Доктор Педро Гарсия Моралес беше добър човек, способен лекар и вярващ католик, но въпреки това, – а може би и точно заради това – искаше да отнеме човешки живот. Можеше да го стори още сега, точно в този момент, докато гледаше как приятеля му – достопочтения Хосе Доротео Монкайо, член на градския съвет, адвокат, обществен деятел, щедър меценат и съпруг на любовницата му, се е навел да вдигне изтърваната рецепта. Можеше да го удари по тила с пожарогасителя, държан в лекарския кабинет след онзи пожар в болницата „Сретение Господне“ отнело петнадесет невинни и два виновни живота.
Хосе Доротео Монкайо вдигна листчето и разтърка чело. Мигрената го мъчеше още от онези далечни дни в Лозана, където бе завърши право и не му даваше мира през кратките, но болезнени пристъпи.
-Мислиш ли, че това ще помогне, Гарса? – попита Хосе с мелодичен глас, който можеше да го направи тенор в някоя опера стига да го бе поискал.
Прякорът му бе останал от онези години между двете световни войни, прекарани в Лозана, докато следваше медицина. Двамата студенти бяха привлечени един от друг от простия факт, че са сънародници. Това ги спои в чуждия град и още по-чуждата държава по-силно от всичко друго. Освен кръвта двамата скоро намериха и общи интереси и приятелството им се превърна в онази мъжка дружба, която само смъртта може да разруши.
-Да ти помогне – надали – отвърна доктор Моралес и откъсна очи от лъскаво-червения пожарогасител и седна на стола до приятели си, защото не искаше лекарското му бюро да ги разделя. – Но ще облекчи болките ти. Вече и без това си пробвал всичко останало. Ако искаш мога да ти намеря малко амфетамини.
-През седмицата имам някои задължения, Гарса. Не мога да я прекарам в леглото.
-Пак се преуморяваш, Хосе. Не си ли си се замислял, че всичко това може да е от твърде много работа. Вземи си малко почивка. Отиди във вилата в Ла Серена. Подишай малко океански въздух.
Хосе стана от мястото и отиде до прозореца. Клиниката на Педро Гарсия Моралес заемаше триетажна сграда в историческия център на града и според слуховете някога, между дебелите каменни и вечно хладни стени бе живял самия Педро Де Валдивия. Тук бяха отсядали вицекралете по време на обиколките им из обширните територии на Вицекралство Перу. От постройката се разкриваше красива гледка към Андите на изток. Острите каменни зъби, измамно малки и достъпни заради разстоянието, се протягаха към бистрото синьо небе.
-Трябва да го качим, Гарса.
Доктор Педро Гарсия Моралес трепна. Толкова дълго и горещо се бе молил на Бог да не му дава възможност да направи това, което толкова много иска.
-Не му е времето.
-Минаха години, Гарса. Децата ни пораснаха, ние остаряхме. Толкова време отлагахме. Какво вече ни спира?
Доктор Моралес погледна над рамото му. Там, в далечината, сред натрошените зъби на Андите един връх се извисяваше над всички други. Изглеждаше толкова крехък и малък, че ако се протегнеш ще го стиснеш в длан. Този колосален къс скала обаче бе убивал и щеше да продължи да убива докато имаше хора, които да го гледат с копнеж.
Именно копнеж пламтеше в гърдите на доктор Моралес. В Лозана, двамата с Хосе Доротео Монкайо откриха любов, която така и не бяха успели да изпитат към никоя жена. Бяха я открили по стръмните ридове на Швейцарските Алпи. Доктор Моралес беше роден във Валпараисо, а неговия другар – в Ла Серена. Двата града бяха на брега на Тихия океан и като момчета те се бяха учили да плуват и да се радват на топлите нощи. В Лозана обаче те откриха Алпите. И двамата младежи, които се бяха гмуркали за миди, се извисиха към небесата с клинове и въжета, окуражавани от швейцарските, италианските и австрийските им другари, расли в планината.
Когато се завърнаха в родното Чили, Хосе Доротео Монкайо и Педро Гарсия Моралес, къде нарочно, къде случайно заедно откриха новия си дом в Сан Фелипе, в подножието на величествените Анди. Станаха професионалисти в своите области, ожениха се, родиха им се деца, косите им побеляха, смъртта навести онези, които обичаха и другите, които мразеха. Любовта към планината остана. Броя на студените и ветровити дни и нощи прекарани само двамата, с тежки раници, из острите и смъртоносни хребети, отдавна бяха забравени. Бяха очертали и маркирали десетки маршрути, за които знаеха, че никой освен тях няма да премине. Бяха се запознали с индианците, които обитаваха тези планини много преди испанците да дойдат и да ги покорят в името на Бога и Краля. Бяха гледали величествените кондори да хранят малките си с късовете плът на онези, които планината бе убила. Бяха си тръгвали и се бяха връщали с упорството на човешки същества, които не знаят дали обичат или мразят това прекрасни и ужасно място.
