„Истината е някъде там!“ (Досиетата Х)
Нощта уж беше спряла, но докато вдигна глава от екрана, луната вече беше паднала в храстите зад старата круша и на небето грееха всички срамежливи светлинки, притаявали досега в августовското небе. Марс също е там. Знам! Малка червена точка.
Един комар кацна на ръката ми и прекъсна съзерцанието на нощното небе. Размахах ръце.
Тлеещата спирала за комари и оси беше вмирисала всичко в радиус 2 метра около пластмасовата масичка и пластмасовия стол на верандата, но комарите налитаха на вълни. Миризмата носеше спомени за амбулаторно помещение, инжекции с пеницилин, имунизации, превързана глава и болно гърло, намазано с зелено лекарство за коне и едър рогат добитък. Асоциации, достатъчни да прогонят всяко здравомислещо същество, но не и малките гладни кръвопийци. Хоп, ето, още един. Кацна на носа ми. Точно на върха. Махнах с ръка, но той усети раздвижването на въздуха и чевръсто лита. После се опита да кацне отново, по-надолу, но попадна право в ноздрата ми…. Апчих!… Чак се задавих и очите ми се насълзиха.
–
Слънцето залязваше. Беше приятна и тиха вечер, а вятърът стигаше едва 83 км/ч, но сега захладня. Нямаше прашни вихрушки и днес на небето се виждаше една малка синя светлинка – Земята.
„Хайде да се състезаваме!“, чух металическото ѝ гласче в шлема си – тънко и нащърбено като старо бръснарско ножче. „До горе, до самия ръб“.
„Няма да ни стигне кислородът за връщане до базата, но може да се изкачим още малко нагоре по пътя към кратера, до платформата за наблюдение.“
„Става! Ще гледаме залеза отвисоко.“, и не чака повече. Роувърът ѝ се изстреля напред и вдигна облак прах.
Ще трябва да карам след нея по пътя опасващ целия вулкан в почти нулева видимост над пропаст, за която по-добре да не мисля. Наричаме го гальовно „Рали Монте Карло“, далеч по благозвучно от „товарно трасе База Тарсис-Юг – кратер Арсия Монс“. Знам че мога да я изпреваря, но искам да проверя как човешкият ентусиазъм ще се справи с изкуствения интелект на автопилота. Роувърът пое плавно нагоре. Избирах високоскоросен режим, затворих очи и оставих съзнанието си да скача и претърсва събитията от последните няколко месеца и дори по-назад, а машината ускори по пътя нагоре.
–
Още в началото на проекта беше станало ясно, че „Не всичко върви по план“ – крилатата фраза на ръководната комисия в орбитална станция B.Zusammen 2. Всъщност нищо не вървеше, дори напротив, даже фактори и статистически величини с относително предвидими параметри като силата на вятъра, нивото на вулканична активност, и статистически предвидените загуби на материали при „квантова телепортация“, се оказаха изненадващо неблагоприятни. Разбира се, първо заподозряха недобросъвестност и злоупотреби. Разследването удари стена. Хвръкнаха главите на главния мениджър и главния инженер, а след това, предвид важността и крайната цел неуредиците бяха потулени и забравени. Групата исландски учени и инженери – научният екип (или както сами се наричаха „ядрото на проекта“), показа завиден стоицизъм и твърдо повтаряше успокоителната мантра, че няма непреодолими трудности, които природата може да постави пред гъвкавия човешки интелект. Тази исландска жизнеутвърждаваща увереност, макар и леко разклатена, се предаде на всички, дори на нас в отдел „Проектиране и реализация на модули за обучение“.
През първия месец нямаше човешки жертви, а след това само „приемливи загуби“…, които се увеличаваха.
–
Знаехме, че в края на 2022 главите на САЩ – Тонал Дъмп, на ЕС – Меркел Макарон, на Русия, Медвед Владимирович, на Китай – Хи Ши и на Индия – Съндър Пранамоди подписаха рамково споразумение за тераформиране на Марс, което предвиждаше няколко етапа. Етап едно „Подготовка“ премина безоблачно въпреки финансовата криза от 2023 до 2025, последвалия крах на пазарите на недвижими имоти в Г5, милитаризацията на Бразилия през 2030 и последвалите конфликти в цяла Южна Америка. През 2041 завърши етап 2 „Временни съоръжения“ и на 2-те орбитални станции USS Mars Huaxing 1 и B.Zusammen 2 с общ капацитет 17 хиляди обитатели имаше общо 4011 души и още около 1492-ма в базова станция Тарсис 1 на повърхността. Там бяха сглобени и 2 работещи квантови телепорта – подвеждащо име за гигантските 3D принтери с оптимизирана квантова система за телепортиране на информация, пригодени за използване на реголит.
