емигрирали в себе си, започваме да чертаем завои надолу в бялата плът на планината.
Тръгвам си цял, а дойдох да видя дали съм разрушен. Дали е възможно алпинизмът да е вън от мен, докато аз съм в него. В планината можех да видя идеята за, но не и себе си. За това не трябват планини, библии и опияти.
Свръхчовекът е центростремителния човек. В хаоса от хора, той се отделя като вода от олио. Леко и естествено, без амбиция. Центробежните са засмукани от света, те стават на парчета, попиляват се в пътуване по всички континенти без своя.
А аз, поредната пеперуда под похлупак от идентичност, половин жител на ничията земя, усещам как нещо в мен ерозира и ми носи свобода. Под кожата ми постепенно се отмива насилието на мечтите. С всяко препъване оставам ненарушим в растяща липса на избор. Жертва във великата схизма на съзнанията, аз всеки ден все повече не съм