-Санта Долороса… – прошепна доктор Моралес сякаш изричаше проклятие.
Това беше същия онзи връх. Бяха го гледали в продължения на почти тридесет години от Сан Фелипе. Отлагаха изкачването по една или друга причина. Нечия сватба, нечие раждане, нечие погребение, нечий празник, нечия трагедия. За Санта Долороса все не оставаше време. И така, чак до днес.
„Какво нещо е времето – помисли си доктор Моралес с цялата скръб, което едно сърце можеше да изпита. – Разбираш, че го има едва, когато е минало. И няма как да го върнеш.“
-Санта Долороса… – прошепна и Хосе Доротео Монкайо със страстта на мъж, който зове името на своята любовницата.
Двамата мъже се спогледаха и пак станаха онези две безгрижни момчета, които спестяваха всеки франк, за да могат да се качат на влака, който да ги отведе до подножието на поредния планински връх, молещ да бъде покорен. В този момент доктор Моралес забрави за желанието да убие своя приятел и съпруг на любовницата му. В главата му беше само далечната и застрашителна снага на Санта Долороса.
-Да отидем – каза Педро Гарсия Моралес.
-Да отидем – каза Хосе Доротео Монкайо.
Беше решено. По-късно доктор Моралес щеше да се върне към този момент и да реши, че сам Бог бе остави съдбата и на двамата в неговите ръце.
-Вече не сме млади, а, Гарсо?
Гласът на Хосе Доротео Монкайо бе странно звучен и ясен в студената тишина на планина.
-Не сме, приятелю – съгласи се с тъга Педро Гарсия Моралес.
Камъните скърцаха под дебелите подметки на обущата им. Тежките раници огъваха някога яките им гърбове. Металните котки, клинове и колчета пееха на всяка крачка. Баирът пред тях, като че ли се извисяваше чак до белите облаци, които затискаха Андите. Вятърът виеше между високите скали, стърчащи по склона и ги подканваше да се върнат. Санта Долороса не се виждаше. Планината, решила да ги пожали, бе скрила високия връх сред облаците.
Двамата мъже вървяха един след друг, свързани с въже, заслушани за издайническо скърцане на свличащи се камъни. Под Матерхорн каменна лавина, започнала след случайно отчупила се скала не по-голяма от юмрук, бе помела другарите им. Франко, Винченцо и Фабио, расли под сенките на Монте Роза, бяха смазани под десетки тонове камъни. Това бяха първите смърти, на които Хосе и Педро станаха свидетели през дългия си живот, но уви, не бяха последните.
-Как е главата? – подвикна доктор Моралес, който водеше.
Хосе Доротео Монкайо заслони очи с длан и се усмихна широко:
-Доста по-добре.
Двамата мъже се засмяха. Това правеше планината с тях, караше ги да забравят лошото и да помнят хубавото… или може би не. Доктор Моралес не спираше да мисли за убийството на своя приятел. Сякаш не Бог, а Дявола ги бе пратил тук, сред голите скални ридове, попили толкова много кръв през вековете, далеч от очите на желани и нежелани свидетели.
Докато крачеха нагоре по невидимата пътека между скалите, все по-близо и по-близо до облаците, лекаря си мислеше за хиляди неща. Мислеше си за своята покойна съпруга, за която се бе оженил, защото не знаеше какво друго да стори с нея. Мислеше се за облекчението, което изпита, когато тя умря преди пет години и спести и на двама им унижението да искат развод. Мислеше си за синовете си, вече пораснали мъже, които, както е редно, бяха намерили своя нов живот далеч от дома, посещаван толкова често колкото благоприличието изисква. Мислеше си за утехата, която намери най-неочаквано в прегръдките на Валенсия Маркес, съпругата на Хосе Доротео Монкайо. Мислеше си и за намерението да убие нейния съпруга ѝ свой най-добър приятел, за да остане тя само за него и сам не знаеше кога тази ужасна мисъл бе пуснала отровни корени в сърцето му.