Третият и четвъртият етап, т.е. „Основни мощности за тераформиране“ и „Енергийни източници“ трябваше да се застъпят. Едновременно със завършването на строежа на работни базови станции Тарсис – Юг и Хуашин Олимпия се очакваше да бъдат частично включени двата огромни геотермални реактора, които да осигурят енергия за 60% от капацитета на новоизградените съоръжения. Нелесно начинание, предвид дълбочината на термално значимите потоци в мантията на планетата.
На северния фланг американският и китайският екип напредваха по-бързо, тъй като в ход преместиха и преконфигурираха проект „Олимпия“ за нетипичния супервулкан Алба Монс, като от първоначалните планове и местоположение остана само името. Руско-европейското сътрудничество (с индийски привкус) за изграждането на южната станция обаче почиваше в по-малка степен на взаимен интерес и технически съображения и повече върху здравите и устойчиви бюрократични връзки, така че въпреки увеличаващите се трудности и още по-бързо нарастващите разходи планът оставаше непроменен (ако изключим графика за осъществяване, който се коригираше на всеки 2 седмици и то винаги в посока удължаване на сроковете).
Освен това се оказа, че китайците са внедрили тихом-мълком високо-ефективен квантов телепорт с 4 пъти по-голям капацитет и подобрена ефективност, който използваха заедно с американците, въпреки че последните, при това без да вдигат особен шум, ги съдеха и претендираха, че прототипът бил първоначално разработен с финансиране на DARPA в CALTECH и откраднат от китайски докторанти-шпиони. Поради спорните права на интелектуална собственост, южният екип отказ да се възползва от тази разработка и продължи да използва остарелите руски квантови телепорти на Макаренко и Теремок от 3-то поколение.
Накратко – северният подпроект от фаза 3 вървеше по-вода (или по-скоро се плъзгаше гладко по леда на американско-китайската дружба), а на юг – напредваше със закъснения въпреки умелото и гъвкаво ръководство на умните глави от B.Zusammen 2, и въпреки авариите и жертвите – най-вече оператори на транспортни модули и машини, което наложи създаването на ускорената програма за обучение, за да се попълнят нуждите своевременно при пристигането на корабите с още хора от Земята.
–
След малко ще съм на платформата.
„Пристигнах първа!“ задраска гласчето ѝ в шлема ми.
„Идвам. Не излизай извън машината!“
„Вече съм навън. Вятърът не е силен.“
Не се учудих, че е вече извън роувъра. Тя е такава. Дребна, но с гореща кръв. Галисийска! След половин минута ще стигна. Автопилотът явно не разбира концепцията за състезание, дори във високоскоростен режим. Точка за човека срещу изкуствения интелект… може би последната? Технологиите се развиват главоломно.
–
Когато пристигнах на платформата видимостта беше само 4 метра. Открих къде е спряла по сигнала на машината ѝ, но нея не можах да открия. Вятърът се беше усилил. Имаше и смущения. Усещах по кожата си пращащото статичното електричество в облака прах. Отново прашна буря сякаш появила се от нищото. Локаторът и температурният скенер също не я откриха.
„Тиа, чуваш ли ме. Пристигнах! – извиках.
Никой не отговори. Излязох! Само пращене в шлема, скърцащото съскане на праха, биещ скафандъра и нищо.
–
„Как се казвате“ попита интервюиращият от екрана, но не дочака отговор. „Инструктор сте в ускорената програма, нали? Откога?
„От самото ѝ начало, от 3 години.“
„Колко пилоти и оператори сте обучили?“
„Сто петдесет и двама.“
„Помните ли имената им?“
„Да! Имам отлична памет.“
Той направи пауза и ме погледна, погледът му зашари по таблета и после отметна нещо.
„Колко от тях все още работят в база Тарсис Юг?“
„Осемдесет и четири.“
„Това означава че 68 са загинали“
„Не“
Той пак ме погледна изпитателно, затова поясних.
„Двама бяха прехвърлени в Тарсис 1, седем отделени в специална група за секретни мисии, 14 загинаха при различни инциденти и аварии, а 45 са в неизвестност.“
„Колко се оказаха в неизвестност след тренировъчни мисии“
„Осем, но участвах в мисията само при последния случай.“
„Обичайно ли е да се правят състезания между курсист и инструктор?“
„Да. В известен смисъл е обичайна практика, това е доста удачен начин да се симулира реална ситуация, в която е необходим спешен транспорт. Учи на контрол, преценка на риска и …“
„Добре, добре…“ прекъсна ме той, рязко. „В конкретния случай защо извикахте помощ веднага след като слязохте от роувъра?“
“Не беше веднага. Слязох, огледах, проверих показанията на сензорите и локаторите, опитах радиовръзка. Трябва да са минали поне 2-3 минути, усетих, че нещо не е наред и чак тогава се свързах за помощ“
„А според логовете на роувъра и данните за комуникациите, сте се обадили за помощ около 4 секунди, след като сте слезли от роувъра. Знаехте ли, очаквахте ли, че нещо се е случило?“
–
Третият вървеше по-бавно и се клатушкаше, тъй като беше по-едър и накуцваше с единия крак. Първите двама трябваше често да спират, за да ги настигне. Така преминаха цялата жилищна част на B.Zusammen 2. След това се огледаха, свиха по левия служебен коридор и се насочиха към аварийния изход в края, но не стигнаха до него, защото по дясната странична стена се плъзна и откри скрит изход. Третият, главният AI специалист на станцията, изчезна последен.