Пътеката се гънеше между скалите, които ту е издигаха високо над тях, ту пропадаха надолу. Андите протягаше навсякъде своята могъща снага сякаш искаше да заеме целия свят. Ту пред тях разкриваше пейзаж, който се разливаше като че до океана, ту ги вкарваше в тесни и високи скални процепи, където не се знаеше ден ли е, нощ ли е. Стигнаха до плитко езеро не по-широко от стотина метра, в средата на което се издигаше пирамида от споени с цимент камък. На върху ѝ стоеше ръждясал от времето кръст. Водата беше толкова чиста, че дъното се виждаше.
Педро Гарсия Моралес и Хосе Доротео Монкайо спряха на брега на езерцето. Знаеха, че на пирамидата в средата му има табелка с надпис, но нямаше нужда да я четат, за да разберат какво пише на нея. Нито напълниха манерките си, нито потопиха подпухналите си от дългото вървене крака в благословено студената вода. Свалиха шапки и се прекръстиха. Отправиха кратки безмълвни молитви, къде от цинична вяра, къде от богоугодно благоприличие, към онова божество, което припознава мъртвите души, спящи в езерото. Заобиколиха го и продължиха напред. Искаха да използват последните часове от отиващия си ден, за да е отдалечат от надгробния камък и трагедията, за която разказваше на малцината посетители на това негостоприемно място.
-Виж – каза доктор Моралес и посочи към небето, толкова искрящо-синьо, че от взиране боляха очите.
Хосе Доротео Монкайо вдигна поглед. Два кондора се носеха над планината без дори да помръднат огромните си криле. Ако, като всеки образован човек не беше сляп и глух за предзнаменования, щеше да съзре нещо тревожно в появата на мършоядите.
-На смърт е – каза Педро Гарсия Моралес.
-В Андите е пълно със смърт – отвърна Хосе Доротео Монкайо.
Сърцето на доктор Моралес се сви. Ето, че Бог отказваше да измъкне от ръцете му съдбата на приятели му и тласкаше двамата към неясното бъдеще.
-Добре ли си, Гарса? Изведнъж пребледня.
-Нищо ми няма, приятелю. Мисля, че от височината. От доста време не съм се изкачвал толкова високо.
-Едно време ми каза, че белег за професионализма на един лекар е колко лоша диагноза би поставил на самия себе си.
Доктор Педро Гарсия Моралес си спомни тези думи, изречени в долнопробен хотел в Цюрих – единственото, което двама бедни чилийски студенти можеха да си позволят, докато оплакваше пред своя сънародник и бъдещ скъп на сърцето му приятел неуспеха си с една млада русокоса германка, чието име се губеше в паметта му. Смехът му пръсна тишината, затиснала планината и накара двата кондора да плеснат с криле и да се скрият за висок рид.
-Хилдегард! – рече изведнъж доктор Моралес.
-Какво?
-Онова момиче с приказките, за което не спирах да те тормозя цяла седмица тогава. Казваше се Хилдегард.
Хосе Доротео Монкайо изгледа приятеля и също се засмя. Той също си спомни онази тясна стая на втория етаж на разбития хотел в покрайнините на Цюрих, под чийто прозорци местните проститутки евтино спазаряваха услугите си с бедните обитатели на богатия швейцарски град. Спомни си за бутилката евтин френски пастис[1], който се подаваше от ръка на ръка в опит да потуши горещата любовна мъка по студената германка. Спомни си за накъсаните тапети по стените, които рисуваха карти на фантастични светове. Спомни си за грижите, които тогава изпълваха света им – дългите лекции, взискателните преподавателите, красивите европейки, обичащи дългото ухажване само, за да дадат една-единствена целувка.
Сърцето на Хосе Доротео Монкайо се изпълни и с жалост, и с радост.
-Бяха хубави времена, нали, Гарса?
-Да – въздъхна доктор Моралес, който с мъка удържаше сълзите си, защото си мислеше, че онова момче в мръсната хотелска стая никога не би си помислило да отнеме нечий живот, още по-малко – на най-добрия му приятел.
Прекараха първата нощ в плитка пещера. Скриващото се на запад слънце обагри в алено бистрите води на езерцето с пирамидата. Двамата мъже се опитваха да не гледат към локвата кръв, разляла се в долината под пещерата, в която бяха намерили подслон. Въпреки това гледката ги дърпаше като с магнит и не можеха да откъснат очи от нея. Накрая слънцето се оттегли под нащърбените западни ридове на Андите и планината потъна в благословен и смъртоносен мрак.