–
„Легнете удобно и ми разкажете съня.“ Усмихната психоаналитичка махна с ръка към зеления шезлонг в белия кабинет с небесносин таван и полупрозрачен под, в който тлееше мека светлина.
„Добре! Всяка нощ през последния месец…“
Стефан Коткерсон, специалист по сигурност и видеонаблюдение, се изпъна на шезлонга и краката му щръкнаха поне 60 см извън зелените очертания. Шезлонгът беше удобен и мирише на прясно окосена трева. Погледна към д-р Лаура Р. Смитен. Светещият под осветяваше неестествено хубавото ѝ, почти пластмасово лице и същевременно подчертаваше красивата ѝ стройна фигура, сякаш изработена по поръчка, която хвърляше тъмносиня, превита сянка на тавана.
„Всяка нощ го сънувам.“ повтори той. „ Всяка нощ. Всеки път едновременно еднакъв и различен, сякаш се развива.“
Помисли си че докторката е плашещо привлекателна, а грубият му глас се смекчи, започна да звучи замечтано и унесено.
„Обикновено започва в добре осветено помещение с множество изолатори. Във всеки изолатор има машина. В машината човешко тяло в различна фаза на развитие. Аз съм в една от машините, обърнат настрани. Усещам как тялото ми се променя, но не мога да се движа. Дори очите ми не могат да мърдат. Наоколо хора със защитно облекло проверяват изолаторите. Главата ми се пръска от нова информация. Вадят хората от машините и закачат електроди по-тях. Искам да избягам, но не мога да помръдна. Изваждат и мен. Искам да извикам, но устата дори не трепва. Оставам без звук. Подробностите и лицата са различни всеки път. Невъзможността да направя каквото и да е ужасяваща и се повтаря. Понякога се събуждам преди края. Звездите и гледката от илюминатора също се повтарят. По позицията на звездите и Марс в илюминаторите по време на съня и успях да определя откъде на станцията биха се виждали по този начин. Единственото възможно място са незавършените модули вдясно от коридора към аварийния шлюз след жилищния сектор. Проверих камерите. В самия коридор няма камери, но в него често влизат и излизат няколко души…“
„Говорихте ли за това с прекия си ръководител?“, прекъсна го д-р Смитън.
„Говорих с началника на отдел сигурност и охрана. Той прие доклада ми и препоръча да се обърна и към вас за съвет и защото протоколът го изисква.“
„Така е!“, мило се усмихна психоаналитичката. „Сега, ако обичате, затворете очи и си представете, че се намирате в съня си, но като страничен наблюдател. Фокусирайте се върху гласа ми и следвайте инструкциите… Само един момент…“
Тя се застана до главата му, протегна се над шезлонга, така че той усети приятен аромат на малини и отвори огромните си сини очи за миг, после пак ги затвори. Тя взе таблета от масичката, която се намираше от другата страна и се усмихна смутено. След това седна и напевно прошепна.
„Нали не спите?“ и същевременно постави маркер в червеното квадратче на екрана с надпис „За рехабилитация“. Хвана ръката му малко над китката и усети как пулсът му се ускорява.
–
Новините от земята пак бяха основно за напредъка в технологиите за създаване на самообучаващ се изкуствен интелект, декодирането на човешкият мозък, презаписа на спомени и поредните опити в биороботиката. Пълничкият главен AI специалист и ръководител на отдел „Информационни системи и квантови мрежи“ с досада прехвърли повечето статии. Търсеше новини за музика и изкуство, но такива, с изключение на няколко клюки за киберрапъри, нямаше. Накрая се отказа. Вероятно филтрират информацията, достъпна от станцията, а и трябваше се подготви нова група за следващия кораб от Земята. Стана и закуцука към вратата с надпис „Само за персонал на „REDream , Inc.” и започна да си мърмори под носа: „На всичко отгоре сега ни трябва и нов офицер по сигурността, все едно си нямам друга работа! То не става за един ден…“ Изглеждаше леко замаян.
–
След посещението в компания „REDream , Inc.” започнах често да се загледам в нощното небе. Преди имах семейство, мечти, бях ръководител на отдел „Човешки ресурси и програми за обучение“ в голяма международна компания, имах банкова сметка с положителен баланс и дори застраховка. Катастрофата унищожи всичко това. Когато видях обявата, че изкупуват човешки лица, ДНК и спомени заедно с всички права на интелектуална собственост върху тях, не се поколебах. Отговарях на изискванията за образование, освен това плащаха добре – до $200 000.
Оказа се сложна процедура, която отне цели два месеца от живота ми, който така или иначе вече не струваше много, но поне си осигурих къща в северна Португалия, веранда с пластмасова маса и пластмасов стол, достатъчно средства за живот за поне 15 години напред и възможност да плащам на домашна помощница от селото да поддържа домакинството и на двама яки момци да ме свалят понякога на долния етаж, където държах заключени снимки, стари вещи и миналото си.
–
Два месеца след изчезването на Тиа всичко вече се беше върнало към обичайното. Приехме още трима курсисти за обучение. Беатрис, Лиам и Вова. Лиам беше твърде уравновесен и любител радиоастроном, освен всичко друго. Справяше се най-добре в ситуациите, който могат да възникнат пред един пилот и оператор на роувър, но много се стараеше никой да не разбере това. Вова – 220-сандиметров гигант, едва се събираше в роувъра, а Беатрис (Беа) беше дребна, пъргава и нахакана скандалджийка, в гръб изглеждаше също като Теа, дори в лице си приличаха малко, но гласът и беше дълбок, различен. Веднага между нея и Вова възникна съперничество.
Една сутрин забелязах тревога в очите на Лиам. Държеше се сякаш някой го преследва. На следващия ден изчезна. Беше ми обяснено, че е прехвърлен в групата със специално предназначение в Хуашинг Олимпия, която ще изследва повишената геологична активност. Интересно, беше оставил дневника си с наблюдения от радиотелескопа. Прибрах го и го прегледах, имаше дати, часове и координати. Координатите бяха в орбита, по точно на станциите USS Mars Хуашинг 1 и B.Zusammen 2. Отне ми известно време да разкодирам датите и часовете, съвпадаха с графика на транспортните кораби от Земята, с които пристигаха новите попълнения. Срещу само един курс (Пинин-Хуашин 13) от осемнадесетте имаше „+“, всички други бяха маркирани с „-“.
–
„Хайде да направим състезание до първата платформа по пътя до кратера!“, озъби се Беа.
„Добре сестричке, щом искаш да ми дишаш праха.“, ухили се глуповато Вова и отвисоко ме погледна с големите си сини очи, в които се четеше молба.
„Добре, давам ви 20 секунди преднина.“
–
Този път карах аз. Задминах ги и двамата още преди да изминем половината от разстоянието до платформата. Съзнанието ми беше празно. От мен имаше само сетива, рефлекси, реакция без мисъл. Когато спрях роувъра, слънцето залязваше на запад, над южното плато на Тарсис. Слязох от машината и отидох до ръба. Можех да видя прашните облачета надолу по пътя, които представляваха роувърите на Беа и Вова.
Изведнъж на север блесна червена светлина. Всичко се разтресе. Дори нямах време да се изплаша.
–
Доскоро геолозите смятаха, че мантията на Марс е изстинала и изригване на супервулкан е невъзможно. Имаше и друга група, която предполагаше, че подобна геологичната активност е циклична и не е напълно изключена.
Изригването на супервулкана Алба Монс, което отключи и период на повишена активност на трите вулкана от Тарсис можеше да се види от земята и с просто око. Изригванията унищожиха напълно Тарсис 1, Тарсис – Юг и Хуашин Олимпия, а отломките изстреляни в космоса повредиха фатално B. Zusammen 2. Нямаше оцелели.
Година по-късно при неизяснени обстоятелства USS Mars Хуашинг 1 беше ударена от астероид.
–
Очите ми се насълзиха. От кихането? От изригването на вулканите? Може би…
Никога не съм напускал земята, а си спомням толкова много неща от Марс. Спомени, които се появиха от нищото след изригването на вулканите.
Подозирах че не съм само аз. Имаше слухове, блогове, сензационни новини, „очевидци“ и всички се оказваха свързани с „донори“ на REDream, Inc. Учени и психолози (дори парапсихолози) даваха различни обяснения. С времето всичко се потули и забрави. Отново започнаха да говорят за тераформиране на Марс.
Аз реших да пазя мълчание и да си гледам здравето. Имах само него.
–
Днес е прекрасен следобед. Припичам се на верандата. Пред градина спира автомобил на полицията. Сините сигнални лампи надничат между листата на лозата. Някой слиза от колата и чука напористо на портата. Домашната помощница отваря.
Чувам металическото ѝ гласче още докато минава по пътеката към къщата. С усилие се повдигам на парапета и извиквам „Здравей, Тиа!“.
Тя спира и поглежда нагоре. В очите и се чете изненада. Надявам се приятна.
–
Край!