Педро Гарсия Моралес и Хосе Доротео Монкайо прекараха уморителна нощ в иначе топлите спални чували. Сънищата и на двамата бяха пълни с ужаса на двестате нещастни аржентински войници, поели март 1883 г. през Андите в опит да пресекат снабдителни линии на чилийците, помагащи на индианците мапуче, които воюваха в непокорната Патагония. По пътя бяха срещнали нещо много по-ужасяващо от въоръжен враг – гневът на раздразнената от човешкото присъствие планина. Андите бе посяла с трупове ридове, пътеки и долини. Върху оцелелите, на 3500 метра височина, бе стоварила буря. Беше оцелял само един – командира на отряда капитан Ернесто Фуентес, който бе успял да намери обратния път само, за да попадне в ръцете на гневните мапуче, чиято земя аржентинците заграбваха. Индианците бяха пратили главата му на командирите му.
Десетилетия по-късно, когато границите между двете държави бяха очертани, а отминалите конфликти – удобно забравени, в планината се бяха качили хора, които зариха костите на мъртвите на дъното на езерото и построиха пирамидата, за да отбележат лобното място.
Уморени и кисели от тежката нощ, Педро Гарсия Моралес и Хосе Доротео Монкайо мълчаливо посрещнаха изгрева с чаша кафе, събраха лагера и продължиха пътя си през планината, обвита в утринен студ.
Стигнаха до първия вертикален рид, разпределиха екипировката и продължиха нагоре с въжетата. Прекараха втората си, още по-дълга и още по-студена нощ в Андите, на четири хиляди метра височина. Прогониха мраза, събрал се в спалните чували с глътки кубински ром. На сутринта продължиха през облаците към Санта Долороса. Трета, вледеняваща нощ, прекараха на пет хиляди метра височина в пукнатина, която едва ги предпазваше от виещия вятър. Височинната болести ги замайваше и изпълваше мускулите им със смъртоносна слабост, но двамата мъже не спираха да се катерят. Където не можеха да го правят с крака опъваха въжетата, набиваха клинове в пукнатините и продължаваха нагоре.
Вместо да продължат към Аконкагуа[2], който простъргваше небето пред тях те свиха леко на юг. Бяха влезли в Аржентина, но сред голите скали, забулени в облаци линиите, границите между държавите не беше нищо повече от мастилени линии върху лист безполезна хартия. Не съжаляваха, че оставиха кроткия гигант зад гърба си. Бяха дошли в Андите за нещо друго и само смъртта можеше да ги отклони от тази цел.
Санта Долороса, само тя имаше значение за двамата мъже. Чистият планински въздух мамеше очите и ги караше да вярват, че върха е само на ръка разстояние. Пътеката се извиваше над долини, издигаше се по отвесни ридове, се сриваше в пропасти, чезнеше в облаци и се скриваше под снежни преспи.
Пръв на Санта Долороса, издигащ се на шест хиляди метра, стигна Педро Гарсия Моралес. Облян в студена пот, той се прехвърли през скалния ръб на върха, осигури се за здрава скала и подвикна на Хосе Доротео Монкайо да тръгва нагоре по въжето. Седнал на студения камък, се загледа в смачкания корпус на стария немски „Юнкерс“, полузарит в снега. Самолетът се бе разбил тук малко след Втората световна война по време на полет между Сантяго в Чили и Мендоса в Аржентина. Повредения компас бе отвел машината на север, където в облаците се криеха не кондори, а планински върхове. Повечето пътници бяха загинали в мига на удара в непоклатимата снага на планината. Трима от оцелелите бяха застреляни от пилота на самолета по тяхна молба според писмата, които бяха оставили до близките си. Самият пилот беше открит, седнал на една скала. В пистолета му не бяха останали патрони за него самия и той беше умрял в снега, загледат в белотата, която създаваше усещането, че човек се намира на края на света и отвъд няма нищо друго.
Доктор Педро Гарсия Моралес също седеше на върха и гледаше същата тази безкрайна белота като същия онзи нещастен пилот. Гледаше въжето, което потръпваше от усилията на приятеля му да се изкачи по него. В снега, само на ръка разстояние стоеше пикела с очукания, но все още остър ръб.
Мислеше си за тази облачна белота, изпълнила света отвъд върха и се питаше дали зад нея наистина има друг свят или всичко досега е било една илюзия. Мислеше си за потръпващото въже – нишка, която свърза там с тук. Мислеше си за острия пикел. Мислеше и не бързаше. Имаше цялото време, което му беше нужно, защото тук – накрай света, то нямаше никакво значение.
[1] Вид алкохолна анасонова напитка
[2] Най-високия връх в Южна Америка, 6960 м.